понеделник, 18 ноември 2013 г.

Калинка Малинка

-          Какво си стиснал в ръката?
-          Няма да го дам. Мое си е.
-          Няма да ти го взема, само питам. Дай да го видя.
-          Обещай, че няма да ми го вземеш.
-          Обещавам.
И той заговорнически ме поведе към ъгъла на  коридорчето, разтвори предпазливо малката си шепа и ми показа. Беше калинка. Обикновена дървена калинка. Очукана и с изпопадала боя, някой бе нарисувал липсващите точки.
-          Ама това е много хубава калинка.
-          Да.
-          Защо не си я сложиш в раничката, че може да я изгубиш.
-          Да. Филип не знае, че съм я намерил.
-          Нищо, той нали има други играчки.
-          Няма. И аз нямам.
-          Коледното дете може да донесе тази година.
Той се засмя и ме погледна, сякаш съм си изгубила ума.
-          Коледното дете носи ядки и шоколад.
-          Да бе, как забравих и аз.
-          Ина, помогни ми да отворя вратата да си прибера калинката в раницата.
И го гледах – мъчниък,  едва на три години и половина, вървеше към първото си голямо престъпление – да излъже брат си Филип (на четири години и половина, почти пет), за дървената калинка. Цяла нощ си мислех за тези четири деца (след Щефан се бяха родили още две – Кристиан и „новото бебе”). Тази година Щефан ходи в дрешките на братовчедка си от Австралия и е изцяло в розова гама (вече знаеш за това). Филип не може да стъпва в малките си обувки, облечени са буквално в дрипи, които можеше да изглеждат малко по-добре ако бяха поне изгладени.
Да, знам, никой не е карал тези родители да раждат 4 деца през година и два месеца. Но те са тук, на този свят, и вярват в Дядо Коледа и в ядките и сладкиша. И все още не знаят какво нямат, защото децата в тази възраст са различни. Ще разберат какво нямат, когото тръгнат на училище, и видят, и когато другите деца започнат да им се подиграват. Обаче… чакай малко, знам, че родителите не са мислили, знам, че не са преценили, че не могат да гледат толкова деца, но пък какво са виновни децата? М?
На другия ден му занесох една овчица, мъничка такава, Жоро беше дал две шепи овчици на малката и винаги седят… седяха на цял рафт на библиотечката ми. Щефан засия като коледна елха. Стисна я, побягна към брат си Филип и му я показа. После Филип я взе, огледа я както се гледа диамант, хукна към мен и каза „Благодаря, Ина.” (всички ми казват Ина, че е по-кратко. От Гергана на Джорджина и от Джорджина на Ина.) Щефан се върна и ме попита дали му се сърдя, че е дал овчицата на брат си. Не му се сърдех. Другата седмица занесох една за по-малкия им брат (не за бебето, че може да я сложи в устата, обясни ми Филип). После занесох на Миа и Давид.
Миа е на година  осем месеца. Майка й е с лилаво-оранжево-синя коса и адски много шит по лицето, като пиъсрингът в носа, ушите, устните и веждите е много малка част от шита. Няма значение, наистина, всеки си носи шита на лицето. Но нямат пари за една възглавничка.  Всяка сутрин, точно в девет малките се нареждат в кръгче да си кажат добро утро и да изпеят една песен. Сядат на възглавничка на пода. Всички деца са занесли възглавнички, обикновени, от две евра в КИК, само Миа няма и седи на стол. И казва „Аз нямам.”, на което Юлия (изрод безбожен) отговаря: „Да Миа, за кой ли път нямаш!”. Миа гледа виновно. М? Какво е виновно детето, бе урод? Майка й беше занесла едно одеяло с плейбой зайчета, да го сгъвала на осем и ставало на възглавничка. Върнаха й го, а сега – столче. Днес занесох една възглавничка, Юлия ми каза, че не било редно, родителите трябвало да се научат, иначе… къде така. Отрязах я и сложих Миа да седне на възглавничката. Защо да стърчи на стола и всички да я гледат, сякаш е убила човек? А Миа винаги говори за „моята мила мама”, как ще й купи… как ще я заведе на зъболекар… как татко й ще дойде в неделя… как… Е как? Никак.
