Моят Магнум опус

Психея

Бях вървяла дълго. Нозете ми бяха изтръпнали от болка. Пръстите ми пулсираха в гуменките, а от коленете и носа ми се стичаше кръв. Как можах да се подхлъзна баш на тази скала. Мразя жегата и не знам как се навих на това ходене. Пусто, все се надявах да намеря скоро хора и вода, и сянка. Имах странното усещане, че съм като гущер, само дето нямах неговата бързина и привързаност към топлината. Иначе сто процента ми бяха поникнали люспи. Полъхна вятър. Замириса на живот, зеленина, хлад. Погледнах в посоката, от която идваше вятърът и видях малка кипра горичка от седем-осем кипарисови дървета. Буквално литнах като един Икар. Хвърляха сянка като магия. Проснах се по очи и после по гръб и впих полу-ослепените си от слънцето очи през короните на дърветата. Отвратителното слънце само надзърташе през острите листата. Тялото ми дишаше. Не можех да мръдна. Бях като в ступор, забила поглед в короната на дървото. Умората изтече от мен. Не знам на кое се казва нирвана, но май бях някъде там. Единствения шум, който долавях беше съпротивата, с която дърветата пазеха сянката си от убийствените лъчи. Заспах. Безпаметно. Без да сънувам от години.

Усетих, че някой ме рита по крака. Едва успях да отворя очи, не можех да изляза от унеса, нямах сила дори да мръдна. Видях мъж. Носеше шапка. Слънцето беше минало пладне. Виждах само силуета, не и лицето. Каза ми: „Никога ли не си чувала поверието за кипарисите? Как можа да заспиш тук?“ „Бях много уморена“ заоправдавах се аз. „Да не би да съм в нечия собственост и да преча. Имате ли малко вода, храна, цигари, запалка, нямам нищо в себе си, дори не си взех пари. Загубих се.“ Той беше агресивен. И зъл. „Който заспи под сянката на кипариса, никога вече не се събужда същия. Или ще загубиш разсъдъка си, или ще се промениш така, че никой няма да те познае.“ Погледнах дърветата. Изглеждаха напълно безобидни. „Абе, човек какви ги приказваш. Я си гледай работата. Айде, мерси. Ще си ходя.“ Станах. Той ме хвана за ръката силно и ме стисна. Прошепна. Едва го чувах: „Ти не знаеш пътя, ти си се загубила, сега няма да намериш и себе си, и душата си. Плутон се е погрижил.“ Избута ме на слънцето и видях теб. „Няма да дойда, не искам, остави ме“ - изграчих. Той само се засмя и ми каза: „Защо косата ти е къдрава и черна?“ И си тръгна с усмивка. Беше сигурен, че ще те последвам.

Останах сама. Тръгнах. Не намерих нито град, нито село, но след около 15 минути ходене видях автобус. Мислех за кипарисите и колко силно ме влечеше да се върна там и да гледам луната през тях. Повлачих крака по стълбите на автобуса и след малко заблъсках по прозорците да ме пуснат да сляза. Залез беше. Закрачих обратно, стигнах до същото място, но кипарисовата горичка я нямаше, нямаше те и теб. Имаше само един огромен кръстопът с много стелки и много пътища. Тръгнах по единия. Направих се, че не съм видяла табелката: „Внимание, свлачища!“

Тогава чух силен детски писък. Тялото ми изтръпна, изпъна се и пот започна да тече по мен. Беше много тъмно, а до мен лежеше детето, което котката без да иска беше одраскала по окото.

Станах бързо, погледнах часовника. Беше едва 4 сутринта. Направих си кафе и запалих цигара. Беше адски студено. Залепих се до радиатора и заброих дните, откакто ти видя слънцето за последно. Бяха 856. 

Да, уникална двойка са били Купидон и Психея. Адам и Ева да ядат ябълки. И въпреки страданието и изкуплението, което е трябвало да заплатят за грехопадението си, се оглеждам за срелите и умишлено ще пробода пръста си, защото ако има болка, която да си струва, освен родилната, то това е болката от стреличките. Любовта не е романтика. Романиката е само фаза. Любовта е дългия път към кипарисовите горички и падането и болката, че и падението... а кипарисите ги засаждат в гробищата, защото те пазят безсмъртието на душата.

Това беше в чест на любовта.