понеделник, 22 декември 2014 г.

Баба Стамата

Днешната история започва в малко селце от градски тип. Понеже не било край морето, нито край ски курорт, селцето имало население само 202 души и половина. Половинката била принос на Кънчо, който наскоро загубил съпругата си и бил половин човек. Хората били над пенсионна възраст, но все още бачкали на къра като (бих казала като осемнадесет годишни, ама те сега осемнадесетгодишните не знаят какво е лопата, понеже не се споменава често в любовните романи, иначе знаят какво е butups).
Къщичките били мизерни и се огъвали под тежестта на годините. Боята се къртела със стон (но не от онези стонове дето ги има в любовните романи) и таваните течели като сълзи на каеща се грешница. Уличките били тесни, каменисти.
Било зима и баба Стамата взела да усеща глад. Позавъртяла се край прасенцето, погледала го. То я гледало с мили топли очи. Дожаляло й. Минала край кокошките и си казала „Ще резна едно пиле за Коледа. Децата ще дойдат. Как ме е грях, ама за децата…” После си сварила боб и зачакала да се обадят по мобилния, който синът й пратил преди време, но така и не успяла да се пребори с Блакберито и не знаела само да натисне зеленото копче като чуе да звъни и да подскача по масата с ужасно жужене, на което котката реагирала по доста свиреп начин.
Било вече средата на декември. Бабите се събирали на раздумка и всяка се хвалела с децата и внуците си. Стамата била щастлива. Дъщеря в банка в Дания, син професор в институт в Германия. Пращали й картички я от Япония, я от Франция, я от други места. Имала и снимки на внуците в спретнати и красиви училища. Била ги наредила на витрината при снимката на Тошко.
Дядовците седели под слабото и уморено зимно слънце, гледали голите клони на дърветата, ринели снега, пиели ракия в кръчмата и гръмко псували „Деееа тая орисия. Ай сипи още по едно.” Мъжът на Стамата починал преди десет години, затова била съвсем сама. Киро комшията й помагал за цепенето на дървата за печката.
Стамата почнала да се подготвя за Коледа още от лятото – изплела по един пуловер на внуците, извезала по една покривка за маса за дъщеря си и за снахата, по един дебел шал за сина си и зетя, чорапи за всички, даже направила по една модерна завивка за спане. Без очи останала, но тая година всички обещали да дойдат и било грехота да няма какво да им даде. Направила и сурвачки за всички. Два дена преди Коледа отишла в зарзаватчийницата и купила портокали, лимони и банани, а вино взела от бай Илия. Купила и бонбони „Пияни вишни”.
Телефонът мълчал.
Преди бъдни вечер отишла и сама отсекла една елхичка от гората, прекръстила се и се помолила на Бог да й прости греха, завлякла я у дома, нагласила я в ъгъла, накичила я с орехчета, малки гевречета, с каквото намери. Котката я гледала саркастично, но на няколко пъти Стамата видяла зловещ хумор в зелените й очи. После напалила всички печки и от коминчето се виел пушек и се катерел нагоре към бялото небе. Като змия.
Телефонът мълчал.
Станало вечер, Бъди вечер и баба Стамата наредила 11 гозби на масата, както си му е реда, седнала и зачакала. В селото било тихо. Повечето хора чакали гости за Коледа и май на кмета децата пристигнали от Англия, на Петко щерката дошла с приятели от Испания и разказвали, че пътищата към България били сухи и самолетите нямали никакво закъснение.
В това време синът и дъщерята на Стамата по телефона:
-          Що не си заминал бе? Мама ще те чака.
-          Ми тя и тебе ще чака.
-          Е, ама аз не мога да си заведа децата в къща без баня и знаеш, че тоалетната  е навън.
-          Жена ми не иска и децата казаха че не искат, защото няма интернет.
-          Обади ли й се?
-          Ти й се обади.
-          Няма все аз да се обаждам. Ти се обади.
И продължили да се карат, след което всеки си седнал на пълната трапеза, наплюскали се но не като Гошко, защото Гошко може да е прасе, но се храни прилично. После извадили подаръците, направили си селфита, пуснали снимки с елхите и трапезите си във фейсбук, гледали филми.
На сутринта баба Стамата станала, събрала трапезата, от която не хапнала нищичко, прибрала всичко в торби, тенджери и буркани, взела подаръците, увила се в стария шал, сложила шапка и тръгнала. Докато вървяла през гората към сиропиталището, в гората я срещнала оная лудата вещица, до която никой не искал да се приближи, че имала остър език и била малко странна.
-          Стамато, Стамато, преебаха ли те децата?
-          А, не, заети са, сега е краят на годината, имат много работа.
-          Преебали са те. Де си тръгнала?
