събота, 23 ноември 2013 г.

По кюлоти и с кремъклийка

Колко назад е отишъл светът?
Много.
Погледни една снимка на жена от преди 80 години и после се огледай около себе си.
Колко жени виждаш? Аз и в гледалото не я виждам.
Когато си мисля за онези жени от онези времена, нашите баби, се сещам за Кора… „бабата на всички курви на този свят” (Майкъл Кейн, „Пощальонът звъни винаги два пъти”). И се сещам за синьото й костюмче, за кипрата й шапка и опънатите чорапи, за семплите обувки, за всичко, което идва с жената – грация и зло, красота и грях, чистота и сексапил. Обичам старите снимки. Има едно магазинче до Белведере, където продават такива. Купила съм си няколко за по евро и половина. И когато гледам онази черно-бяла снимка на най-обикновена жена през 1933 година, в роклята на цветя, с дантела по врата, и с хубава лятна шапка, мога да усетя аромата й – на сапун.
Не че тогава жените са били по-добри, не че не са били безрадостни, не че не са били изоставяни, необичани, пренебрегвани, не че не са седели в кухнята като муха на стената. Но са го правили някак нежно. Нежно са убивали, и когато е трябвало да забият нож, са го правили с финес. И те са гледали деца, и те са работели (бедните де), и те са имали пред- и следменструален синдром (нищо че са нямали тампони или „винаги с крилца”). И са раждали без упойка, без видезон, без 7655 изследвания. И не са мрънкали.
После жените се сдобиха със: сутиени уандърбра, с прашки-лайнорезки, после махнаха и тях, после сложиха токчета 21 сантиметра, ушанки вместо шапки, махнаха ръкавиците, захвърлиха киприте чанти и хванаха чантища, в които удобно влиза: тон грим, лаптоп или таблет, 1297 други неща, за които дори не подозира, че има, портмоне с 18 карти, ключодържател със 123 ключа, цялата покъщнина. Освен тези неща, жената сложи: силиконови устни, бузи, цици, гъз, бедра. Но за сметка на това махна: всеки косъм от лице и тяло, оголи се като охлюв. Не знам как хилядолетия наред мъжете са чукали жени с окосмяване тук-там и изведнъж жената му казва: „Я гледай, нямам вече „катеричка”, имам си новородена мишчица.” Освен косъма, жената махна и дрехите. Доколкото позволяват климатичните условия. Няма го вече удоволствието да съблечеш жена. Тя си идва съблечена и още преди да си обмислил дали имаш главоболие или не, и как да й кажеш, че си заложил на някой кон, белким изкараш някой потаен лев и след малко е старта, тя вече те е яхнала или засмукала.
Ако преди жените са чукали мъжете по свой избор, сега взеха да ги чукат и насила. Давай, юруш и бързо, че след 15 минути излизам на работа. Чете еротика и прилага нощем. Няма лошо. Ама що с лошо?
Агресивната жена плаши. Не ме е страх, а ме е гнус от агресивни жени (аз имам само агресивно слово и само три пъти съм била мъж, но ми е зависел живота, пък и човек не се гнуси от себе си). Мани т’ва, ами почнаха да карат тирове, а преди се качваха на коне. Мани това, ами хванаха и пушки и пистолети и блъскат карате, и имат мускули на щангист. Взеха да пият повече от мъже, да друсат наравно, да влизах в кухнята само когато трябва да вържат на мъжо домакинската престилка. Или да оставят списък със задачи за домашната прислужница. А… да, и когато трябва да изпият някоя зелева чорба за отслабване.
Мани това, нека си правят каквото знаят, ама този тип жени взеха че навлязоха яко в литературата. Значи… Вселената е създала жената-цвете. Сега имаме, и наяве и на книга, жената-пън. Нищо не я поваля. Мани чувства, любови, трепети, романтики… е@ем ти. Няма. Стреля, мята ножове, мята крушета, скача без парашут, бори се за няк’ви идеали, които никой не разбира, а после се чуди защо е неразбрана. В почивките – яха главния герой и 1548 страници милият чака да му каже, че го била обичала. Тези жени не скърбят. Те не плачат. Те са стоманени бе. Жени-нечовеци. И по потник, с очертани цици и гол пъп, изпъкнал задник, някое тату на гъза. Не миришат на пот, а на барут. И са едни такива саможертвени и… изтрепват повече народ отколкото Рамбо в няколко филма и Арни в още няколко други.
