четвъртък, 22 октомври 2015 г.

До скоро...

Моля моята малка, но вярна аудитория да ме извини, но от два месеца се преместих тук
https://www.facebook.com/Gergana-Decheva-1517562125170499/?ref=hl

Знам, че е неудобство за тези, които нямат фейсбук, но ми е по-лесно да стогам до по-голяма публика там. Не затварям блога, може би някой ден ще прехвърля всичко написано през последните месеци пак тук, но ми е някак по-лесно. А и то... само мамите от бг.мама ме четяха напоследък заради клюките покрай романтичните романи.
Страницата с РозАв роман е тук:

https://www.facebook.com/%D0%A0%D0%BE%D0%B7%D0%90%D0%B2-%D1%80%D0%BE%D0%BC%D0%B0%D0%BD-434820849892684/?ref=hl


Страничката за деца се казва Паяжината на Шарлот и е тук:
https://www.facebook.com/%D0%9F%D0%B0%D1%8F%D0%B6%D0%B8%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%A8%D0%B0%D1%80%D0%BB%D0%BE%D1%82-291031247610489/?ref=hl

Ами... до нови среши надявам се там,

:)

Благодаря за всичко

четвъртък, 6 август 2015 г.

Шапки и папийонки

Мравката Алберта, с която си вече запознат, била странна особа. За разлика от повечето мравки, тя пропилявала времето в необичайни занимания. Останалите мравки я отбягвали, защото имала смешна скъсана шапка и изобщо не я било грижа за идващата зима. Някъде в далечината се чувало “Winter is coming”, но това бил само онзи вълк, който бил фен на Игра на тронове.
Та това лято мравката Алберта прекарала в съзерцание и наблюдение на флората и по-скоро на фауната на гората и още по-конкретно на живота на едно мече, което живеело съвсем само в мечешката си къща и си правело мечешките си неща. Казвало се Хъни. И то не защото ядяло мед, а защото било такова едно обло като буренце и сладко като мед.
В записките на Алберта се намирали всякакви полезни данни за психологията на странната мечка: Става рано, оправя си леглото, проветрява бърлогата, пие чай от мента, всяка сутрин отива до езерото, сяда на един пън и гледа водните лилии, после се връща, взема една пробита лейка, пълни я с вода, връща се на езерото, полива водните лилии с останалата вода, пак сяда, пак ги гледа. По обед се връща, хапва, дремва и следобед пак на езерото с лейката и пак празни съзерцания към лилиите. Когато луната изгрее, Хъни блее към звездите, проронва сълза, понякога две,  казва лека нощ на светулките и жабите и се прибира у дома си. В дни за пране и готвене, Хъни остава по-малко край езерото, но за сметка на това си лягал по-късно.
Алберта веднага решила, че Хъни е романтично мече и обича цветята, но когато лятото се претърколило, когато пожарът на слънцето полека започнал да гасне, когато задухал есенният вятър и заваляли първите враждебни дъждове, Алберта решила, че на Хъни му хлопа дъската.
Е, сега… защо? Защото една сутрин денят се събудил мрачен, сив в повече от петдесет нюанса сиво, кленовите листа блестели по росната съживила се трева като червени рубини, а птиците се виели в небесата и си подвиквали „Да бягаме, да бягаме. Иде глад и зимааааа”. Жабите се окопавали, зайците бързали по задачи. Алберта се сетила, че няма нищичко за зимата, ама решила, че това е незначителен проблем и пак застанала на наблюдателницата си да гледа какво прави Хъни в дъждовни дни. Записала е дневника си: Хъни в дъждовни дни и задебнала с лист и молив в ръка.
Хъни извършил всички рутинни процедури по тоалета и закуската си, отворил вратата и се усмихнал на прохладното свежо време. После взел един надупчен чадър, напълнил течащата лейка и тръгнал да полива водните лилии.
Алберта тръгнала след него, падала и ставала, краката й затъвали в локвите, плувала брус и после бътерфлай из гъстата кал да го догони. Добре, че Хъни вървял бавно. По едно време вятърът я понесъл и без да иска кацнала на папийонката на Хъни. И те тогава Алберта решила, че Хъни има някое и друго развито болтче в мозъка. Той се усмихвал така сладко, по-сладко и от Хари Стайлс и Хардин взети заедно, а очите му греели като изумруди. Гледал водните лилии и ги галел с очи, обожавал ги, сърцето му тупкало като барабан на духов оркестър, а водата капела през дупките на чадъра му. Алберта се стискала с крака и предни крака за конците на опърпаната папийонката и накрая успяла да извика.
