Цялата истина в мен

Не бях тук, не бях в този век, не бях на моята улица, не бях в моята реалност.

Още се щипя, за да повярвам, че тази книга… ми се случи.

Един месец пътуване в неизречените думи.

Един месец въпроси: какво се промени и защо стана така и защо останахме същите и все пак други.

Обичам професията си е точно заради тази възможност да се пусна в ледената вода на реката, да я оставя да ме влачи като скършено парче папрат там, където нещата са различни.

Като дете мечтаех да се пренеса 200 години назад и да нося дълга рокля, да има романтика, да има нежност между хората, да няма зло. И знаеш ли какво? Мечтите се сбъдват. И установих, че макар и в дългата рокля на Джудит Финч, бях щастлива да изживея всяка неизречена от немите й устни дума. Бях на осемнайсет, бях влюбена, бях тормозена и закована на позорния стълб за прегрешения които никога не бях направила, бях мразена и обичана. Така е тази история. И ако сега пожелая да се върна пак, бих се върнала в нейния живот. Драматичен, изтерзан, неусмихнат и суров и пак бих застанала пред всички онези хора от онези времена да защитя правото си да кажа истината.

Да, 21 век е голяма работа – медицина, интернет, бързи коли, бързи животи, тинтири-минтири. Няма го ковачът, който извършва ампутациите със секирата си, няма убийствен труд на полето, хората днес не ядат това, което си посадят и наловят (повечето де), имат стотици дрехи и обуща, образованието е за всеки (дали им трябва е отделен въпрос), имат виртуална социална мрежа, нямат приятели, а листи с приятели. И все пак нагорчава колко много сме загубили и придобили, а в същото време сме останали същите зверове, скотове, насилвачи, изверги, клюкари, зли езици, смирени и свити пред всевишната сила на някой си (поне преди векове тоя някой е имал име – Бог). Не, не вярвам в чудеса, казва Джудит. И как да вярваш. Едно и също – няколко души с плитък мозък начело на едно малко градче, сега няколко души без мозък начело на цели нации. И не развяват библия, слава богу, а развяват лозунги за доброта и съчувствие – още по-зле. А някъде зад перденцата – касапница за души. Не, нищо не  се е променило. Хората в своя фундамент си остават същите – нелеп експеримент на Вселената.

Какво загубихме? Очите си. Това загубихме. Очите си за красотата на този малък, кратък, може би жалък живот. А би могъл и да не е жалък, ако само можехме да ги отворим пак и да се загледаме във водата, минаваща през потопените ни в потока крака, да се влюбим отново във вечността на завинаги отминаващата, винаги пътуващата към морето река. Да видим цветове, да видим любовта в най-неомърсената й форма. Джудит би изумяла пред някои от днешните осемнайсетгодишни момичета, които знаят как се държи молив, ходят на училище по 10 години, не дай боже и повече, но не знаят думи. Джудит иска да говори но не може, днес хората могат да говорят, но не искат и не знаят какво да кажат. Думите са като сандък с дарове – трябва да го отвориш и да ги извадиш, но да ги ползваш разумно. Някои са балсам, други са нож. Зависи дали излизат от нечия зловонна уста, дали са единственият уред за инквизиция, който близките ти ползват умело и вещо или са думи като… очи.

Загубихме и другите си сетива. Само навиците са си останали. Уж душим из въздуха, но не усещаме нищо. Като остарели кучета, само дето кучето има повече добродетели.

Мъжете загубиха гръбнака си, жените се сдобиха с топки.

Мъжете отвикнаха да почитат жената, жената пък отвикна да пази добродетелите на дома си, ако изобщо майка й я е научила на тая дума.

Мъжете станаха консуматори, като жените.

Жените забравиха, че красотата може да е простичка – няколко сухи цветя в косата, в които небето е изсипало капки роса и се оглежда там в цялата си синя прелест и величие. Мъжете забравиха да ценят простичката красота на жената. Ценят фотошопа, и шопа, и шопинга.

Загубихме… половете. Унисекс, транссекс… няма лошо. Но защо изглежда грозно, натруфено и изкуствено? Защото го преупотребихме. Преупотреба и злоупотреба с това, което ни е дала земята, по която не ходим, а газим.

Какво запазихме? Страх. Това запазихме. От власт, от себе си, от това да сме себе си, от думите си, от изражението на лицето ни, от злото, което е в нас. Запазихме и все така, както преди стотици години кътаме злоба, завист, мъст. Ние сме същите грабители и унищожители на всяка една чиста емоция. Не сме се променили от векове. Но ако преди оправданието ни е било да запазим непорочността и добруването на семейството си, сега нямаме оправдание – технологиите вършат това вместо нас. Всичките ни думи са се изчерпали. И сме точно толкова неми, точно толкова осакатени и лишени от думи, изреченията ни излизат точно толкова сакати и ръждясали, като от устата на човек с отрязан език.  

Но едно създадохме и не можем да променим – матрицата. Ако преди е било възможно да избягаш… ей така, да се качиш на коня и да духнеш и да почнеш отначало, сега няма мърдане. Защо? Защото ако се родиш ням или онемееш… медицината, мама, тати, бати ще ти помогнат да говориш. А имаш ли какво да кажеш? Ако избягаш – полицията ще те върне, а има ли към какво да се върнеш?

За „Цялата истина в мен” и за Джудит Финч… пак след около два месеца, когато и ти, който можеш да говориш и искаш да кажеш и не си забравил красотата на думите ще хванеш това изумително четиво. В тоя свят на комерс… как се е промъкнало… не знам.

Благодаря на съдбата, че го сложи на клавиатурата ми. 

Гергана Дечева