петък, 17 май 2013 г.

Броня


Имаше време (до неотдавна), когато живеех с илюзии. Илюзиите, че:
Мога да пиша.
Знам думи, хубави думи.
Изпитвам различни емоции.
Мога да променя да речем… поне един човек.
Мога да развълнувам поне половин човек.
Мога да сложа емоциите в думи.
Оказа се, че само съм го мислела. Всички илюзии, както съм казвала и преди, са високо в небето и един падат върху теб или до теб и изкопават дупка, която пълниш със солена вода. Drizzle of piss and tears.
Оказа се, че съм прекалено вулгарна, груба, а си мислех, че съм нежна (на моменти).
Оказа се, че и цветовете ми не са като хората:
Червеното ми – кърваво.
Лилавото ми – като на удавник устните.
Жълтото – като лимон.
Зеленото – като стрък… марихуана.
Бялото – като яката на кондуктор.
Розовото – като немска пишка.
Бяло няма.
Бе няма нищо. Черно само и сарказъм и грозни думи, не като за дама, но нима съм твърдяла, че съм?
Оказа се, че повечето МИ познати трудно ме четат и преглъщат.
Непознатите ми търсят стилистични и пунктуационни грешки. Пълен член, т’ва он’ва.
Останалите наминават да ми дадат съвет за дилъра  да не наплюят.
И когато казах за втората си книга и мерака ми да я пусна на български, баси… Като мерака на Бен да изобрети машина, с която да стреля камъни в орбитата на земята, за да направи като пръстените на Сатурн. Видя ми се смешно и патетично жалко да развалям равновесието на хората. Равновесие, което лично аз приемам като затваряне на очите, но хората са прави.
И когато хората са прави, това значи, че аз съм по-права, защото когато всеки те убеждава да смениш по нещо в стила си (а аз май и това нямам, следователно да сменя себе си), значи нещо не е съвсем наред. Вероятно аз не съм у ред. Знам, не го пишете като коментар.
Честно, ама съвсем честно бях разочарована. От себе си, че слушах другите, които не са в мен и не гледат през очите ми.
Човек не избира очилата си.
Искате смешно – няма.
Искате нежно – има, с вазелин.
Искате красиво – има в огледалото.
Искате интрига – има в 50 нюанса.
Искате готварски рецепти – има гугъл.
Искате рецепти против запек, хемороиди, затлъстяване – има форуми.
Искате захар върху кисело-потния сос на живота – е, някой езотерик ще ви каже осемте правила за щастлив живот.
Искате романтика – има Бронте.
Искате философия – ехе… тук колко капцитети има.
Искате истината – ок. Ама защо не я искате?
Така че, тази книга ще я има, със или без помощ.
Никой няма да я купи ли – дреме ми.
Ще ме убие критиката ли – че то от години не са ме оставили.
Да махна жаргона ли – че как си говорите у вас?
Мрънкала съм – да. Е, и? Всеки мрънка.
Тъжно било? Е, и? Вицовете – във фейсбук.
Няма секс ли? Грешка – има. Анално-венозния секс с онова състояние на нищоправене, което благосклонно наричаме живот.
Светът е шарен и в нито един мой разказ няма безцветие.
Дори и в детските сълзи, изплакани по тези грозновати редове има дъга.
Дори протегнатите ръце на просяците са топли и хармониката на новогодишния музикант е по-нежна от милиардите псевдо-нежности, на които са свикнали хората.
Истината е, че имам топки да плюя по Системата и да казвам това, което мисля. И ще го правя със или без нечие одобрение.
Хората се страхуват да погледнат в душата си, за това мразят тези, които го правят вместо тях.
Истината е, че никой не обича истината.
А аз приемам вашата. Защо? Защото всеки има право на истина, на позиция и горенаписаното не е нищо друго, освен един „прекалено емоционален” опит да защитя всеки написан от мен ред, да застана зад него и да го браня.
Моите бълвочи по интенетните кенефни стени са моите бебета.
Никой не се отказва от чедата си, пък било то и грознички, и несресани, и с черничко под ноктите, и с някоя друга въшка.
Всеки опит да се направи нещо заслужава признание. Но не и от тези, следват съветите на брачни консултанти, за да върнат любовта в живота си.
Може би за това спрях да пиша. Защото се изплаших, че плаша някого.
Не съм зла, не съм и злонамерена, не съм неусмихната, не съм безрадостна, не съм крива п@тка. Просто за всеки нормален човек е ясно, че прегръдката на едно обидено от живота дете е по-топла от електрическата камина пред удобния диван и телевизора.
И не всяко грозно животно трябва да бъде замервано с камъни, пък било то и човек, не всяко, не винаги и не непременно.
Извинявам се за емоционалността. И за безсмешието.
Оп, и се извинявам, че не е политически пост. Там е сексът. И градът даже.
Ще се повтори.


1 коментар:

  1. Не знам защо (все още) се впечатляваш от мнения без особена тежест. Ако влезеш в техния калъп, нито ще бъдеш себе си, нито тук ще е толкова свежо, истинско и бодливо (заради което и те четем). :) На когото не му харесва - свят широк, нетът - още повече.
    Продължавай да си носиш топките с гордост. ;)

    ОтговорИзтриване