четвъртък, 26 юли 2012 г.

РозАв роман


Беше прекрасен зимен ден. Цяла нощ бе валял сняг, а към обяд се изясни. Слънцето, далечно и немощно, погали падналите снежинки, запали ги, върна ги за кратко към живот  и ги уби. Снегът се топеше бързо, както се топи заплата и по улиците се затичаха кални потоци.
Сийка вървеше разсеяно и джапаше из локвите, минаващите коли я пръскаха, но Сийка беше сляпа и най-вече глуха за псуващите шофьори, понеже с придобитата си отвеяност, не забелязваше, че върви по платното. Беше се замислила за предстоящата вечер. У дома, сама, завита под юргана до брадичка с книжка в ръка. Мина покрай едно заведение и забеляза красиво момиче на нейните години да размахва вилица със забодено пилешко сърчице пред опулените очи на млад красив младеж. Помисли си: „Ето защо човек не трябва да се влюбва. Рано или късно забождаш нечие сърце или го размахваш пред очите на някакъв красавец. Кой харесва красиви мъже?”
После се шмугна в супера и внимателно отбра дузина яйца от свободни кокошки. Насили се да помисли за вечеря. Усещаше глад, но не за храна. Може би за знания? Да. Това е, за знания. Гладна и жадна за знания, тя хукна към блокчето, спъна се както винаги в третото стъпало, счупи яйцата и махна безпомощно с ръка. Върна се до супера и повтори процедурата. След това отдели един час да вади черупките от яйцата. Остави ги в купа в хладилника и отвори Фройд.
Обеща си да спести пари и да иде във Виена, да види къщата на Фройд и да разбере защо той бе процъфтял точно там. Сийка тъкмо бе завършила психология и във времето когато не чупеше яйца и не се препъваше по улиците, се ровеше в дебрите на човешката душа. Най-накрая бе успяла да разгадае какво сънува комшията, който ръмжеше като нерез през вечер към 11 и силно съчувстваше на жена му, която стенеше немощно, неспособна да го извади от ужасните му кошмари. Комшията бе загубил домашния си любимец – хамстер на име Блеки, от където Сийка заключи, че хамстерът е бил черен, но не разбираше само едно. Защо когато той сънуваше тези кошмари, винаги викаше „Мръдни ма”.
После влезе в малката си, кипра баня, с малка вана, малка тоалетна, малка мивчица и малко огледалце. След кратък пристъп на клаустрофобия, се почувства като Снежанка в къщата на седемте джуджета. Погледна се в огледалото, махна лещите и сините й до преди малко очи я погледнаха обидено, кафяво, просълзено. Бузките й бяха румени от топлинката на печката, по плътните й устни, малко големи за това лице все още имаше следи от тъмночервеното червило. Замисли се дали да не си иде на село за уикенда да види мама си и да вземе малко лютеница, че пролетта беше така далечна.
„Дали съм самотна? Не, не съм. Или може би съм? Та аз съм така млада, едва на двадесет и седем. Рано е за всичко.” После се сети за няколкото краткотрайни връзки с мъже от противоположния пол (Хахахаха. Ох, не мога се стърпя.) Бяха наистина кратки, половин час в кафене и веднъж на пица. Тези сегашни мъже не знаят да говорят. Никой не успя да се включи във фройдистките й разговори и така и едва допиваха кафето. Понякога гледаше момичета на нейна възраст с по две деца  и два развода зад гърба си и не спеше по цели нощи от злоба, но после си казваше: „На кой му трябват такива неща, аз съм така млада, а и мама казва, че не ми е време.”
Когато стана време за сън, тя угаси лампата и се сви в голия си, празен креват.
Комшийката викаше звънко, комшията  ръмжеше, стената вибрираше от скрибуцането на кревата им.
А навън ясното небе се беше накиприло в милиарди блещукащи светлинки. Луната, облечена в сребриста премяна плъзгаше нежните си ръце и галеше студената земя. От време на време минаваше кола, такси, няколко младежи минаха по улицата, смееха се и отпиваха от бутилка вино. В градинката пред блокчето, на една студена пейка, гола и премръзнала, посиняла от студ бе седнала душата на Сийка.
- Защо си седнала там? – попита сърдито Сия.
- Тук, навън е студено. Но при теб е и студено, и самотно.
Сия скърши джуки, върна се под дебелия юрган и зарида.

На другата сутрин, тъкмо тръгваше на интервю  за работа, очите й сини, бузите й малко бледи, ноктите изгризани до месо, яркото червило прикриваше огромната язва дето бе гризала устната си цяла нощ, когато се случи нещо крайно необичайно. Естествено, не предвиди, че стъпалата бяха заледени и на третата стълба се подхлъзна, засили се надолу, с крака изпружени във въздуха и се приземи на тротоара. Почти заплака от болка. Задникът и се беше подпалил. Но когато погледна нагоре, между изпружените й крака стоеше ТОЙ. Очите му опушено червени, като на вампир, с ярки изпъкнали жилки (Сийка не знаеше, че бе пил домашна ракия до четири часа) , устата му – с форма на печурка, косите му – с цвят на кромид лук. Изглеждаше като апетитна манджа. Даже се замисли че с 18 яйца можеше да прави омлети с гъби и лук.
Той я погледна, оголи предните си зъби (горен ляв счупен), извади клечката за зъби от устата си, усмихна се мързеливо и сластно и каза с пресипнал глас:
-         Прекрасни сини гащи, госпожице – и й подаде ръка да стане.
-         Благодаря. То... стъпалото...
-         Нека ви изправим първо, млада чаровнице.
-         Благодаря – каза Сийка и усети как не може да откъсне очи от деликатните му ноздри, които бълваха аромат на тютюн и спирт. Дишаше като змей.
-         Приятно ми е, аз съм Сийка. Приятелите ми казват Сиси.
„Ти нямаш приятели” нашепна злорадо душата й, докато си разтъркваше задника. Сийка мислено й заби един тупаник.
-         Приятно ми е, Сиси. Сийка! Какво нежно име! Аз съм Кръстьо. Казвай ми Крис.
-         Като поп Кръстьо?
-         Умна и красива!
Сия пребледня. Дали щеше да види тази кромидена коса отново?
-         Да, ще те намеря – отговори на неизречения й въпрос. – Днес заминавам да нагледам бизнеса си в Колумбия, но ще се върна.

Сийка стоя дълго на пред блока. Една кола я опръска. Тя извади четка, среса косата си, сложи още два пласта червило и тръгна за интервюто.
Животът си продължаваше. Хората вървяха слънчеви, лунни, усмихнати, тъжни, безразлични. Слънцето плахо затопляше премръзналите клонки на голите дървета. Последните снежинки се пускаха от клонките като безмълвни сълзи и политаха с лекия зимен вятър като кристали, въртяха се леко, танцуваха безгласно предсмъртния си танц. Белите лебеди на зимата.
А сърцето на Сийка зачака. Така както може да чака само едно влюбено сърце и си затананика песен. „Под дебелия юргаааан всички тайни ще ти даааам. Хонолулу има там... всички тайни ще ти даааам...”

Следва...

                                

2 коментара:

  1. нямам търпение за това, което следва. сериозно. обаче някак не е изяснен вида на прекрасните сини гащи. ще се разкрие ли мистерията после? все пак е нужно да се знае с какви атрибути се привличат такива екземпляри. :))))
    много ми хареса и това за мъжете от противоположния пол.

    ОтговорИзтриване
  2. Сините гащи са мистерия, най вече отвътре :)

    ОтговорИзтриване