Хартия

Жената беше руса, много пълна, с мазна коса и огромна брадавица на брадата. Минутки преди да вляза да моля за разсрочено месечно плащане на осигуровката си, седнах на мекия диван. Говореше с един клиент на здравноосигурителната компания  и от нея, като през надупчен картон пробиваха лъчи, но не светлина. Нещо червено, пурпурно дори, но не от онова успокояващото пурпурно, а от другото, дето те кара да се чувстваш на десетки метри под водата. Дъхът ми излизаше на пресекулки. Казвах си – сега поеми през носа, издишай през устата, хайде сега пак... Имаше пълното право да ми откаже. Кръвното ми трябва да е било към 200, усещах как мозъкът ми ще закапе през носа. Винаги съм изпитвала нечовешки страх от тези институции, от хората в тях, от това, че ако не си платя сега, веднага, ще ми пратят полицията да ми вземе мебелите примерно. Така е в цивилизована Европа. Бавиш – на другия месец –  Инкасо. За това не се ебавам с плащанията.

Човекът излезе посивял, молех се да се освободи при един млад служител с татуировки, че щеше да ми е по-лесно да му обясня на английски, но тя ме повика. Станах, коленете ми трепереха, не си усещах стъпалата. Седнах и много любезно попитах дали говори английски. Проблемът с тези нации е, че те говорят, даже са задължени да ти говорят на английски, чувала съм ги, че знаят дори турски и малко сръбски. Погледна ме ужасено и твърдо повтори въпроса си на немски „Какво искате?”. Започнах да обяснявам, че еднократно плащане на 455 евро за здравни осигуровки за три месеца ми идва много и искам да ги разсроча на няколко месеца, но понеже плащам за предишното тримесечие и имам още две вноски, дали би било възможно… И тя ми каза категорично, че може да ги разсрочи на два месеца, което прави по 350 кинта на месец. И тъкмо да падна, телефонът й звънна.

Извини се, вдигна и започна да лафи. Да, много мило, да , ще е много добре да се видим, да разбира се мога днес след 14 часа, да, колко се радвам, че се обади. После затвори телефона, повъртя го из ръцете си, погледна ме и беше… усмихната. Добре вика, дай да почнем отначало. Обяснявам, че съм сама с дете, че искам да плащам осигуровките си на някакви малки порции, ако може до септември, когато влиза третото тримесечие. Тя погледна досието ми, видя, че имам застраховано дете към мен, очевидно е сметнала но колко години е по осигурителния номер. Ходи ли на училище? Да. Догодина къде ще продължи? Английска паралелка е Палхамерплац. Мхм. Взе да рови, но очевидно не мислеше за мен изобщо. Кожата й изглеждаше пухкава, но не подпухнала, като преди минутки, пурпурното стана слънчево, беше ми адски топло, макар че ръцете ми бяха посинели от студ. Попита ме за номера на лиценза ми за работа. Ръцете ми треперят, вадя го, гледа го. По едно време вика „Мога да ти ги разсроча за 16 месеца по мъничко”. Аз вече изобщо не знаех какво става. Взе да печата някакви неща. Извади ми един документ, подписвам, вземам си платежните, ставам. Такава паник атака ме беше сковала, че не можех да сложа крак пред крак. Едва казах довиждане, излязох и седнах на диванчето да се съвзема.

Изведнъж усетих умора. Значи целият ти живот през следващите няколко месеца зависи от едно телефонно обаждане. От някой. От очакване. От копнеж. От илюзия. От реалност може би.

Трябваше да съм щастлива. Не бях. Бях облекчена, защото нямаше да се наложи да извадя 655 евра (не че ги имах). Но не бях, защото това завиеше от нечие настроение. Не знам драмата на тази жена. Не искам и да я знам. Всяка среща с хора напоследък ме изважда от равновесие. Всяка нация си има люспите. Нашата не прави изключение.

Българинът се държи по европейски с европейци, по нашенски с наши. Българинът не може да прикрие простащината си на нашенско събиране. Какво е общото ли? Това, че човек страната си мени, но манталитетът не, и в крайна сметка всичко зависи от личното ти… благоразположение.

24 май – празник, който винаги тук се отбелязва с голямо тържество в зала Виткенщанйн. Залата е българска, дават я под наем за няколко стотин евра на българското училище за тържеството. Децата започват да се подготвят два месеца по-рано. Едни друсат хоро по 3 пъти  на седмица, малките сричат стихчета, подсмъркват сополки, притесняват се, пиесата отне три месеца репетиции, които ми ебаха мамата честно казано, защото залата е далеч и трябваше да губя по 6 часа на седмица, понякога по 10, за да водя детето.  И стана. Прекрасна пиеса. За смисъла на живота на едно изоставено плюшено мече. И цялата тая работа – придружена от ужасен шум, говор, пищящи бебета, викащи майки, всеки вади нещо от торбите и яде и всеки протестира защо няма добро озвучаване. Защото българите искат от българите 1000 евро за микрофони, нали така. А няма кой да ги плати. Не са виновни плачещите бебета, не са виновни и децата, които се катереха по сцената . Виновни са столетия изкривен ген. Но когато българинът отиде на пиеса, на културно мероприятие сред австрийци, той не води бебетата си, не яде и не пие бири в салона, не влиза и излиза през 5 минути. Била съм на много театрални постановки за деца от детските градини. Осем детски градини и нито звук, нито гък. А при нас от трогателните, просълзени думи на абитуриентите,  от последните им часове в българското училище, от специално написаните стихотворения за благодарност към учителите,  се чу едно голямо нищо, защото майките през това време кипреха децата си я за танци, я за стихче, „Дай безопасната игла бе майко, че й се отваря блузката”. „От къде извадиха тези тесни костюми?” „Ма айде по-тихо бе.” „Моля, дамите с бебета да изведат децата пред залата, там е и по-топло.” „Мамо, защо не ми дават да си сложа специалното коланче?” „Няма пък да играя, тая пола не ми стои добре!” И така два часа. А през това време голяма група татковци пушеха отпред и обсъждаха какъв простак е българинът, понеже нямало дори почерпка. . „Ма как ми е писнало от тез простаци!”

24 май не е за кебапчета и банички.

И тогава седях безмълвна, идеше ми да свия главата си между коленете и да избягам в гората с божура с тайния ключ, гората на малцето. Но когато я видях на сцената, слабичка, с щръкнали ушлета и разпиляна коса, с усмивка от едното до другото, заплаках.

Австрийската служителка беше моята сцена, а аз се уплаших и треперех като болна от Паркинсон. Публиката на дъщеря ми и другите прекрасни деца, които направиха професионална пиеса, смешна, забавна, малко тъжна и с щастлив край беше пълна зала. Пълна с шум и незаинтересованост. Но децата не се уплашиха и не изобщо не им мина през ума да чакат нечие радостно позвъняване.

 Това което правиш има значение само когато го правиш И за себе си. Това й повтарям всеки ден, а самата аз се подрисквам от страх да кажа какво искам. Предполагам  се раждат с простичката истина, която ние, големите научаваме късно – говори, нищо, че никой не те слуша. Това е причината да пиша. Аудиторията ми може да сменя памперси в момента или да яде кебапче (в което се съмнявам, като знам кой отваря тази страница), но какво от това.

Винаги има един спасителен звън в точното време.

Хартиени хора, карти с несъществуващи градове, съществуващи градове с хартиени лица. Това сме ние в световен мащаб. Почнато и недовършено казва Джон Грийн в Paper Towns. Понякога, когато отварям тази книга, осъзнавам, че съм свикнала с образа си на хартиено момиче, но не съм се примирила с него.