Пухита в страната на Бонго Бонго

Пухита в страната на Бонго Бонго

 (ако любовта може да се сложи в думи)

Пухита всъщност била най-обикновено момиче от най-обикновено семейство, в което се случвали обикновените за семействата неща. Имала и най-обикновено име –  да речем Мария.

Те се срещнали се случайно – в една кръчма на Петте кьошета. Най-баналното запознанство и най-баналното влюбване. Няма да ви говоря за любов – който я е изпитал знае, който не е – ще види, за този който никога няма да я изпита – да пробва непременно при следващото прераждане.  Говорели си обикновени неща – неща като за влюбени. Тя слагала глава на коленете ми, той  галел косата и с часове и й казвал, че тя е неговото лунно момиче.

Нирвана.

Всъщност в цялата работа имало само една две подробности, които правели нещата малко… НЕбанални Майка му, алкохоличка с едно око (баща му и го извадил при един обикновен и съвсем банален семеен скандал преди десет години) никога не излизала от стаята си, а мизерията била толкова тривиална – като а повечето български семейства, така че пропускам темата. Той знаел, че тя се дразни като се обръща към нея с разни „коте”, „писе”, „пухче” и т.н и така и останало гальовното Пухита.

Понякога тя се чудела защо той никога не работи, защо не си търси работа. Живеел с някакви социални помощи, които така и не знаела от къде и защо получава. Понякога се чудела защо изчезвал за по два-три дена без да и каже къде отива, понякога се чудела защо прекарвали някои вечери в пълно мълчание и той я гледал като че ли я вижда за първи път – мълчешком, с учудване.

Понякога не разбирала защо в два часа през нощта рязко скачал и казвал “Отивай си!” и на другия ден идвал при нея, обгръщал я с голямото си (тогава) и силно тяло, повдигал я на ръце, берял като обезумял люляци и ги трупал в краката и, смеел се с блестящата си усмивка и силните му ръце били най-здравата опора в иначе така обикновения и живот – работела на 3 места, за да плаща наема си и образованието си и колкото да има да пуши и за някоя вафла.

Нещата с него били така различни. Слушали музика, гледали филми, той говорел постоянно за различни неща – обикновени неща. Понякога спорели, но рядко. Не говорели за политика, не гледали телевизия, рядко излизали с приятели. Той май нямал много такива, а и не искал много да се вижда с нейните. Затворили се от света и се отдали на себе си, обичали се като на безлюден остров… до онази вечер когато…

Тя се прибрала, той бил седнал на земята и цялата стая била засипана от листи- рисувал като обезумял. Рисунки. Навсякъде по листата виждала своето лице, или око. Едно.

Не я погледнал дълго време. Когато осъзнал присъствието и, той казал “Ти коя си?”. Пухита изпаднала в паника, започнала да му говори, той скочил, грабнал ножа за месо и го насочил към окото и. Тя се опитала да се изскубне, но той я повлякъл за косата, влачел я по пода към балкона ин крещял “Такива като теб са ги горили на клада, Аз съм Крал и ти не можеш да не ми се подчиняваш. Аз съм Кралят на Бонго Бонго. Ти си мизерна уличница, дошла си да омърсиш страната и племето ми. Ще умреш.”

 За първи път виждала в очите му тази лудост…

После започнала да я вижда все по-често и по-често. Всяка вечер, стъпвайки към дома се питала кого от двамата ще намери – Него или Другия.

Защо не си тръгнала ли? Защото в любовта няма мотиви. Останала. И години гледала как съзнанието му се разпада заедно с нейната душа, как всяко отронено парченце кънти върху студената циментова мозайка на тривиално мизерната баня. Дните и се превърнали в цикъл – между единия и другия му свят. Животът й се струвал като блато с лайна, които стигали до устата й и не можела да поеме дъх.

