40 °

Времето когато пиех мляко отдавна мина.

Ама аз мразех да пия мляко като дете. И сега мразя.

Пия, но само в кафето.

Пълнеело се, казват.

Та, на темата.

“Защо пия”

“Как да не пия”

“Спирам от днес”

“Извинявай, бях пияна”

Колко пъти изричах тези изречения пред огледалото “the morning after”, след като дълго бях пяла „Take this bottle”.  Казвала ли съм ти, че Faith no More ми е любимата група. Втората любима.

Пак се отклоних…

Та имаше време, когато гледах жълтеникаво-синьото си лице с две червени петна, където би трябвало да са очите ми и не изпитвах нищо друго освен отчаяно нежелание да избягам от отговора (защото вече го знаех, а той носи повече болка от образа в огледалото).

Мдааа , в началото е “Защо?”, после неусетно е “Защо пак?”, и накрая “Защо пък не?”

Преходът е кратък.

Към обяд идва и горчивият вкус с примес на пепел и желязо, чувството на презрение към слабостта ти, срамът от думите които си изрекъл, oт глупостите които си направил, от спомена за снизхождението в очите на смаяния таксиметров, от клатушкащата походка с която си стъпвал тежко към дома и още по-зле –  навън, изгорените дупки по полата, съдраният чорапогащник, загубения часовник, изпратените около стотина съобщения… 

Тогава се питах: това ли остана след моята тъжна, но не без събития младост? На 25 знаех всичко, за което само лекичко подозирах на 16 и бях изгубила всички илюзии, но странно защо имах желание да градя нови. Че какво да правя до старини ако не да руша новоизградените?

Имах толкова много време за пропадания.

Бях прочетох всички фундаментални книги (без „Паяжината на Щарлот” и Джон Грийн.) Бях изслушала цялата музиката, която вълнува: от Реквиема на Моцарт до Tricky и Nine Inch Nails. Слушах много музика. И сега слушам. Но тогава слушах винаги в онова състояние когато си раним и безпомощен като изхвърлен от утробата, недоразвит и мутирал ембрион. Но и някак извисен от... градусите. Когато сълзите по загубените мечти са позволени и когато те е яд на майка ти че те е заченала. Животът струваше 20 лева. Свирката по магистралите беше 5. А само пет по 40 градуса is the beginning of a beautiful friendship.

Няма обаче какво да се лъжем: ако не пием от болка, пием от скука и по навик до пепелника. А, не пушиш? Ще имаш яка кожа като на Агела Меркел J . И да има нещо, на което да подпираме несигурните си ръце, а и време да минава и лаф да става. Повод ли? Поводът винаги е „какво да правя с живота си?”

Има и друго. Виждал ли сте някъде весела компания която пие сода или…  кафе? С кафето сме същите самотници, неуверени и плахи, груби и депресирани, комплексирани и глупави… абе цялата гнус на милионната деволюция на човечеството. С 5 х 40 сваляме маските, ставаме хора, събличаме съвестта и предразсъдъците и си казваме истината, че „Гордост и предразсъдъци” всъщност е доста скучна книга. Тогава ставаме красиви и смели, усещаме, че животът струва повече от един билет за самолет (втора класа).

Накрая долазваш до леглото, правиш забавен и клатушкащ се секс без оргазъм и се унасяш в пиянска треска, от която се пробуждаш… приземен като след бънджи скок, ама си забравил да сложиш ластика и си паднал тежко на земята и ако не главата (ако нямаш външни белези от падане), си счупил поне стотици парченца от себе си и си ги оставил надробени в последната недопита чаша, която измиваш с особено старание…  доста по-късно.

И вече не си принцеса, не си в бална рокля, а си Пепеляшка с махмурлук и умопомрачително главоболие, по раздърпана тениска. И защо пак съм си легнала с него? Нали никога вече нямаше?

Слънцето те убива, пробиваш си път през болката на тялото и мъглата на спомена от снощи и заставаш пред огледалото. Убива те това което виждаш. Очите ти не са зелени и искрящи, всеки кичур от косата ти е умрял, устатата ти иначе хубава, сега е изкривена от страха, че идва ден… още един ден, който ще ти даде същото – работа и след работата броиш етажите до 15, не се събуваш, не се събличаш, бързаш към първите радостни глътки, които ще те върнат там, където не си Пепеляшка и където има радост и любов. Едва тогава имаш сили да се усмихнеш (после много да се смееш). Така ако не знаете се става пиянде.

Защо пиех? Ми от любов. Любовта и смъртта нали знаеш, че заедно си пушат джойнта и си делят курванлъка.

Но джинът и водката не направиха от мен по-смел и уверен човек. След  години водки разбрах че с алкохол или без, съм същата огорчена жена, само дето вече не ми пукаше от това.