- Хъни, ще падна бе, я дай малко по-сериозно.
Хъни, който й на мравката път струвал, веднага я покрил и я успокоил, че няма да падне, сложил я да се закрепи, не се разсърдил на постоянното й врънкане и мърморене и след като ситуацията се успокоила, той седнал на пънчето си и загледал лилиите.
- Хъни, я ми кажи каква е тая работа с тези лилии. Що ги поливаш като живеят във вода? С пробита лейка? И в дъжда? И под надупчен чадър?
- Обичам ги.
- И? Няма логика, Хъни – казала Алберта. – Като ги обичаш, направи нещо друго за тях. В това няма СМИСЪЛ -
- Как така да няма? – изгледал я Хъни шокиран и ококорен. – Ако обичаш някого, се грижиш за него. Не гледаш само как го брулят ветрове, как го гори слънце, как го засипват гръмотевици, как го вледенява студа. И без това трябва да чакаш доста време да се размрази и да се прероди, за да го видиш пак.
- О! – въздъхнала Алберта и захапала устната си като героиня от романтична книга. Изчервила се, просълзила се.
- Ами ти, Алберта, я ми кажи каква е тая работа с тая… Ох, всички в гората казват, че си малко куку. Заради… такова де… тая шапка. Видяла ли си я, че съвсем си се е разплела? И цвят няма.
- Обичам я. Направи ми я едно диво прасе. С клони я изплете, с цветя я накичи, и даже и… абе, то много сложно за разказване… ама на, заклаха го. Питам се ако го бях поливала като теб, дали щях да го опазя?
- Бе то аз не ги поливам много много. Нали гледаш лейката куха. Обаче знаят, че съм тук, виждат ме, знаят че няма да ги оставя и се завръщат точно в това езеро, всяка пролет.
- Ма моето прасе стана на луканка, бог да го прости. Хората го изядоха, Хъни. Хората.
- Те хората… Хората са като градушка, Алби – въздъхнал Хъни. – Изсипят се, смажат всичко и се стопят. После идват нови, но където са минали, добро не е останало.
В този миг вятърът, който никак не бил романтичен, се ядосал, събрал в дробовете цялата си сила и духнал върху папийонката на Хъни. Алберта полетяла с разперени крака, шапката й паднала в езерото, целият й живот минал като на лента през очите, цопнала в студената вода, борела се за дъх. Едно тънко гласче в съзнанието й казвало саркастично „Добре че не се гърби за прехрана за през зимата”. Очите й се затваряли, представила си любимото си прасе и даже го виждала как я вика в далечината, когато изведнъж две меки ръце я поели, вдигнали я нагоре. Две красиви тъжни очи я гледали и полюлявали, греели я с мека топлина.  
- Не е време. Скоро ще си отидем – говорела гальовно лилията. – А той е толкова сам. Остани и се грижи за него. Ние го обичаме и затова винаги се връщаме тук. Но когато ни няма е тъжен. –
Лилията избърсала мокрото тяло на Алберта, пресегнала листенцата си и вдигнала мократа й шапка, поизтърсила я, сложила я на главата й и я пуснала на брега.  
Когато дошли студените ветрове, Хъни плакал за своите лилии, но Алберта бършела сълзите му и му разказвала за причудливи места и неща. Някои си измисляла, но повечето били истина. Пиели чай и брояли снежинките на прозореца, седели пред напалената камина и Алберта пишела разкази, които му четяла всяка вечер. Хъни ту се смеел ту поплаквал, ту бършел радостна сълза. И бил щастлив.
Топлели се трудно, защото Хъни се ужасявал да не я смачка. За Коледа Алберта успяла да подлепи пробитата лейка. А Хъни й направил нова шапка, което било много трудно, защото пръстите му били така месести.  
Когато дошла пролетта, двамата започнали да ходят до езерото и да чакат завръщането на лилиите.
И никога не било скучно.
И винаги било весело.
Само мъъъничко тъжно, защото всеки носи болката от миналото си. Било то в шапка, било то в папийонка.
И защото любовта на една Алберта към една мечка не може да замени любовта по загиналите лилии, както любовта на едно Хъни не може да замени любовта по едно заклано прасе, но може да направи болката поносима и нощите топли, а дните цветни. Като светлинки на въртележка.











