Ш'ма смимъш ли утгори?

В неделя позната ми обяснява къде ще ходи на почивка. Беше сложна програма.

-          Няколко европейски столици, у дома в България за малко, там да се покажа разбираш ли, че ме е срам от роднините и да метна някой подарък на племенника, после една седмица в Гърция. Много мразя, ама то къде да се ходи…

И слушам простотии нали. После ме пита какви са ми плановете за ваканцията. Викам:

-          М… Бали…

-          Лелееее, браво, резервира ли, купи ли, как е там сега, колко ти е билета… -  брех не мога я спра и най-вече незададеният, но кънтящ в стакато и въпрос „Как така Бали, като не можеш да си го позволиш?”

Добвям учудено:

-          … го.

-          А?

-          Бали го.

-          Какво.

-          На Бали Го ще ходя. Идва от древното име на историческата забележителност „Еба Ли Го”

-          Аха.

Всъщност беше смешно, защото аз не ходя на почивки. Ходя си у нас или заминавам за няколко години на почивка на друго място. Сега обаче нещата се спекоха и запекоха дори. Ментална констипация един вид. Та си седя кротко в Балигощостоя и ходя на почивка в Балигодедаходя.

Обаче, винаги има едно обаче. Същия ден, следобеда за по-напряко минах с малцето през градината на Белведере. Беше неделя, слънчево, топло, потна маса туристи щракат (а е толкова хубаво след осем като се махнат). И пред самия дворец (а фасадата му е чудовищно величествена) гледам една, ама от орлов поглед мирише на нашенска кифла. Седи и чупи таз, глава наляво, леко склонена брадичка, усмивка, щрак, глава нагоре, зареян поглед в небесата, изпъчени цици, щрак. Профил, глътнат корем,  щрак. Ръка в косата, счупена джука, щрак. И тъкмо казвах на детето „Нали ме пита какво е селска пръчка…”, тя взе че проговори. Пръчката де:

-          Бе тукъ дали моа са кача на оня кон да мъ снимъш утгори?

И взе да се катери, аз се приближих до горилата дето снимаше с телефон и му казах, че ще ги одръскат яко, в тая градина е забранено дори стъпването по тревата. Оня ме погледна както се гледа лайно и викна:

-          Давай, мило, катери се, да ти се виждат ботушките.

Усмихнах се и си тръгнахме. Те са на почивка. Те са се донесли, за да се снимат и да показват снимки на другите мъфини. Те не са дошли да видят Виена, а да видят себе си във Виена. И истината е, че не искам да ходя никъде, защото съм влюбчива. Влюбвам се в места. И ще взема да ида, да се залюбя с някое място, айде почвай отначало. Не рискувам вече. За това сигурно Господ ме прати в град, в който задника си да скъсаш, хемороид да ти излезе, ум да ти зайде и т.н., няма как да се влюбиш, не че не е красив, красив е, ама няма душа, но за дамата в ботушките на 30 градуса жега, Виена е красив фон.

Днес пътувам в трамвая и на седалките срещу мен сядат две – майка и дъщеря. Аз седя забила нос в книгата, ма като видях два чифта леопардови ботуши,  викам наш’те са нападнали Колелото на Живота. Много е забавно да слушаш, когато си мислят, че не ги разбираш.

-          Къде отиваме сега?

-          Ми на последната спирка на тоа трамвай имало цъфнали магнолии. Да си направим някоя снимка.

Между другото цъфналите магнолии са на по 5 метра във всеки квартал във Виена, ма то не виждало магнолия.

-          После?

-          После ще идем на центъра да пазарим. Имам списък. Трябва да си купиш хубав хидратиращ крем. (В България ги има същите).

И така 15 спирки. Къде да идели да хапнат аншоа, ма как не им се ходело до „чичо ти, че там жена му… бе нали не сме на хотел… гледай хората как спокойно си четат… дай да идем до някоя книжарница… е, като ти казвах да учиш езици… а, я виж тука из кварталите имало Палмърс… ма, не, в центъра, да седнем до оная голямата църква да пийнем някое коктейлче…” И в един миг щерката (с много хубави, дълги крака, изрязани къси гащи, без бельо, или с лайнорезки, не знам, ама й се виждаха устните,  ботушки на босо) ме поглежда и пита на английски нещо. Не я разбирам, но разпознавам името на спирката, за която очевидно ме пита и й отговарям на български, че трябва да слязат една спирка след мен. Пожелах им приятен ден и весело изкарване на почивката, казах им, че в градската градина срещу парламента има магнолии и че може би вече и розите са готови. Обърнах се и майката каза:

-          Ей, тез  българи са навсякъде бе.

Мисля, че Виена е последното място, където бих отишла на екскурзия. Но когато си тук, има един милион неща да видиш, наистина ги има, и вече две години минаха, а не съм видяла всичко. Някои съм гледала по няколко пъти, но да речем, има време. Ако ида някъде ще е така:

Вечерта гледахме снимки от Кипър. После малцето каза „Стой тук и не идвай. Като съм готова, ще те повикам.” И отиде в стаята. След малко вика: „Идвам да те взема, ама си затвори очите.” И аз изпълнявам и тя ме хваща за ръката и ме води. Хах. Стаята беше приказна. Беше наредила двата стола пред прозореца, който е от тавана до пода, беше ги обвила с два бели чаршафа, сложила малки възглавнички и по една на пода за краката, преместила малката масичка и сложила на нея два… коктейла – кока кола с бучки лед и по една ягодка на ръбчето, запалила няколко ароматни свещички около прозорците. Погледнах я, с люляково цвете в косата, очите й греят. Седнах, взех бинокъла (руски, от един антиквариат, мощен), тя се сгуши и каза: „Хайде сега, направи магията!”

-          И там зад ъгъла точно се пада пътечката към морето. Усещаш ли как мирише на вечер и на море? И двете палми с хамака. Може да си вземем по един сандвич и да идем да се полюлеем. И после да се разходим по плажа. Сега няма много хора...

Това е моята магия. Да се научиш да преодоляваш бетона на сградите, бетона на сърцата на хората в сградите, ако не виждащ морето, да погледнеш небето и да си представиш, че същата тази луна прави някъде лунната си пътека. Може би точно зад твоя ъгъл, ей там. Да се научиш, че е по-лесно да загубиш един мираж, отколкото един истински спомен. И седяхме и си говорихме за онези неща, за които си говорим винаги, за които си говорехме и под нашето дърво в Кипър; и да се научиш да виждаш нещата, които искаш да видиш. Когато погледна акацията, която влиза в кухненския ми прозорец, искам да виждам само нея, а не комшията отсреща.

Човек може да живее добре в лабиринта на Аляска Йънг и наистина болката може да прегражда пътя ти от всички страни, но е истина, че най-важното правило в живота е никога да не копнеем за неща, с които не можем да се разделим, защото всичко е преходно и всичко в крайна сметка се разпада, дори и снимките с мраморния кон пред Белведере, дори и ботушките; дори и аншоата се изаква. Или другият вариант е да яхнеш страховете си, подозренията си, неувереността си, болката си и да ги превърнеш в най-мощното превозно средство, което само на мисъл разстояние те води до миража, да го видиш, да му се полюбуваш и да се върнеш при Ригзби, който винаги ще е на екрана на телевизора ми и винаги ще ти казва, че земята е създадена за екскурзианти, той лично искал да слезе, че му се виело свят от въртенето. J

Та моята дестинация за това лято: Бали Го.

пп: нямам дилър, не пия и не употребявам наркотици, за това ще замоля заинтересованите да не ме питат на какво съм. Казва се въображение. Не се продава.