На чисто?

-         Защо мразиш тези празници. Не е нормално. Все пак е време, когато някак трябва да ставаме по- добри.

-         Винаги съм мразел Коледа и Нова Година. От дете. Мисля, че последната ми щастлива Коледа бе когато бях на девет и с майка ми танцувахме степ- каза той  с усмивка и прокара пръсти по китарата в А минор.

-         Е, добре де, ама после? Когато си бил вече голям?

-         Не забравяш, че на 22 влязох в затвора и излязох на 29, нали? Винаги бях навреме и никога не закъснявах за коледните подаръци- и се изкиска малко горчиво.

-         И на какво те научи това...преживяване?

-         Да бъда добро момче- и дрънна пак.

-         Но ти не си...

-         Е,  опитвам се понякога, наистина се опитвам.

Млъкнах виновно. Не бях забравила разбира се.

-         После, като излязох ми остана навик. Не съм имал семейство, знаеш. Сестра ми се омъжи малка и вече имаше бебета. Не ходех по Коледа понеже нямаше какво да дам на племенниците и излизах  се напивах от някъде началото на декември  изтрезнявах около средата на март. Но ти това го знаеш- и заигра с една нота и тая нота се понесе като прашинка из въздуха и влезе в болните ми дробове. И ме задави.

-         Извинявай, че попитах....Но ти си избрал да живееш така. Могло е да е по друг начин.

-         Виж само кой го казва. Жената, която слага Коледни топки и украса на каквото има под ръка според мястото, на което е решила да поотседне за малко. Не мислиш ли, че е време да се спреш някъде и да си купиш едно коледно дърво в саксия, което да те задържи. То няма какво друго да те държи. Ти седя заради един посят лук пет месеца без да се помръднеш  накрая го извлачи със себе си.

-         Ми ето. Ценните неща са преносими. Нищо, което не може да се пренесе не е ценно.

-         Не забравяй, че хората не са предмети. Ти ги носиш по света.

-         Изборът е техен.

-         Не, изборът е твой. Колко места трябва да видиш, за да си харесаш едно?- и спря да се заиграва с нотата. И ме погледна и ме удари с поглед.

-         Мястото е без значение. Самият ти си такъв. Всичко ти писва и в един момент само вадиш и слагаш в куфара и заминаваш. Не се е намерил човек, който да те задържи, като вятъра левитираш и изчезваш като дух.

-         Защо трябва да водим този разговор сега? Няма ли нещо за донаготвяне? - попита той и се заигра пак.

-         Защото ме е страх.

-         Теб? Безстрашната, непобедимата, великата?

-         Мен. И винаги съм се страхувала. Още от дете с тревога гледах как секундите падат и следях с паника как минутите летят и си отива нещо, за което се държа и не искам да пусна. Искам да остана в миналото. Какви са шансовете ми?

-         Чакай да ти изсвиря една песен.

И заслушах. И осъзнах, че това, което ме плашеше толкова годни не е бил фаталния дванадесети час, а това, че през него щях да пренеса с надеждите и обичта си и цялата торба страхове. Всъщност днес, на първи януари нищо не се промени. Аз съм същата и всичко си е същото. Само дето започва поредното лазене по календара. Но за щастие всеки ден може да е преломен в живота ти и всеки дванадесет час може да бъде нова ера за теб. И цялото ми бродене по света не е нищо друго освен една побъркваща жажда да видя и да се учудвам и да се радвам, да обиквам нови неща и да се привързвам и да ги вземам в багажа на натежалото си сърце. Натежало не от мъка или разочарования, а от цветове.

- Погледни нещата от добрата им страна. Имаме безалкохолно шампанско- вмъкна той измежду струните.

- Много смешно. Ха ха.

- Айде, слагай якето, давай да видим какво става навън. Сега е 11. 30. Ще те водя на разходка. Няма да лазим по тез стени навръх нова годна.

Всъщност се бях обула и от половин час се мъчех да му поднеса новината, че не искам да лазя по стените навръх нова година. :) Или просто бе разбрал какво искам...