сряда, 13 май 2015 г.

Да ядат локуми

Сред цветята в двора било настанало брожение. Идилията била силно нарушена от новите събития, които се обсъждали от ухо на ухо и всяко растение в двора ( с фонтан и камъчета по алеите, хамак и голяма леха с домати) използвало полъха на вятъра, за да погледне към неканения гостенин.
Историята за странния екземпляр, който се появил точно до телената ограда се разпространявала с нови и все по-колоритни детайли. Разбира се, както при всяка игра на развален телефон, тя започнала като „Откъде се взе това ръбато нещо?”, минала през фазата „Говори чужди езици” и когато стигнала до ухото на розата, която се водела нещо като лидер на коалицията „Образцов дом за красиви цветя”, вече звучала така: „ Очевидно тоя грозен храст е избягал отнякъде, вероятно е отровна билка и според последните новини си говори сам и вероятно е луд.”
Розата се изплашила, че може да е някоя екзотична красавица, която да й отнеме короната и лидерството, и издала заповед никой да не поглежда към странното растение, чиито листа вече се мушкали между телените ограждания и почти докосвали една маргарита. На маргаритата хич не й било зле, ама смеела ли да каже?
Храстът изпитвал известно неудобство от недружелюбната атмосфера и никак не му харесвало, че корените му се заклещили точно до тоя подреден двор. Опитвал се да се изскубне и да се премести някъде в гората при дивите, но когато му дошъл акълът (извинявам се за употребата на думата „акъл”, заради която бях строго порицана от недоволна читателка), вече било малко късно, защото корените се били забили доста дълбоко, а и първите му деца вече били на път да се родят.
Храстът не бил прост. Разбирал от намек. Знаел, че си шушукат за него, затова решил да направи обръщение. Един ден се покашлял силно, всички цветя наострили петалата си: слушали, но никой не погледнал към него.
„Скъпи обитатели на този красив дом, извинявам се да неудобството, което ви създадох с присъствието си… Не, така не е правилно, не мога да се извинявам за нещо, което е природна работа. Исках да знаете, че нямам лоши намерения и че мога да съм ви от полза. Ето листата ми са тъмно зелени и плътни и хвърлят хубава сянка, скоро ще се родят и плодовете ми, а те са така свежи и красиви. Като слънца. Ако няма кой да ги обере, ще гледам да падат далеч от вас. Можем да си говорим. Разказвам интереси истории, предците ми са пътували много, дошъл съм от топли щастливи страни. Знаете ли, че слънцето произвежда хормон на щастието, което…
- Млъкни бе досадник. Имаме си едно слънце на небето и едно в двора и това е нашата кралица розата – обадила се шипката, която била по-грозновата, но пък заради приятелството й с розата, останалите цветя били принудени да приемат злия й нрав…
Храстът млъкнал. И се затворил. Обърнал дебелите си тъмнозелени листа настрани и с копнеж гледал към небето и прелитащите птици. Един ден усетил нещо да го гъделичка и когато наострил слух чул едно тънко гласче.
- Много ти е сладка сянката. И миришеш хубаво – казала мравката Алберта, стара познайница на нашият любим читател.
- Мхм – отвърнал замислено храстът.
- А тези зелени неща какви са? Приличат на зелени сливи.
- Не са сливи, но са кисели.
- И какво правиш тук?
- О, преди време едно от децата на стопанина изплю една семка и съм се родил от тази семка, така поне ми каза една преминаваща врана. Уж щеше да ми прави компания, но се влюби и замина да на сватбено пътешествие. Може вече да е родила, знам ли. Беше хубава компания.
- Унил ми се чиниш – казала Алберта. – Тез кокошки вътре не те харесват, нали?
- Кокошки ли? Къде има кокошки?
- Не си от мъдреците ти. Кокошка се казва на плиткоумно същество.
- А, да, ако става дума за красивите вътре, не, не ме харесват. Ама и аз не ги харесвам.
- Искаш ли да ти правя компания след работа? Аз работя по цял ден. Събирам храна за зимата, но съм сама и след работа мога да идвам. Имам време. Мога даже да ти почета.
И така мравката Алберта идвала всеки ден и четяла на лимонения храст приказки, които представила като написани от великата писателка Вирджиния Блак, но всъщност тайно пишела сама върху орехови листа, които пазела в една кутия от бишкоти, която едва замъкнала до дома си. Някои от листата били поувехнали, изсъхнали, даже надробени по краищата. На места Алберта интерпретирала, понеже не си разчитала писането.
Лимонът ту се смеел, ту плачел. Плодовете му натежали от копнеж и огънали клоните му.
Цветята в градината наостряли уши за приказките на Алберта, но понеже имали стриктни указания,  не коментирали, а и били прекалено заети с програмата за деня – да хвалят цветовете на розата.
Един ден докато мравката разказвала за любовната история между едно глухарче и един средиземноморски вятър, някой врязал мотика в корените на лимона. Храстът  усетил как кръвта му изтича в земята, а сълзите му почти удавили скритата в листата му Алебрта. Някакъв човешки глас обяснявал, че храстът може да живее в къщата и когато на хората им притрябва лимон, могат да си скъсат.
Тогава лимонът, който както вече знаем не бил прост и много добре знаел поговорката, че когато животът ти даде лимони, трябва да ги изстискаш в очите на хората, събрал сили, пръснал плодовете си на парчета и стискал където свари. Мотиката паднала до него, разнесли се викове „Тоя храст се бие”, разтопуркали се хора, грабнали секири, чукове, пирони и обградили нещастното растение.
В този миг от небето се стрелнала черна сянка, чул се оглушителен размах на крила, и преди някой да се усети, Орелът, който както помни нашият любим читател се опитвал да стане мравка, се спуснал и за миг изскубнал храста заедно с мравката и ги понесъл далеч в гората.
След време Орелът и мравката успели да изкопят дупка за корените на лимона, точно до поточето, недалеч от дома на мравката. Полели изстрадалите му коренчета и Орелът му провел една психотерапевтична сесия, за да се освободи от стреса.
Минало време.  Сладко-киселите плодове на дивия лимон освежавали и разхлаждали пътя на някой странник. Сядали под сянката му за малко, любували се на киселата му грация, отдъхвали, помечтавали и си тръгвали. Някои дори се завръщали. Една дама дори си направила татуировка с надпис Lemon. О, не, бъркам, това бях аз в Кипър. Боно от U2 също минал и написал песен за него, а Джъстин Бийбър се изпикал в потока и в мейнстрима на музиката.
Край него свивали гнезда влюбени птици, които на есен си отивали, но винаги се връщали на пролет. Понякога минавала някоя дива свиня, обирала изпопадалите му плодове и се раждали нови.
А Алберта всяка неделя си правела лимонов пай, а коричките старателно изсушавала и с Орела пиели лимонов чай.
Един лимон може да е от полза само за онези същества, които знаят какво да правят с плодовете му.
Една мравка може да е от полза само за онези същества, които умеят да слушат приказки.
Пък който не харесва диви лимони, да яде локум.



петък, 27 март 2015 г.

40 °



Времето когато пиех мляко отдавна мина.
Ама аз мразех да пия мляко като дете. И сега мразя.
Пия, но само в кафето.
Пълнеело се, казват.
Та, на темата.