Другият варианат за любима главна героиня е лежащата… по гръб. И като легне, и като вирне краци, па като роди, па като се чуди какво да го прави… и така си идваме на думата – как се създава това, което ни уби – поколение кръстоска между жена с топки и мъж с вагина.
Колкото и да се насилвам, не мога да разбера защо хората припадат по силни жени с яки мускули и разголени цици. Като кажа „жена” си представям Жулиет Бинош в „Шоколад”. Може би защото преди да гледам този филм бях започнала да живея живот, който всички критикуваха. Да се местя, да не се заседявам, ако нямам МНОГО ОСНОВАТЕЛНА причина. И когато видях Жулиет, разбрах, че не съм луда.
Жалко… много жалко. Защото жената е била и цвете, и майка, и е правила вкусни курабийки, и е имала време да изглежда чиста и спретната, макар и бедно облечена. И е водела битките си по своя си начин – по женския. Не е било нужно да хваща кремъклийката и да ходи по корсет и кюлоти, за да се доказва колко е силна. Силата на жената е в грацията с която обича и смазва. Жената не е войник. Не й отива. А ни засипаха с героини, които убиват хладнокръвно, като може да постигне същото с маааалко мозък.
Помня как майка ми ходеше на работа. Като извадена от кутийка. И сега е така J
Помня когато баба ми казваше, че красивата жена носи пола и рокля. А аз се цупех.
Но моето е друго. Всеки нормален човек иска да изрази протеста си срещу това, което не му харесва. И 16 години ходя с кубинки в знак на протест срещу тънкото токче-убиец.
Когато отидох на балет преди 3 седмици, облякох пола, хубава риза, сако. Сложих си обеци. И за мое най-голямо изумление (за пети път) установих, че жените в 21 век ходят на балет в джинси и кецове. Което иде да покаже колко малко достойнство не е останало, за да стигнем до там, че да сваляме мъжете така, както навремето те сваляха нас. Да сме тъпи, не сме, да сме чак толкова лишени от въображение, не сме. Защо тогава им взехме най-милото – мъжествеността.
Що за идоли имат хората в 21 век?
Всеки мъж харесва слаби и красиви и с цици-мици… но много малко мъже си вземат такива у дома, „защото зад всеки велик мъж стои една умна жена”, нали? И не стои по жартиери и с пура в устата, а по… усмивка.
Не се заблуждавай, че жените, които не носят ластични потници и имат някое кило месо по тялото си са по-малко опасни, но някак не изглеждат… преоценени.
Героините на 21 век трябва да идват с табелка: „50% намаление”.
И после се питаш защо мъжете ни са такива. Че той по-добре да си другарува с някой мъж, поне ще може да си говори за футбол с него, а и един мъж никога не загаря манджата, понеже не говори по телефона повече от минута. А да, голяма грешка – кой даде на жената телефон?
О, разбира се генерализирам.

И се извинявам на всички истински дами. Това не е за вас, момичета :)


2 коментара:

  1. Не малка част от проблема с жените в изкуството е, че са плод на фетишизирани представи за това, което трябва да е жената и какво трябва да представлява стабилен женски образ... в очите на мъжката аудитория, на женската се гледа като на нещо, което да се замести мислено с овцата на екрана/листа. Или от чиста некадърност (важи и за мъже, и за жени творци). Много е опасно, когато някой смята, че знае какво се продава и какво трябва да се порави, за да бъде прието от еди кого си.

    А в реалния живот навън е джунгла. Малцина са наясно какво са, какво искат да са и какво желаят наистина. Но не мисля, че е толкова зле положението. Просто сега на мода не е стилът, а усещането, пък и сме на вълната на някакво бунтарство (ама не такова, дето бута режими, ми такова, да ме покажат у интернета), демек всеки се прави на интересен.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Съгласна, С едно уточнение - на интересни се правят неинтересните хора. И именно неинтересните хора се влияят от фетиши. Когато един човек няма самоличност, той взема назаем нечия друга, било то и кофти.

      Изтриване