Знаеш ли, винаги съм слушала с отворена уста разни хора като казват “Снощи пих едно с жената.” Да, знам, че има семейства и двойки, които обичат да си поркат заедно. Хубаво им е. Донякъде. И до известно време (знам от опит). Не знам защо все си представям следната гледка: двамата пред телевизора, със салатата и кучето наблизо, тя – прокиснала от липса на секс и с лек мисис на белина (в по-лошия случай на непрано бельо), той – разпуснал шкембето, което е гълтал цял ден пред колежките и е качил краката си с неизрязани нокти върху табуретката с кучешки косми. Мълчание… глухи и слепи пред телевизора – единственият лек за “здравото семейство”.

Дали не е по-добре да пиеш сам, отколкото… в несподелена двойна самота.

А сещате ли се за тези десетки хора по кафенетата сутрин, които в осем часа вече пият първата водка? Тръгваш за работа – те са там, връщаш се от работа –  те пак са там, на VIP масата. Може би нямат жена с която да си пият ракията или просото тя (жената) е толкова опротивяла, че им иде да легнат и да спят под масата отколкото до мънкащото или пищящо и истерично същество, което обува джинсите си в легнало положение, за да ги закопчее и да набута тлъстините, без грим и сутиен, безполова и студена, крива вулва, която копнее поне един мъж да забележи остатъците от младежката й хубост и веднага да го изчука...

Жените са виновни за пиянството на мъжете. Не всички остават принцеси, а се превръщат в истерични майки или курви. Или стават фригидни, или просто искат да си вземат the beauty sleep.

Мъжете са виновни за пиянството на жените… по други причини.

Защо така и не се разбрахме кой от кого какво иска, а се стигна до там да се напиваме, пребиваме и мразим?

През годините се запознах с много хора. Повечето пият като смоци. Повечето ми приятели поркат. Някои пафкат треви. И да, разговорите с такива хора са безценни. Защото най-откровените хора на света си пияндетата и проститутките. Няма тън-мън. Право в окото. И макар, че съм била трезва като викторианска девственица, ми е било забавно и съм чувала най-жестоките истории именно в компанията на такива хора. В Кипър около мен нямаше един трезвен човек, честно. Освен шефа ми. И съм се смяла със сълзи  и там изживях най-щастливите си в емоционално отношение години, макар и винаги пукнат цент.

От друга страна не мога да понасям жени, които се напиват. Може би защото знам как е. Пияната жена не е весел креват, а грозна картина. Пияната жена е кюлотите на бельото. Пияната жена е като узрял плод на най-ниското клонче на дървото – който мине може да в бутне по гръб, мили млади момичета.

Правя уточнение, че не говоря за жени, които пият по едно-две-три. На един мъж някак по му иде да се изпикае пред бара. Но пияна жена клекнала до някое храстче (много ниско храстче) е… не искам да звуча пуритански и няма да се доизкажа.

Уточнявам също, че имам смелостта да кажа тези неща, защото съм минала по всички пътища в този живот и съм разбрала, че най-правилния начин да се опиваш е когато се опиваш с живот.

Мразя и хора, които лигавят няк’во вино по три часа. Ближат там и пият с капкомера. Изпий го, пък ако не ти се пие повече, намери какво друго да правиш с ръцете си бе, чукундур. Или не пий въобще. Мразя такива половинчати работи. Ела па жена да си поръча бира и да я пие три часа на плажа. И като кажат Дон Периньон… баси, има далеч по-добри марки шампанско, но просто ги знаят ценителите, а не снобите.

Та, да се върна на онези времена.

И после след един тест за бременност (положителен) (всъщност направих три, защото не ми се вярваше), отидох до хладилника, извадих водката, изпих от шишето две глътки, запалих две цигари (неусетно), излязох, отидох в църквата, разплаках се и се заклех пред бог (тогава все още крайно наивно вярвах в него) и нероденото ми още дете, че това са последните две глътки алкохол в живота ми.

Така всичко свърши.

Водката е силно магнетична напитка. Повярвай ми. Но чувах гласа на бебето си “Трябва да вярваш в мен.” И аз й вярвах и така заедно минахме през ада на пречистването, на самотата, на всичко което последва и сега когато я гледам топла и заспала до мен, сгушена в изтощеното ми тяло и когато секунди преди да заспи ми казва тихичко “Обичам те, мамо”, знам, че Анджела беше и е моето избавление.

Господи, хора, раждайте деца и ги обичайте, това ще ви спаси, това ще ни спаси от всичките натрупани за хилядолетия грехове, това ще ви помогне да оцелеете. И когато станете родители, помнете, че дъхът на алкохол от устата на мама не е най-великият стимул за живот.