“Защо пия”
“Как да не пия”
“Спирам от днес”
“Извинявай, бях пияна”

Колко пъти изричах тези изречения пред огледалото “the morning after”, след като дълго бях пяла „Take this bottle”.  Казвала ли съм ти, че Faith no More ми е любимата група. Втората любима.
Пак се отклоних…
Та имаше време, когато гледах жълтеникаво-синьото си лице с две червени петна, където би трябвало да са очите ми и не изпитвах нищо друго освен отчаяно нежелание да избягам от отговора (защото вече го знаех, а той носи повече болка от образа в огледалото).
Мдааа , в началото е “Защо?”, после неусетно е “Защо пак?”, и накрая “Защо пък не?”
Преходът е кратък.
Към обяд идва и горчивият вкус с примес на пепел и желязо, чувството на презрение към слабостта ти, срамът от думите които си изрекъл, oт глупостите които си направил, от спомена за снизхождението в очите на смаяния таксиметров, от клатушкащата походка с която си стъпвал тежко към дома и още по-зле –  навън, изгорените дупки по полата, съдраният чорапогащник, загубения часовник, изпратените около стотина съобщения… 
Тогава се питах: това ли остана след моята тъжна, но не без събития младост? На 25 знаех всичко, за което само лекичко подозирах на 16 и бях изгубила всички илюзии, но странно защо имах желание да градя нови. Че какво да правя до старини ако не да руша новоизградените?
Имах толкова много време за пропадания.
Бях прочетох всички фундаментални книги (без „Паяжината на Щарлот” и Джон Грийн.) Бях изслушала цялата музиката, която вълнува: от Реквиема на Моцарт до Tricky и Nine Inch Nails. Слушах много музика. И сега слушам. Но тогава слушах винаги в онова състояние когато си раним и безпомощен като изхвърлен от утробата, недоразвит и мутирал ембрион. Но и някак извисен от... градусите. Когато сълзите по загубените мечти са позволени и когато те е яд на майка ти че те е заченала. Животът струваше 20 лева. Свирката по магистралите беше 5. А само пет по 40 градуса is the beginning of a beautiful friendship.

Няма обаче какво да се лъжем: ако не пием от болка, пием от скука и по навик до пепелника. А, не пушиш? Ще имаш яка кожа като на Агела Меркел J . И да има нещо, на което да подпираме несигурните си ръце, а и време да минава и лаф да става. Повод ли? Поводът винаги е „какво да правя с живота си?”

Има и друго. Виждал ли сте някъде весела компания която пие сода или…  кафе? С кафето сме същите самотници, неуверени и плахи, груби и депресирани, комплексирани и глупави… абе цялата гнус на милионната деволюция на човечеството. С 5 х 40 сваляме маските, ставаме хора, събличаме съвестта и предразсъдъците и си казваме истината, че „Гордост и предразсъдъци” всъщност е доста скучна книга. Тогава ставаме красиви и смели, усещаме, че животът струва повече от един билет за самолет (втора класа).
Накрая долазваш до леглото, правиш забавен и клатушкащ се секс без оргазъм и се унасяш в пиянска треска, от която се пробуждаш… приземен като след бънджи скок, ама си забравил да сложиш ластика и си паднал тежко на земята и ако не главата (ако нямаш външни белези от падане), си счупил поне стотици парченца от себе си и си ги оставил надробени в последната недопита чаша, която измиваш с особено старание…  доста по-късно.
И вече не си принцеса, не си в бална рокля, а си Пепеляшка с махмурлук и умопомрачително главоболие, по раздърпана тениска. И защо пак съм си легнала с него? Нали никога вече нямаше?
Слънцето те убива, пробиваш си път през болката на тялото и мъглата на спомена от снощи и заставаш пред огледалото. Убива те това което виждаш. Очите ти не са зелени и искрящи, всеки кичур от косата ти е умрял, устатата ти иначе хубава, сега е изкривена от страха, че идва ден… още един ден, който ще ти даде същото – работа и след работата броиш етажите до 15, не се събуваш, не се събличаш, бързаш към първите радостни глътки, които ще те върнат там, където не си Пепеляшка и където има радост и любов. Едва тогава имаш сили да се усмихнеш (после много да се смееш). Така ако не знаете се става пиянде.
Защо пиех? Ми от любов. Любовта и смъртта нали знаеш, че заедно си пушат джойнта и си делят курванлъка.
Но джинът и водката не направиха от мен по-смел и уверен човек. След  години водки разбрах че с алкохол или без, съм същата огорчена жена, само дето вече не ми пукаше от това.
