вторник, 10 март 2015 г.

Бялата и Шарената

На една не много шумна и не много оживена улица, по която рядко минавали коли, но за сметка на това от време на време минавал по някой пешеходец, някой и друг колоездач, някое дете с тротинетка или кукла, или топка, някой тийнейджър запалил тайно цигара, някоя баба с пазар… абе шарена тълпа с две думи, стояли две курви. Едната подпирала препикото от кучето на Сийка дърво , а другата била седнала на един сух пън, също препикан, но от кучето на Стойка от зарзаватчийницата.
Двете курви се гледали на кръв, мятали си брадви, секири, триони, мачете и други режещи инструменти, които могат да излязат само от очите на една жена, но нито една не се прекършила и не освободила територията и така си и останали. Ден, два, три, пет…
Били красиви и женствени. Едната била винаги в бяло, другата го докарвала малко на „каквото Не немерих в гардероба” – шаренка и доста голичка. От време на време изчезвали за половин час и тогава някъде в далечината се чувал нашепнат стон или въздишка, понякога плач, понякога вой, понякога смях, и много рядко щастлив смях.
Но, както по всичко личало, бизнесът се развивал добре. Повечето клиенти се обаждали по телефон, а някои били преследвани по улицата и дълго убеждавани.
Бялата не харесвала методите на свалка на Шарената, но се чудела защо всички отиват при нея с охота. Шарената пък, колкото и да ненавиждала конкуренцията, се питала защо хората не тръгват след бялата – била така красива и нежна, като ангел. Лицето й било бяло, а устните бледи и потръпвали от време на време, сякаш й било студено. Понякога очите на Бялата се превръщали в езера, а понякога гледали меко и замечтано. Черната й коса била като крилете на гарван.
Бялата също разучила подходите на Шарената – очите й били открити, честни, преми, и често менели цвета си, но когато гледала в нищото, зад погледа й преминавала надробена като стъкло сянка на коварство.
Минали още дни и дошло лято. Шарената изчезнала (на море), а бялата останала сама. Мразела тази професия, не си я била избрала, страхувала се от… страха в очите на хората.
На есен Шарената се върнала – напърчила цици, равен загар, самодоволна усмивка, с раздран по модата чоропогащник, с ярко червило, с айфон и айпад. Русата й коса била още по-руса. Бялата погледнала хрупкавата си бяла рокличка, белите си крака, които дори под парещите лъчи на слънцето не успели да порозовеят. Шарената я огледала, минала до препиканото от Стойкиното куче дърво, отворила уста да каже нещо, после се отказала и директно се хвърлила отгоре й. Двете жени се заскубали, ритали, оплели се като голи есенни клони по време на ноемврийска буря. Красивите им тела се огъвали като маш мелоус, косите им се веели, хората бягали.
След около седемнадесет минути кютек Бялата казала:
- Защо?
- Защото си в територията ми.
- Как така реши, че е твоята територия?
- Защото тук минават много самотни хора. Това ми е работата, да ги правя НЕсамотни.
- Чакай… ти правиш ли секс с тези хора?
- Не, а ти?
- Не – казала Бялата, аз само ги освобождавам от самотата.
- И аз правя същото.
- Ами…
- Ами…
И седнали на пъна и се заприказвали. Бялата говорела със сълзи в очите, а Шарената обяснявала, жестикулирала, но не пропускала да пусне по някоя чувствена усмивка към  някой минувач. След дълги дебати Шарената казала:
- Е, значи излиза, че аз ти помагам.
- Може би. Зависи от ъгъла.
- Аз давам на хората любов. Е, после си я вземам, но така са нещата.
- И когато едно сърце се пукне няколко пъти, накрая се пръска – заключила бялата и пак заплакала. – И те идват при мен. Или се уморяват да го подлепват.
- Умно момиче си ти. Ще се научиш – казала с гърлен дрезгав глас Шарената и придърпала късата си пола да не й се видят… оръжията.
Смъртта и Любовта не станали приятелки. Не станали и бизнес партньори. Не можели да преценят коя върши по-голямо зло и кая е по-изобретателна в инквизицията. Всеки ден водели ожесточени спорове. На продавача от цветарския магазин му станало багън и един ден излязъл, седнал на земята до пъна и казал:
- Никога няма да стаен ясно дали любовта убива живота или смъртта убива любовта. Никога няма да се разберете дали любовта побеждава смъртта или смъртта убива любовта. Но мили мои красиви момичета, извън тази улица, с жалкото име „Живот” има романтика: бебешкото пръстче увито около големия палец на мама или тати, ослепителен изгрев, залез окъпан в ноктюрно, полета с макове, снежни планини, нашарени като с детско моливче гори, дъждовни капки по прозореца, зад който в нозете ти спи мъркащо коте, чаша чай в ръцете, хубава книга, прегръдка на любим човек, тишина, сън, аромати на щастие, корали с безумни цветове, море, в които  хиляди малки рибки Немо играят на криеница, пухкави облаци, в които намираш красиви образи и картинки. Хора… Усмихнати, тъжни, забързани, изплашени, но всеки един носи в себе си едно малко клонче с една пъпка орхидея и тази пъпка се разтваря всеки път, когато ви погледне в очите с надеждата, че ще бъдете милостиви. И двете.
Любовта и Смъртта се спогледали, взели си по едно кафе, палнали по един джойнт,  и тръгнали на запад да видят как слънцето цопва в морето.

Гергана Дечева

Няма коментари:

Публикуване на коментар