сряда, 13 май 2015 г.

Да ядат локуми

Сред цветята в двора било настанало брожение. Идилията била силно нарушена от новите събития, които се обсъждали от ухо на ухо и всяко растение в двора ( с фонтан и камъчета по алеите, хамак и голяма леха с домати) използвало полъха на вятъра, за да погледне към неканения гостенин.
Историята за странния екземпляр, който се появил точно до телената ограда се разпространявала с нови и все по-колоритни детайли. Разбира се, както при всяка игра на развален телефон, тя започнала като „Откъде се взе това ръбато нещо?”, минала през фазата „Говори чужди езици” и когато стигнала до ухото на розата, която се водела нещо като лидер на коалицията „Образцов дом за красиви цветя”, вече звучала така: „ Очевидно тоя грозен храст е избягал отнякъде, вероятно е отровна билка и според последните новини си говори сам и вероятно е луд.”
Розата се изплашила, че може да е някоя екзотична красавица, която да й отнеме короната и лидерството, и издала заповед никой да не поглежда към странното растение, чиито листа вече се мушкали между телените ограждания и почти докосвали една маргарита. На маргаритата хич не й било зле, ама смеела ли да каже?
Храстът изпитвал известно неудобство от недружелюбната атмосфера и никак не му харесвало, че корените му се заклещили точно до тоя подреден двор. Опитвал се да се изскубне и да се премести някъде в гората при дивите, но когато му дошъл акълът (извинявам се за употребата на думата „акъл”, заради която бях строго порицана от недоволна читателка), вече било малко късно, защото корените се били забили доста дълбоко, а и първите му деца вече били на път да се родят.
Храстът не бил прост. Разбирал от намек. Знаел, че си шушукат за него, затова решил да направи обръщение. Един ден се покашлял силно, всички цветя наострили петалата си: слушали, но никой не погледнал към него.
„Скъпи обитатели на този красив дом, извинявам се да неудобството, което ви създадох с присъствието си… Не, така не е правилно, не мога да се извинявам за нещо, което е природна работа. Исках да знаете, че нямам лоши намерения и че мога да съм ви от полза. Ето листата ми са тъмно зелени и плътни и хвърлят хубава сянка, скоро ще се родят и плодовете ми, а те са така свежи и красиви. Като слънца. Ако няма кой да ги обере, ще гледам да падат далеч от вас. Можем да си говорим. Разказвам интереси истории, предците ми са пътували много, дошъл съм от топли щастливи страни. Знаете ли, че слънцето произвежда хормон на щастието, което…
- Млъкни бе досадник. Имаме си едно слънце на небето и едно в двора и това е нашата кралица розата – обадила се шипката, която била по-грозновата, но пък заради приятелството й с розата, останалите цветя били принудени да приемат злия й нрав…
Храстът млъкнал. И се затворил. Обърнал дебелите си тъмнозелени листа настрани и с копнеж гледал към небето и прелитащите птици. Един ден усетил нещо да го гъделичка и когато наострил слух чул едно тънко гласче.
- Много ти е сладка сянката. И миришеш хубаво – казала мравката Алберта, стара познайница на нашият любим читател.
- Мхм – отвърнал замислено храстът.
- А тези зелени неща какви са? Приличат на зелени сливи.
- Не са сливи, но са кисели.
- И какво правиш тук?
- О, преди време едно от децата на стопанина изплю една семка и съм се родил от тази семка, така поне ми каза една преминаваща врана. Уж щеше да ми прави компания, но се влюби и замина да на сватбено пътешествие. Може вече да е родила, знам ли. Беше хубава компания.
- Унил ми се чиниш – казала Алберта. – Тез кокошки вътре не те харесват, нали?
- Кокошки ли? Къде има кокошки?
- Не си от мъдреците ти. Кокошка се казва на плиткоумно същество.
- А, да, ако става дума за красивите вътре, не, не ме харесват. Ама и аз не ги харесвам.
- Искаш ли да ти правя компания след работа? Аз работя по цял ден. Събирам храна за зимата, но съм сама и след работа мога да идвам. Имам време. Мога даже да ти почета.
И така мравката Алберта идвала всеки ден и четяла на лимонения храст приказки, които представила като написани от великата писателка Вирджиния Блак, но всъщност тайно пишела сама върху орехови листа, които пазела в една кутия от бишкоти, която едва замъкнала до дома си. Някои от листата били поувехнали, изсъхнали, даже надробени по краищата. На места Алберта интерпретирала, понеже не си разчитала писането.
Лимонът ту се смеел, ту плачел. Плодовете му натежали от копнеж и огънали клоните му.
Цветята в градината наостряли уши за приказките на Алберта, но понеже имали стриктни указания,  не коментирали, а и били прекалено заети с програмата за деня – да хвалят цветовете на розата.
Един ден докато мравката разказвала за любовната история между едно глухарче и един средиземноморски вятър, някой врязал мотика в корените на лимона. Храстът  усетил как кръвта му изтича в земята, а сълзите му почти удавили скритата в листата му Алебрта. Някакъв човешки глас обяснявал, че храстът може да живее в къщата и когато на хората им притрябва лимон, могат да си скъсат.
Тогава лимонът, който както вече знаем не бил прост и много добре знаел поговорката, че когато животът ти даде лимони, трябва да ги изстискаш в очите на хората, събрал сили, пръснал плодовете си на парчета и стискал където свари. Мотиката паднала до него, разнесли се викове „Тоя храст се бие”, разтопуркали се хора, грабнали секири, чукове, пирони и обградили нещастното растение.
В този миг от небето се стрелнала черна сянка, чул се оглушителен размах на крила, и преди някой да се усети, Орелът, който както помни нашият любим читател се опитвал да стане мравка, се спуснал и за миг изскубнал храста заедно с мравката и ги понесъл далеч в гората.
След време Орелът и мравката успели да изкопят дупка за корените на лимона, точно до поточето, недалеч от дома на мравката. Полели изстрадалите му коренчета и Орелът му провел една психотерапевтична сесия, за да се освободи от стреса.
Минало време.  Сладко-киселите плодове на дивия лимон освежавали и разхлаждали пътя на някой странник. Сядали под сянката му за малко, любували се на киселата му грация, отдъхвали, помечтавали и си тръгвали. Някои дори се завръщали. Една дама дори си направила татуировка с надпис Lemon. О, не, бъркам, това бях аз в Кипър. Боно от U2 също минал и написал песен за него, а Джъстин Бийбър се изпикал в потока и в мейнстрима на музиката.
Край него свивали гнезда влюбени птици, които на есен си отивали, но винаги се връщали на пролет. Понякога минавала някоя дива свиня, обирала изпопадалите му плодове и се раждали нови.
А Алберта всяка неделя си правела лимонов пай, а коричките старателно изсушавала и с Орела пиели лимонов чай.
Един лимон може да е от полза само за онези същества, които знаят какво да правят с плодовете му.
Една мравка може да е от полза само за онези същества, които умеят да слушат приказки.
Пък който не харесва диви лимони, да яде локум.



Няма коментари:

Публикуване на коментар