Знаеш ли, винаги съм слушала с отворена уста разни хора като казват “Снощи пих едно с жената.” Да, знам, че има семейства и двойки, които обичат да си поркат заедно. Хубаво им е. Донякъде. И до известно време (знам от опит). Не знам защо все си представям следната гледка: двамата пред телевизора, със салатата и кучето наблизо, тя – прокиснала от липса на секс и с лек мисис на белина (в по-лошия случай на непрано бельо), той – разпуснал шкембето, което е гълтал цял ден пред колежките и е качил краката си с неизрязани нокти върху табуретката с кучешки косми. Мълчание… глухи и слепи пред телевизора – единственият лек за “здравото семейство”.
Дали не е по-добре да пиеш сам, отколкото… в несподелена двойна самота.
А сещате ли се за тези десетки хора по кафенетата сутрин, които в осем часа вече пият първата водка? Тръгваш за работа – те са там, връщаш се от работа –  те пак са там, на VIP масата. Може би нямат жена с която да си пият ракията или просото тя (жената) е толкова опротивяла, че им иде да легнат и да спят под масата отколкото до мънкащото или пищящо и истерично същество, което обува джинсите си в легнало положение, за да ги закопчее и да набута тлъстините, без грим и сутиен, безполова и студена, крива вулва, която копнее поне един мъж да забележи остатъците от младежката й хубост и веднага да го изчука...
Жените са виновни за пиянството на мъжете. Не всички остават принцеси, а се превръщат в истерични майки или курви. Или стават фригидни, или просто искат да си вземат the beauty sleep.
Мъжете са виновни за пиянството на жените… по други причини.
Защо така и не се разбрахме кой от кого какво иска, а се стигна до там да се напиваме, пребиваме и мразим?
През годините се запознах с много хора. Повечето пият като смоци. Повечето ми приятели поркат. Някои пафкат треви. И да, разговорите с такива хора са безценни. Защото най-откровените хора на света си пияндетата и проститутките. Няма тън-мън. Право в окото. И макар, че съм била трезва като викторианска девственица, ми е било забавно и съм чувала най-жестоките истории именно в компанията на такива хора. В Кипър около мен нямаше един трезвен човек, честно. Освен шефа ми. И съм се смяла със сълзи  и там изживях най-щастливите си в емоционално отношение години, макар и винаги пукнат цент.
От друга страна не мога да понасям жени, които се напиват. Може би защото знам как е. Пияната жена не е весел креват, а грозна картина. Пияната жена е кюлотите на бельото. Пияната жена е като узрял плод на най-ниското клонче на дървото – който мине може да в бутне по гръб, мили млади момичета.
Правя уточнение, че не говоря за жени, които пият по едно-две-три. На един мъж някак по му иде да се изпикае пред бара. Но пияна жена клекнала до някое храстче (много ниско храстче) е… не искам да звуча пуритански и няма да се доизкажа.
Уточнявам също, че имам смелостта да кажа тези неща, защото съм минала по всички пътища в този живот и съм разбрала, че най-правилния начин да се опиваш е когато се опиваш с живот.
Мразя и хора, които лигавят няк’во вино по три часа. Ближат там и пият с капкомера. Изпий го, пък ако не ти се пие повече, намери какво друго да правиш с ръцете си бе, чукундур. Или не пий въобще. Мразя такива половинчати работи. Ела па жена да си поръча бира и да я пие три часа на плажа. И като кажат Дон Периньон… баси, има далеч по-добри марки шампанско, но просто ги знаят ценителите, а не снобите.
Та, да се върна на онези времена.
И после след един тест за бременност (положителен) (всъщност направих три, защото не ми се вярваше), отидох до хладилника, извадих водката, изпих от шишето две глътки, запалих две цигари (неусетно), излязох, отидох в църквата, разплаках се и се заклех пред бог (тогава все още крайно наивно вярвах в него) и нероденото ми още дете, че това са последните две глътки алкохол в живота ми.
Така всичко свърши.
Водката е силно магнетична напитка. Повярвай ми. Но чувах гласа на бебето си “Трябва да вярваш в мен.” И аз й вярвах и така заедно минахме през ада на пречистването, на самотата, на всичко което последва и сега когато я гледам топла и заспала до мен, сгушена в изтощеното ми тяло и когато секунди преди да заспи ми казва тихичко “Обичам те, мамо”, знам, че Анджела беше и е моето избавление.
Господи, хора, раждайте деца и ги обичайте, това ще ви спаси, това ще ни спаси от всичките натрупани за хилядолетия грехове, това ще ви помогне да оцелеете. И когато станете родители, помнете, че дъхът на алкохол от устата на мама не е най-великият стимул за живот.