-          Към сиропиталището.
-          А, то май само Тошко остана и онези двете близнета, глухонемите. Другите ги взеха
 някакви с едни луксозни коли. Единият съм го виждала май при кмета.
-          Е, аз при Тошко отивам – казала задъхана от вървенето Стамата.
-          Добра жена си, Стамато, ама си наивна. Децата ти не идват, щото нямаш баня и прасето
ти им понамирисва, и кокошките ти ходят из двора.
-          Че какво им е на пилците? И Гошко си е жив и здрав. Децата щяха да му се радват.
Вещицата се засмяла зловещо.
-          Децата днес виждат прасета само на рекламите за шунка. Сега е друго, Стамато, сега
децата им дай телефони и интернет и една седмица няма се сетят да ядат. Аз ще ти кажа, че тези твоите не заслужават нищо. Колко пари ти пратиха да оправиш покрива? Колко ти пратиха за плочата на баща им? Колко пъти дойдоха да турят едно цвете на гроба му? Професори, банкери? В големи къщи живеят, що не те взеха един път на гости.
-          Ми то сърцето ми…
-          Е да де, що не те взеха да те видят лекарите там?
-          Няма да мога, сестро, не съм за там. Кой ще ми гледа добичетата?
-          Е, аз пък имам котки. 27. И който иска да ме види в моята пещера  да заповяда, ще го
сложа да спи на земята. Работа е там, че празниците идват и отминават, ама паренето остава. Едно сърце може да се пръска милион пъти. Животът ти го пръска всеки ден. Дроби го като в месомелачка. Все си мислиш, че няма накъде повече да се пръска, но има, Стамато, има. За това са сърцата – за да бъдат разбивани. Но една мила дума, малко бинт и мехлем го закърпват за ден-два и после пак. Ей на, твоите израснаха в тая гора, в тая къща, от село отидоха да се учат, от там избягаха. Нека, техен си е животът, да се оправят. Сега гледай ти да си наред, кютай там по пътечката и един съвет: не храни надежди, защото и надеждите няма да те нахранят.
Стамата бръкнала в торбата и дала на вещицата едната покривка, погледнала я в змийските очи, прибърсала една сълза, подръпнала шала  и тръгнала да види Тошко. Тошко бил на девет и още се учел да говори, но така се радвал на пуловерчетата и чорапките и на новата завивка, че баба Стамата пак отронила сълза. После минала край къщата на едно английско семейство, което живеели тъдява от няколко години, усмихнала се с изстрадалата си душа и подала сурвачките на шестте им деца, оставила бохчата с храната на масата и тъкмо се обърнала да си ходи, когато жената я хванала за ръката, сложила я да седне на един стол, затоплила й чиния и всички седнали да се хранят. Било весело. Детски глъч огласял къщата, хората й се усмихвали и й подарили модерна кана за топлене на вода, а баба Стамата все се питала „Защо за тези хора е нормално да живеят тук, защо на тях им харесва, а на нашите – не?”
Късно привечер я закарали с колата до къщата и децата на развален български й казали, че ще минат да я сурвакат на Нова година.
Стамата влязла в дома си, взела мотиката, излязла на двора, изкопала дупка и заровила телефона.
Цял ден на Коледа дъщеря й плакала. Как да кажа на мама, че в банката само чистя тоалетните и нямам една стотинка да си ида? И на брат ми не мога да кажа.То и децата не знаят, че кой знае дали няма да ги оставят приятелчетата им.”
Цял ден на Коледа синът й гледал през прозореца и си мислел „По-добре мама да ме намрази, отколкото да знае, че съм портиер в университета. Те и децата не знаят, че ще им се смеят в училище.”
Животът е едно голямо недоразумение – мислила си вещицата. Но когато истината боли, по-добре е да бъде казана, а не заровена в задния двор. Защото разстоянията са мостове само между хора, които умеят да си казват истината. Ако един човек те обича, а майките обичат, те никога няма да се срамуват от теб. Даже ще дойдат да чистят с теб, за да имаш време да си опънеш краката.
После станала, нахранила котките, извадила метлата и я яхнала.  

Посвещавам това на всички българи, които ще останат разделени от семействата си на Коледа (като мен). Не се срамувайте да казвате истината пред родителите си и децата си – това знам, защото не споделената радост е много хубаво нещо, но споделената болка събира душите. Не учете децата си да се срамуват от произхода си. Не само политиците са ви виновни, не само работодателите ви са виновни.
Говорете с хората, които обичате, не само на празник. Казвайте им, че ги обичате.
Животът е едно голямо недоразумение. Права е вещицата.

ПП: Майната им на тези, които искат весели приказки по Коледа. Нямам такива.



Няма коментари:

Публикуване на коментар