Матрьошка

Преди една година по това време си пожелах да преведа  много книги. Да работя това, което обичам да работя. И се сбъдна. J

Знам колко псувни съм изпсувала (искам да кажа изврещяла) , знам колко нерви съм потрошила, знам колко нощи съм недоспивала и съм мислила върху едно изречение, което трябва да събера в заглавие, знам (и хората около мен знаят) за болките в гърба, за болките в ръцете, за кръвоизливите в очите, за плача, за нервните изблици. Знам как живеех във всяка книга, как бях всеки един образ, всеки един герой; как бях Колин, Хасан и Линдзи; Бенет и Клоуи; Макс Стела и Сара;  Уил и Хана; Уил Грейсън и Тайни и Другия Уил Грейсън; Джейс и Тереза; Дрю и Кейт; Теса и Хардин и може би най-много бях майката на Линдзи от „Множество Катрини” (макар че ненавиждам розово). Знам колко майни отнесе всеки един от тях и… пак си ги обичам. Проблемът с моята професия е, че винаги, колкото и да не го искаш, оставяш по нещо от себе си във всеки от тези измислени герои и неминуемо и те оставят нещо в теб. Пред изминалата година преведох 12 книги и съм благодарна на съдбата за страхотното пътешествие. Иска ми се и другата година да е такава – да мога да изживея много съдби, нищо че мрънкам. Пожелавам си го от сърце.

Това беше годината в която имах нула време за себе си. Изведнъж си станах безинтересна. И може би винаги съм била такава. Може би откакто живях в малкото осмокрако тяло на Шарлот разбрах колко съм надценявала уменията си да пиша, защото с това, което написах през годините не спасих човешки живот, не спасих и прасе, а показвах на хората смъртта на душите им, прожектирах го като на лента, поради което те съвсем с право ме намразиха. Истинските писатели не правят така – те създават, а не рушат, затова аз ще си остана сред кенефната литература, където атмосферата не е posh, но пък е весело и сред свои.

Това беше годината, през която продължих да гледам какво прави матрицата с деца на по 2 до 6 години, но направих безкрайно малко.  

Това беше годината, в която признах, че матрицата е по-силна от нас, но продължих да ритам. Исках да се озъбя, но излезе като съскане.

Това беше годината, в която се погледнах в огледалото 365 пъти, но реално не се виждах.

Това беше годината, в която нараних и ме нараняваха, обичах и ме обичаха, когато проведох най-много вътрешни… монолози и спорове, когато се отказах от много неща в името на сигурния покрив и станах като всички тях. Колко жалко.

Прочетох за себе си, а не по работа четири велики книги, които не българските издатели от години пренебрегнати, защото са некомерсиални. Гледах 14 велики филма и прекарах най-щастливите си мигове в България.

Това беше годината, когато за първи път предадох себе си, защото застанах на едно място (чуждо място), но от друга страна старателно подрязвах всеки опитал се да се забие в почвата корен, така че може би не съм се предала съвсем. Ето защо са ми нужни книгите – за да бягам от всичко и да живея в измислените драми на несъществуващи хора, където всичко се решава лесно. От друга страна останах вярна на себе си – да мразя хората като цяло и да им съчувствам – колко логика има в това??? Иска ми се да бях малко по-състрадателна към себе си.

Това беше годината, когато започнах да заспивам в метрото и да пропускам спирките си, и да забравям ключа си в къщи, и да си навивам алармата за всяко нещо. Това беше и годината, в която спрях да нося грим (не че преди съм слагала, но все пак от време на време…) и да сресвам косата си пред огледалото. Това беше ОЩЕ една година, през която не докоснах червилото си (освен за три интервюта по телевизията).  

Това беше и годината, в която мечтите ми се превърнаха в сън. Така необходим 4-5 часов сън.

Това беше годината, в която за първи път казах на хората, които обичам и на приятелите си, че нямам време за тях. Ужасно престъпление, знам.

Това беше първата година, през която видях есента само два пъти. Искам да кажа… истински почувствах и помирисах. И един залез. Това беше годината, когато облякох зимното си яке много след като стана студено. Не бях отнесена от вихъра, а засмукана от торнадо.

Това беше и годината, в която за първи път няма да кажа: И тази година оживях, но и няма да кажа, че това беше една година, в която дишах живота с пълни гърди, защото живях в други животи и съдби и може би така е по-добре. За всички.

Не ме разбирай погрешно – обичам живота си и съм благодарна за всеки един дар от вселената. Моят живот е толкова лимонен, толкова шарен и прилича на матрьошка – отвориш едно – под него друго. Единственото, което съществено се промени е, че се сви в килията на един сърдечен мускул, който също е станал като матрьошка. Пласт под пласт, за да стигнеш до ядрото. Човек се учи как да гради стените около себе си, но не осъзнава колко много се пропуква и че е напълно гол зад тези стени. Въпросът е като отвориш и последната матрьошка да намериш нещо, защото при много хора там има едно голямо нищо.

От първи януари 2015 съм решила: никога нищо да не променям в себе си, все в нечии очи съм перфектна.