сряда, 25 март 2015 г.

Пухита в страната на Бонго Бонго

Пухита в страната на Бонго Бонго
 (ако любовта може да се сложи в думи)
Пухита всъщност била най-обикновено момиче от най-обикновено семейство, в което се случвали обикновените за семействата неща. Имала и най-обикновено име –  да речем Мария.
Те се срещнали се случайно – в една кръчма на Петте кьошета. Най-баналното запознанство и най-баналното влюбване. Няма да ви говоря за любов – който я е изпитал знае, който не е – ще види, за този който никога няма да я изпита – да пробва непременно при следващото прераждане.  Говорели си обикновени неща – неща като за влюбени. Тя слагала глава на коленете ми, той  галел косата и с часове и й казвал, че тя е неговото лунно момиче.
Нирвана.
Всъщност в цялата работа имало само една две подробности, които правели нещата малко… НЕбанални Майка му, алкохоличка с едно око (баща му и го извадил при един обикновен и съвсем банален семеен скандал преди десет години) никога не излизала от стаята си, а мизерията била толкова тривиална – като а повечето български семейства, така че пропускам темата. Той знаел, че тя се дразни като се обръща към нея с разни „коте”, „писе”, „пухче” и т.н и така и останало гальовното Пухита.
Понякога тя се чудела защо той никога не работи, защо не си търси работа. Живеел с някакви социални помощи, които така и не знаела от къде и защо получава. Понякога се чудела защо изчезвал за по два-три дена без да и каже къде отива, понякога се чудела защо прекарвали някои вечери в пълно мълчание и той я гледал като че ли я вижда за първи път – мълчешком, с учудване.
Понякога не разбирала защо в два часа през нощта рязко скачал и казвал “Отивай си!” и на другия ден идвал при нея, обгръщал я с голямото си (тогава) и силно тяло, повдигал я на ръце, берял като обезумял люляци и ги трупал в краката и, смеел се с блестящата си усмивка и силните му ръце били най-здравата опора в иначе така обикновения и живот – работела на 3 места, за да плаща наема си и образованието си и колкото да има да пуши и за някоя вафла.
Нещата с него били така различни. Слушали музика, гледали филми, той говорел постоянно за различни неща – обикновени неща. Понякога спорели, но рядко. Не говорели за политика, не гледали телевизия, рядко излизали с приятели. Той май нямал много такива, а и не искал много да се вижда с нейните. Затворили се от света и се отдали на себе си, обичали се като на безлюден остров… до онази вечер когато…
Тя се прибрала, той бил седнал на земята и цялата стая била засипана от листи- рисувал като обезумял. Рисунки. Навсякъде по листата виждала своето лице, или око. Едно.
Не я погледнал дълго време. Когато осъзнал присъствието и, той казал “Ти коя си?”. Пухита изпаднала в паника, започнала да му говори, той скочил, грабнал ножа за месо и го насочил към окото и. Тя се опитала да се изскубне, но той я повлякъл за косата, влачел я по пода към балкона ин крещял “Такива като теб са ги горили на клада, Аз съм Крал и ти не можеш да не ми се подчиняваш. Аз съм Кралят на Бонго Бонго. Ти си мизерна уличница, дошла си да омърсиш страната и племето ми. Ще умреш.”
 За първи път виждала в очите му тази лудост…
После започнала да я вижда все по-често и по-често. Всяка вечер, стъпвайки към дома се питала кого от двамата ще намери – Него или Другия.
Защо не си тръгнала ли? Защото в любовта няма мотиви. Останала. И години гледала как съзнанието му се разпада заедно с нейната душа, как всяко отронено парченце кънти върху студената циментова мозайка на тривиално мизерната баня. Дните и се превърнали в цикъл – между единия и другия му свят. Животът й се струвал като блато с лайна, които стигали до устата й и не можела да поеме дъх.
После започнали обичайните постъпвания в болници. Майка му не приемала и не предавала (от години). Само веднъж казала, че той е така от случката с изваденото око. Лекари, санитари, линейки, колани, лекарства, инжекции, терапевти…. безумния му поглед след поредната терапия и онази незабравима капчица сълза, която бавно се показала и пак  се прибрала когато седяла до него в добре охраняваното отделение.
Чувствала се като работник в морга – всеки път когато излизала от там се учудвала че навън има живот, трева, деца, смях.
После си идвал у дома, при нея, усмивката му не била така искряща, но отново сгушена върху пооклещавялите му колене тя била неговото лунно момиче, пак я галел по косата с часове и слушали Леонард Коен.
Родителите й, приятелите и, самата му майка ги загърбили, казвали и че е обречен, че цял живот ще живее с двамата – с обикновеното момче с люляците и… с Краля на Бонго Бонго.
Може би много от вас със сигурност ще кажат, че е трябвало да бяга и да забрави, да живее, да се радва, да се смее. Мисля, че началото на Trainspotting е отговора, който тя би ви дала “I CHOSE NOT TO CHOOSE LIFE.
Така минали Коледи, рождени дни, празници. До последната Коледа. Били само двамата, тя чакала дете, но не знаела кога да му каже, решила да е на другия ден или може би след като се консултира с лекуващия му лекар. Но нямало друг ден. На другия ден той заминал завинаги. За Бонго Бонго.
Минали месеци и той не се връщал. Тя минавала всеки ден да го погали- любовта лекува всичко си казвала. Понякога виждала в очите му знак че май я е виждал някъде, но знакът бързо минавал в упоения от успокоителните зелен и… празен поглед.
 Детето се родило в най-прекрасната лятна нощ. Красива и топла, с тънкото си гласче тя накарала Пухита да се усмихне за първи път от години. Стискала сама в дома си детето и си обещала, че няма да пропусне нито един миг щастие, заклела се, че това дете ще бъде безгрижно и спасено от злото, което погуби нейния баща. Изтърпяла хулите и ругатните на хората, някои от които я наричали “пачавра, курва, за такива- само линч, за жалост това не били само бабите от блока… за жалост…
И когато Пухита отиде в страната на Бонго Бонго при неговия крал, тя всъщност искаше той да и върне сърцето и изплаканите очи, за да може да даде сърцето си на детето и да може да прогледне отново за красотата на живота, събрана в зелените очи на дъщеря и.
Минаха години, тя ходеше по-рядко и по-рядко (работеше до припадък за да издържа себе си и детето, за да не бъде лишено от нищо). Един ден запристъпя по очуканите стълби на отделението, стиснала малката ръчичка на тригодишната си дъщеря. Той беше там – пред скицника и рисуваше своите рисунки. Бяха красиви рисунки, нейната коса и нейното единствено око. Детето плахо пристъпи и го хвана за ръката – тя знаеше че това е нейния “тати”.
Той погледна детето, после… Мария и каза “Прилича на Вас. Имате прекрасно дете!”.
Тя седна и го загледа и с отчаяние затърси някаква следа, че я е разпознал. Той протегна ръка към детето, погали я, в очите му плувна онази сълза, която бавно и тромаво се търкулна и каза: “Аз не съм от тук, страната ми е далеч, но ако остана още някой ден ще се радвам да Ви видя отново. Малката е прекрасна. Как се казва?” “Анджела” каза Мария.
И изведнъж и олекна. Сърцето и затупка и се изпълни с топлина и радост. Него го нямаше…вече…Отдавна. Но Анджела беше до нея и цялата обич остана за нея.

Отидоха след няколко дни. Той беше преместен в друго отделение за няколко дни, но до леглото му бяха грижовно подредени десетки рисунки, невероятни рисунки на малкото русокосо и зеленооко дете, което беше върнало сълзата в очите най-обичания мъж. Господи, какви рисунки! Какви прекрасни очи.
Две!

Това не е разказ, не е измислица (понякога ми се иска да беше).     



вторник, 10 март 2015 г.

