Jingle Balls 4

Всяка година декември го почвам така – няма ни подмине и тази година. Тая година се почна даже по-рано.

Истината е, че обичам Коледа… научих се да я обичам, ако трябва да съм честна. Но откакто не съм в България, Коледите са грозни. Не че е грозно, не. Виена е толкова красива. Всъщност Виена е красива предимно по Коледа, нищо че всяка година украсата е една и съща. Но пък са я избрали такава, че никога да  не ти омръзне. Няма да свикна със спокойствието на хората из центъра (и по принцип) и как са успели да се научат, че не трябва да се тръшкаш за неща, които не си струват тръшкането. Ето, това си пожелавам от Дядо Коледа – да ми каже как става тоя номер с нетръшкането.

А, та като казах Дядо Коледа… много ми се иска да кажа на всички, които не вярват в коледни чудеса и на тези, които ми се подиграват, че малката все още вярва в него… искам да им кажа… меко ще се изкажа: човек има право на своя вяра, един вярва в Исус, друг в Аллах, трети, в Буда, четвърти в извънземни, пети в силата на парите, друг – в силата на силата. Обаче колко от тези вери са добри? Нека попитам вярващите в Исус колко често го виждат? Не го виждат, нали? Точно толкова, колкото виждат и Дядо Коледа. Но за разлика от дядката, боговете със сигурност са полудели и оглушали, ослепели, защото… защо не ти помагат? А дядката с червените бузи и нос на алкохолизиран руснак е пич, щото носи онова хубаво усещане за добро, събира семействата, хората си прощават, бащите изваждат портфейлите и купуват за шестгодишните си деца ай-пододове, ай-пади, ай-пичкилелини, ай-сиктир (това е друга тема). Обаче палавото духче на този месец те прави някак човечен. Лека-полека парапитекът се превръща в човек и му става жал за бедните деца, за бедните хора, понеже през останалото време е бил прекалено залисан в бедната си житейска драма (или драматизация) и се сеща към Коледа. Жалко, че трябва да се появи дядката с чувала, за да бъдем хора.

Това си говорих днес с една жена. Всеки ден седи на една пейка на началната спирка на 43 и 44 на Шотентор. Жената е възрастна, облечена в черно. Свири на арфа. Хората пускат. Никой не й говори, разбира се. Не се бях престрашила да я заприказвам до днес. Пуснах монети и й казах „благодаря”, а тя така се учуди, че спря да свири. И така се заприказвахме. Каза, че до сега никой не й е говорил. Каза, че това, което правят хората е да подхвърлят като на куче, но за да накараш един човек да се почувства човек трябва да го чуеш, и да му говориш. Не само да се изцепиш – „Дайте едно дете да взема за Коледа бе” Повтарям се, но честно, няма да го забравя. Това е българка между другото, живее в чужбина. Дайте един да го нахраня бе. Хах.

После жената засвири, аз седях и гледах зимното небе, синьо и слънчево. И така както си седях, така и заплаках. Не знам защо. От музиката ще да е било, от тъга за дома, или просто защото съм точно като тази жена – нямам арфа, но имам думи. И седя на една пейка да чакам себе си, и хората минават и пускат – обелки, остатъци, някоя мила дума, някой тежък камък, някоя лоша дума, някоя псувня, някой дава топло, някой се усмихва, друг не те вижда, много подминават.

Странно е да си невидим с толкова много невидими около теб.

И в същото време не съм като нея, защото от пръстите й се раждат красиви, пъстри ноти, и колкото и да са натежали от сълза и усмивка,  изпъват крилца и литват към небето, свободни и волни, като бебетата на Шарлот, и те докосват. А кой се вълнува от думи? Ако напиша някоя простотия, мога и да развълнувам някого, но когато си слагам душата на листи, е… кенефната литература… знаеш… по стените на блогове и страници. Понякога един уличен драскач може да каже нещо ценно, макар и с вулгарен привкус на бедност. Но никой не чете тези неща. Хората не четат книги, ти за кенефни послания се надяваш. Уф, пак се отклоних.