После започнали обичайните постъпвания в болници. Майка му не приемала и не предавала (от години). Само веднъж казала, че той е така от случката с изваденото око. Лекари, санитари, линейки, колани, лекарства, инжекции, терапевти…. безумния му поглед след поредната терапия и онази незабравима капчица сълза, която бавно се показала и пак  се прибрала когато седяла до него в добре охраняваното отделение.

Чувствала се като работник в морга – всеки път когато излизала от там се учудвала че навън има живот, трева, деца, смях.

После си идвал у дома, при нея, усмивката му не била така искряща, но отново сгушена върху пооклещавялите му колене тя била неговото лунно момиче, пак я галел по косата с часове и слушали Леонард Коен.

Родителите й, приятелите и, самата му майка ги загърбили, казвали и че е обречен, че цял живот ще живее с двамата – с обикновеното момче с люляците и… с Краля на Бонго Бонго.

Може би много от вас със сигурност ще кажат, че е трябвало да бяга и да забрави, да живее, да се радва, да се смее. Мисля, че началото на Trainspotting е отговора, който тя би ви дала “I CHOSE NOT TO CHOOSE LIFE”.

Така минали Коледи, рождени дни, празници. До последната Коледа. Били само двамата, тя чакала дете, но не знаела кога да му каже, решила да е на другия ден или може би след като се консултира с лекуващия му лекар. Но нямало друг ден. На другия ден той заминал завинаги. За Бонго Бонго.

Минали месеци и той не се връщал. Тя минавала всеки ден да го погали- любовта лекува всичко си казвала. Понякога виждала в очите му знак че май я е виждал някъде, но знакът бързо минавал в упоения от успокоителните зелен и… празен поглед.

 Детето се родило в най-прекрасната лятна нощ. Красива и топла, с тънкото си гласче тя накарала Пухита да се усмихне за първи път от години. Стискала сама в дома си детето и си обещала, че няма да пропусне нито един миг щастие, заклела се, че това дете ще бъде безгрижно и спасено от злото, което погуби нейния баща. Изтърпяла хулите и ругатните на хората, някои от които я наричали “пачавра, курва, за такива- само линч, за жалост това не били само бабите от блока… за жалост…

И когато Пухита отиде в страната на Бонго Бонго при неговия крал, тя всъщност искаше той да и върне сърцето и изплаканите очи, за да може да даде сърцето си на детето и да може да прогледне отново за красотата на живота, събрана в зелените очи на дъщеря и.

Минаха години, тя ходеше по-рядко и по-рядко (работеше до припадък за да издържа себе си и детето, за да не бъде лишено от нищо). Един ден запристъпя по очуканите стълби на отделението, стиснала малката ръчичка на тригодишната си дъщеря. Той беше там – пред скицника и рисуваше своите рисунки. Бяха красиви рисунки, нейната коса и нейното единствено око. Детето плахо пристъпи и го хвана за ръката – тя знаеше че това е нейния “тати”.

Той погледна детето, после… Мария и каза “Прилича на Вас. Имате прекрасно дете!”.

Тя седна и го загледа и с отчаяние затърси някаква следа, че я е разпознал. Той протегна ръка към детето, погали я, в очите му плувна онази сълза, която бавно и тромаво се търкулна и каза: “Аз не съм от тук, страната ми е далеч, но ако остана още някой ден ще се радвам да Ви видя отново. Малката е прекрасна. Как се казва?” “Анджела” каза Мария.

И изведнъж и олекна. Сърцето и затупка и се изпълни с топлина и радост. Него го нямаше…вече…Отдавна. Но Анджела беше до нея и цялата обич остана за нея.

Отидоха след няколко дни. Той беше преместен в друго отделение за няколко дни, но до леглото му бяха грижовно подредени десетки рисунки, невероятни рисунки на малкото русокосо и зеленооко дете, което беше върнало сълзата в очите най-обичания мъж. Господи, какви рисунки! Какви прекрасни очи.

Две!

Това не е разказ, не е измислица (понякога ми се иска да беше).