Бялата и Шарената

На една не много шумна и не много оживена улица, по която рядко минавали коли, но за сметка на това от време на време минавал по някой пешеходец, някой и друг колоездач, някое дете с тротинетка или кукла, или топка, някой тийнейджър запалил тайно цигара, някоя баба с пазар… абе шарена тълпа с две думи, стояли две курви. Едната подпирала препикото от кучето на Сийка дърво , а другата била седнала на един сух пън, също препикан, но от кучето на Стойка от зарзаватчийницата.
Двете курви се гледали на кръв, мятали си брадви, секири, триони, мачете и други режещи инструменти, които могат да излязат само от очите на една жена, но нито една не се прекършила и не освободила територията и така си и останали. Ден, два, три, пет…
Били красиви и женствени. Едната била винаги в бяло, другата го докарвала малко на „каквото Не немерих в гардероба” – шаренка и доста голичка. От време на време изчезвали за половин час и тогава някъде в далечината се чувал нашепнат стон или въздишка, понякога плач, понякога вой, понякога смях, и много рядко щастлив смях.
Но, както по всичко личало, бизнесът се развивал добре. Повечето клиенти се обаждали по телефон, а някои били преследвани по улицата и дълго убеждавани.
Бялата не харесвала методите на свалка на Шарената, но се чудела защо всички отиват при нея с охота. Шарената пък, колкото и да ненавиждала конкуренцията, се питала защо хората не тръгват след бялата – била така красива и нежна, като ангел. Лицето й било бяло, а устните бледи и потръпвали от време на време, сякаш й било студено. Понякога очите на Бялата се превръщали в езера, а понякога гледали меко и замечтано. Черната й коса била като крилете на гарван.
Бялата също разучила подходите на Шарената – очите й били открити, честни, преми, и често менели цвета си, но когато гледала в нищото, зад погледа й преминавала надробена като стъкло сянка на коварство.
Минали още дни и дошло лято. Шарената изчезнала (на море), а бялата останала сама. Мразела тази професия, не си я била избрала, страхувала се от… страха в очите на хората.
На есен Шарената се върнала – напърчила цици, равен загар, самодоволна усмивка, с раздран по модата чоропогащник, с ярко червило, с айфон и айпад. Русата й коса била още по-руса. Бялата погледнала хрупкавата си бяла рокличка, белите си крака, които дори под парещите лъчи на слънцето не успели да порозовеят. Шарената я огледала, минала до препиканото от Стойкиното куче дърво, отворила уста да каже нещо, после се отказала и директно се хвърлила отгоре й. Двете жени се заскубали, ритали, оплели се като голи есенни клони по време на ноемврийска буря. Красивите им тела се огъвали като маш мелоус, косите им се веели, хората бягали.
След около седемнадесет минути кютек Бялата казала:
- Защо?
- Защото си в територията ми.
- Как така реши, че е твоята територия?
- Защото тук минават много самотни хора. Това ми е работата, да ги правя НЕсамотни.
- Чакай… ти правиш ли секс с тези хора?
- Не, а ти?
- Не – казала Бялата, аз само ги освобождавам от самотата.
- И аз правя същото.
- Ами…
- Ами…
И седнали на пъна и се заприказвали. Бялата говорела със сълзи в очите, а Шарената обяснявала, жестикулирала, но не пропускала да пусне по някоя чувствена усмивка към  някой минувач. След дълги дебати Шарената казала:
- Е, значи излиза, че аз ти помагам.
- Може би. Зависи от ъгъла.
- Аз давам на хората любов. Е, после си я вземам, но така са нещата.
- И когато едно сърце се пукне няколко пъти, накрая се пръска – заключила бялата и пак заплакала. – И те идват при мен. Или се уморяват да го подлепват.
- Умно момиче си ти. Ще се научиш – казала с гърлен дрезгав глас Шарената и придърпала късата си пола да не й се видят… оръжията.
Смъртта и Любовта не станали приятелки. Не станали и бизнес партньори. Не можели да преценят коя върши по-голямо зло и кая е по-изобретателна в инквизицията. Всеки ден водели ожесточени спорове. На продавача от цветарския магазин му станало багън и един ден излязъл, седнал на земята до пъна и казал:
- Никога няма да стаен ясно дали любовта убива живота или смъртта убива любовта. Никога няма да се разберете дали любовта побеждава смъртта или смъртта убива любовта. Но мили мои красиви момичета, извън тази улица, с жалкото име „Живот” има романтика: бебешкото пръстче увито около големия палец на мама или тати, ослепителен изгрев, залез окъпан в ноктюрно, полета с макове, снежни планини, нашарени като с детско моливче гори, дъждовни капки по прозореца, зад който в нозете ти спи мъркащо коте, чаша чай в ръцете, хубава книга, прегръдка на любим човек, тишина, сън, аромати на щастие, корали с безумни цветове, море, в които  хиляди малки рибки Немо играят на криеница, пухкави облаци, в които намираш красиви образи и картинки. Хора… Усмихнати, тъжни, забързани, изплашени, но всеки един носи в себе си едно малко клонче с една пъпка орхидея и тази пъпка се разтваря всеки път, когато ви погледне в очите с надеждата, че ще бъдете милостиви. И двете.
Любовта и Смъртта се спогледали, взели си по едно кафе, палнали по един джойнт,  и тръгнали на запад да видят как слънцето цопва в морето.

Гергана Дечева

събота, 27 декември 2014 г.