Та думата ми беше за вярата: ще си вярвам в каквото си искам. Не преча на никого, не наранявам никого. Е, лек сарказъм ме напушва към всички, които празнуват рождеството, пък цял месец преди това бухат саламите и кюфтетата. Но това си е тяхна работа. Ама защо като не вярвате слагат червените чорапки? И се накичвате с топки? Jingle balls, както съм казвала.

И най-голямата подлост на големите е да се изакат на детската вяра. Ела да ти кажа, та да знаеш, аз  й майка ти ще ти купим подарък, щото Коледа няма. Всъщност… няма точно за такива пънове.

Понеже гледам децата в детската градина… та затова казвам – не им вземайте вярата преди сами да се откажат и да повярват в силата на тревата и водката.

Като казах за детската, тая година е много смешно. Пак. Истерията е велика. Пиеската ни е много сложна. Пак имаме сценка с елхички, край които минава коледното дете и дзън-дзънка. Елхичките ни са много палави. Едно си яде сполочето, друго си бърка в гащите, трето забравя че трябва да седи с разперени ръце и да пее. Соня пак е един велик Спилбърг. А голямата пиеса е толкова сложна, че елфчетата изобщо не знаят кога кое да оставят пред леглото на Лили и Руди, които са бедни, но помагат на старите хора и всяка вечер елфчетата им носят разни неща. Днес Джъстин (елф номер 3) сложи по грешка кекса върху главата на Руди, всички камбанки дрънкаха в когато си искат и аз им се радвах, че беше едно такова непринудено, ама Соня не им се радваше. После пак пяхме песни за стария Николо, който идва в четвъртък при нас (по календар – в петък и по график ще е бащата на Соня, който ще иска хонорар от 50 евро да даде 33 торбички в градината на дъщеря си),  и носи по едно шоколадче, няколко фъстъка, ябълка и мандарина, но не носи ай-фони и ай-пади.

Миналата събота вечерта отидохме до големия коледен пазар пред Ратхауз. Беше толкова красиво, за първи път от три години се престраших да погледна цените на ръчно изработените играчки (30 евро), но сега бях решила само да им се любувам. Купих си едно малко ангелче с цигулка да стане дружка на това, което имам от миналата година, малката си купи с нейните 10 евро чашка от УНИЦЕФ (и там са едни мошеници, ама да не почвам темата), дарих за червен кръст, на връщане дадох пари на детето да даде на жената с арфата (тогава още не я познавах). Бяхме премръзнали от студ, а и бях болна, но като се прибрах всичко бе различно.

Моят много малък, миниатюрен дом бе различен, моят живот под наем и назаем – също. Не защото съм дала, аз давам цяла година, а защото може да няма божества, но дядката го има и той дава радост и усмивки и сбъдва желания само на тези, които вярват.

И пак да напомня: ако колите прасета, колете ги бързо.

И пак да напомня: ако се чудите кой ай-нещо си да изберете за детето си, което е на пет години, може ли да нахраните едно бездомно животно ако ви артиса някой лев… Даже ако ви се отвори много душата – дайте няколко банана на някое гладно дете, пък било то българче, циганче, каквото и да е. Ама като давате – седнете и поговорете. Преди месец моят дядо коледа – един чернокож, който продава „Аугистин” (разправяла съм ти), ми беше казал така „Не искам да ми даваш пари, трябва да имаш за малката. Ти правиш много повече като минеш сутрин и ми се усмихнеш и поговориш с мен пет минути и ме прегърнеш за довиждане”.

Нат(д) али… помниш ли я? Тя раздаваше прегръдки. И сега се замислих какво ли е да си сложиш чужда шапка. Сигурно ставаш друг.

Абе сериозно… опитвам се да попитам… дали вярно е нормално да се купуват таблети и лаптопи, и ай-падове за дете, което още не ходи на училище? Има ли ги в работилничката на Дядо Коледа? Вярно ли има такава належаща нужда? Или аз съм в праисторическата ера?

 Ок, знам, аз съм тая с птичките и нотите и размазаните излияния. Мхм.