Броня

Имаше време (до неотдавна), когато живеех с илюзии. Илюзиите, че:

Мога да пиша.

Знам думи, хубави думи.

Изпитвам различни емоции.

Мога да променя да речем… поне един човек.

Мога да развълнувам поне половин човек.

Мога да сложа емоциите в думи.

Оказа се, че само съм го мислела. Всички илюзии, както съм казвала и преди, са високо в небето и един падат върху теб или до теб и изкопават дупка, която пълниш със солена вода. Drizzle of piss and tears.

Оказа се, че съм прекалено вулгарна, груба, а си мислех, че съм нежна (на моменти).

Оказа се, че и цветовете ми не са като хората:

Червеното ми – кърваво.

Лилавото ми – като на удавник устните.

Жълтото – като лимон.

Зеленото – като стрък… марихуана.

Бялото – като яката на кондуктор.

Розовото – като немска пишка.

Бяло няма.

Бе няма нищо. Черно само и сарказъм и грозни думи, не като за дама, но нима съм твърдяла, че съм?

Оказа се, че повечето МИ познати трудно ме четат и преглъщат.

Непознатите ми търсят стилистични и пунктуационни грешки. Пълен член, т’ва он’ва.

Останалите наминават да ми дадат съвет за дилъра  да не наплюят.

И когато казах за втората си книга и мерака ми да я пусна на български, баси… Като мерака на Бен да изобрети машина, с която да стреля камъни в орбитата на земята, за да направи като пръстените на Сатурн. Видя ми се смешно и патетично жалко да развалям равновесието на хората. Равновесие, което лично аз приемам като затваряне на очите, но хората са прави.

И когато хората са прави, това значи, че аз съм по-права, защото когато всеки те убеждава да смениш по нещо в стила си (а аз май и това нямам, следователно да сменя себе си), значи нещо не е съвсем наред. Вероятно аз не съм у ред. Знам, не го пишете като коментар.

Честно, ама съвсем честно бях разочарована. От себе си, че слушах другите, които не са в мен и не гледат през очите ми.

Човек не избира очилата си.

Искате смешно – няма.

Искате нежно – има, с вазелин.

Искате красиво – има в огледалото.

Искате интрига – има в 50 нюанса.

Искате готварски рецепти – има гугъл.

Искате рецепти против запек, хемороиди, затлъстяване – има форуми.

Искате захар върху кисело-потния сос на живота – е, някой езотерик ще ви каже осемте правила за щастлив живот.

Искате романтика – има Бронте.

Искате философия – ехе… тук колко капцитети има.

Искате истината – ок. Ама защо не я искате?

Така че, тази книга ще я има, със или без помощ.

Никой няма да я купи ли – дреме ми.

Ще ме убие критиката ли – че то от години не са ме оставили.

Да махна жаргона ли – че как си говорите у вас?

Мрънкала съм – да. Е, и? Всеки мрънка.

Тъжно било? Е, и? Вицовете – във фейсбук.

Няма секс ли? Грешка – има. Анално-венозния секс с онова състояние на нищоправене, което благосклонно наричаме живот.

Светът е шарен и в нито един мой разказ няма безцветие.

Дори и в детските сълзи, изплакани по тези грозновати редове има дъга.

Дори протегнатите ръце на просяците са топли и хармониката на новогодишния музикант е по-нежна от милиардите псевдо-нежности, на които са свикнали хората.

Истината е, че имам топки да плюя по Системата и да казвам това, което мисля. И ще го правя със или без нечие одобрение.

Хората се страхуват да погледнат в душата си, за това мразят тези, които го правят вместо тях.

Истината е, че никой не обича истината.

А аз приемам вашата. Защо? Защото всеки има право на истина, на позиция и горенаписаното не е нищо друго, освен един „прекалено емоционален” опит да защитя всеки написан от мен ред, да застана зад него и да го браня.

Моите бълвочи по интенетните кенефни стени са моите бебета.

Никой не се отказва от чедата си, пък било то и грознички, и несресани, и с черничко под ноктите, и с някоя друга въшка.

Всеки опит да се направи нещо заслужава признание. Но не и от тези, следват съветите на брачни консултанти, за да върнат любовта в живота си.

Може би за това спрях да пиша. Защото се изплаших, че плаша някого.

Не съм зла, не съм и злонамерена, не съм неусмихната, не съм безрадостна, не съм крива п@тка. Просто за всеки нормален човек е ясно, че прегръдката на едно обидено от живота дете е по-топла от електрическата камина пред удобния диван и телевизора.

И не всяко грозно животно трябва да бъде замервано с камъни, пък било то и човек, не всяко, не винаги и не непременно.

Извинявам се за емоционалността. И за безсмешието.

Оп, и се извинявам, че не е политически пост. Там е сексът. И градът даже.

Ще се повтори.