Връви, обуща, ципове, канапи

Обувките са една от необходимостите в живота. Някои имат по 3000, други по 100, други по два чифта, но това в случая не е важно.
Повечето обувки са с връзки или ципове. Има и с лепенки. Има и без ципове и връзки, но то само така изглежда.
Сега, както е известно има различни видове връзки – тънки, дебели, къси, дълги. Всякакви цветове. Една връзка има напълно самостоятелен живот и човек спокойно може да ходи с две различни връзки на обувките, често без никой да забележи. Даже може да навърже две стари връзки и да направи от тях една. Дори е малко ексцентрично.
Връзката се образува от нишки, които някой е усукал. Ако са се усукали като хората, може и да се получи добра връзка и да не се къса много често. Когато пътят е дълъг и труден, връзката почва да се протърква и един ден се къса. Не ти ли се е случвало когато ти се скъса връзката да се наведеш и да направиш възел на скъсаното и пак да продължиш да ходиш, защото си по средата на нищото и няма откъде да се намери друга? Може пък да се скъса точно преди да излезеш и тогава започваш да търсиш някъде из старите, но захвърлени връзки някоя с подобен цвят и дебелина, защото не можеш да се покажеш по голи дупки на обущата като с пробойни рани на краката. Ако замениш скъсаната с някоя от старите си връзки, цял ден ти едно терсене, все си мислиш, че хората те гледат точно в краката и се чувстваш като окуцял. Когато се прибереш се опитваш да направиш нещо със старата връзка. Ако се е скъсала точно на средата – правиш малък възел, ако е някъде в края, просто я издърпваш, нищо, че е окъсяла. В краен случай купуваш нови връзки, но те никога на са като предишните, а и често им пада това пластмасовото накрая или се разпорват на третия ден. Имах едни Док Мартенс, девет години изкарах със същите връзки и когато се скъсаха… в смисъл направо разпаднаха, не исках да ги обуя.
В живота има не само връзки за обувки; има връви, канапи, въжета… Някои са ти необходими, за да опънеш платна, от други можеш да си направиш ласо или бесилка. Ти избираш за какво ще ползваш въжето – дали сам ще се оплетеш и овържеш в него или ще го използваш да избягаш от прозореца на лудницата, която гальовно наричаш „мой живот”. Повечето хора се оплитат.
Циповете са друга работа. Едни зъби се впиват в други зъби и ботушът или чантата или якето се затварят. Най-шибано е да ти се счупи цип. Трябва да търсиш майстор за смяна на ципове. Тези майстори вземат много пари и обикновено слагат цип, който прилича на предишния, но или цветът му не е същия, или е някакъв крив такъв. Честно казано, не ми се е случвало да ходя да сменям ципове, просто защото си е играчка и загуба на време. Опитвам се сама да ги оправя. Понякога успявам. Знам ли. Но някак не ме боли когато ми се счупи цип. Виж, когато ми се скъса връзка, имам чувството, че съм останала без обувки.
Без обувки се ходи трудно. За да не се скъса една връзка, тя не трябва да се опъва силно. Може би не бива да слагаш едни и също обувки всеки ден. Може би е добре да им даваш време да си починат, защото скоро и подметката заминава, а и кожата се напуква. Може би трябва от време на време да сложиш маратонки с лепки или просто гуменки. Не ти са ти нужни връзки когато ходиш на пазар или да тичаш (ако тичаш). Не са ти нужни дори и на работа, може би са ти нужни само у дома. Може би все пак износването идва от това, че носим връзките със себе си когато е по-добре да ги оставим за малко и да ги запазим… Мне, по-добре да ги носим докато са ни на сърце, нищо, че неминуемо един ден ще се скъсат и че ще станат във възли.
Диалог в магазин за обувки:
-          Търся връзка.
-          Разбирате, че това е магазин за обувки, нали?
-          Да.
-          Обявите за запознанства са в интернет.
-          Аз само исках обикновена черна връзка за кубинка.
Има и връзки, с които се раждаш. Това са връзките, които не избираш. Обикновено не усещаш кога ти ги слагат, понеже те замотават с някоя играчка – примерно някое писукащо зайче. От мига, в който ти отрежат пъпната връв, веднага ти слагат няколко стотин други връви, които да те държат прав и най-вече в изправност.
Аз обичам старите си връзки и си ги пазя. Не ги заменям една с друга. От време на време се опитвам да ги позакрепя, но някои са в пълен разпад, други са толкова стари, но се  държат и когато имам да минавам някой и друг километър разчитам на тях, нищо, че това ще ги доубие.
Хората, които не купуват връзки, а се стискат за старите се квалифицират като стиснати, но може би са просто сантиментални.
По този повод една случка:
Един ден две различни връзки на един чифт обувки са скарали:
В1: Аз съм по-нова и млада и лъскава.
В2: Аз съм стара, но съм видяла повече.
В1: Аз съм на левия й крак. Левият крак е като лявото полукълбо и тя винаги връзва първо мен.
В2: Аз съм на десния крак, ТЯ винаги стъпва с десния на ескалатора и в асансьора.
В1: Може, но мен ме опъва по-нежно.
В2: Защото се страхува, че ще се скъсаш. А на мен може да разчита.
В1: Ти си износена и похабена.
В2: Ти си изкуствена и надута.
И така продължили да се карат и когато В1 посегнала да удари В2, и В2 се опитала да я изплющи, така се овързали, че ТЯ паднала и се затъркаляла по безкрайното стълбище.
От този ден нататък обувките останали завинаги заключени в килера. Тя ги вадела понякога, посипвала ги със солена влага, увивала ръце около В1 и В2, които живеели само за да бъдат докоснати.
В това време:
Мило 1: Мило, скъса ми се връзката.
Мило 2: Ще ти купя нови обувчици.
Мило1: Мило, може ли да ми купиш обувчици без връзки.
Мило2: Мило, ако искаш обувчици, не може без връзчици.
Мило1: Мило, ами ако се скъсат пак?
Мило2: Мило, който плаща обувчиците, той слага и връзчиците. Даже ако няма дупки за връзки, милото ще ти пробие няколко с отвертката.
Затова ходете боси или ако една връзка се скъса на третия ден, мятайте я в боклука. Ако издържи, пазете я, нищо, че един ден може да ви предаде. Но никога не предлагайте връзка за обувка. И винаги помнете – връзката без обувка няма къде да отиде. Тя просто загнива на място.