Имаме деца от всякакви семейства, повечето смесени бракове, повечето с много деца. Томас, Ноа, Амина, Яна, Един, Салима, Адам, Морис, … са облечени десет номера над размера си (от каките и батковците), а Емануел има пет преди него, другите с по три и четири братя и сестри. Някои са спретнати и чисти, някои са облечени от машината за сушене, огромни дупки по чорапите. Но от 33 деца, поне 23 всяка сутрин са озверели от глад. Изяждат такива количества черен хляб с пастет или сирене, че за голям човек дори ми се струва  много. Тези деца ядат като за последно и на обед. Сипват си по четири пъти допълнително. И ядат много бързо, да не свърши.
Имаме и деца от средни австрийски семейства, от богати сръбски семейства, от много богати пакистански семейства. Тези деца се мръщят на яденето и обикновено отказват торта на рожден ден.
Познавам деца, които не знаят какво значи да няма, които ходят за Коледа на почивка в… затвори очите и сложи пръст на картата. Разказвах на Анджела за калинката на Щефан пред едно такова дете и то през цялото време казваше „Ама каква калинка, къде има такива калинки, искам калинка. Мамооооо, искам като калинката на Щефан.” И вероятно вече има, ако са намерили някоя толкова стара и очукана, като бабата на всички калинки на света.  Не знам.
И като се замислиш драги му друже/ приятелко, че идва Коледа, че тези деца са точно като нашите български деца, че бедност има навсякъде, че изроди родители и учители има НАВСЯКЪДЕ!, какво искаш по дяволите? Искаш да не си броиш  стотинките, знам. И аз това искам. Искаш да има пълен хладилник, знам, и аз искам. Искаш в страната ти да няма изселници, бежанци, да няма цигани, да няма турци, да няма араби? Е, аз това не го искам, защото съм видяла повече изроди сред „другите”, отколкото сред споменатите раси, но това не е политически пост.
Ама моля ви се, я се вземайте в ръце и си оправете първо дома, преди да оправяте държавата! Пък като я наредите у вас, отивайте да се оправяте и да се разправяте навън. Аз така мисля. Морето не се вмирисва от развалена риба, защото я изхвърля на брега. Социалната ни система не е направена така че да изкараме някъде в пустинята хора, които дават живот и после систематично и полека го отнемат и ограбват.  
Наскоро един много голям шеф на много голяма българска фирма ми каза така: не виждам какъв ти е проблемът, нали имаш работа. Хора като теб седят без работа и се чудят как да си изкарат прехраната. Да, така е, само че, за да мога да преживявам, аз работя по 18 часа на ден. И тук, и в Кипър и в България, не съм имала почивен ден, не съм имала празник, не съм имала тън-мън. Ще се повторя, но факт: когато децата ти са гладни, не те интересува кой кого напсувал в парламента, не висиш по стачки, а висиш за интервюта ЗА РАБОТА, не се напиваш като змей, ако с тези пари можеш да купиш месо, не висиш по кафенета, ако това е хляба на децата ти.
Независимо дали става дума за България или за друга страна.
А българинът, и не само той, трябва да знае едно – ако иска да си оправи държавата, трябва да се заседява повечко край децата си.
Знам, че е много патетично да раздаваш… овчици… не си мисли, че не знам. Просто така стана, а бедните хора понякога са много горди и не приемат милостиня. А някои мами… да им го начукам на мамите… точно така… многоточия…
Последно: с този пост не искам нищо и не прося нищо за тези деца… става дума за повечето деца на тази планета. Ако има начин да им се подари нещо за Коледа, имам добри приятели, които ще им помогнат. И ще помогнат и на себе си. Пък защо само за Коледа? М?
ПП: Знам, че обещах да пиша РозАвия роман, ама обещанията са за това – да се нарушават. И ЗНАМ, че писнах на всички с тези детски теми, знам, че ти се драйфа и вероятно никой няма да дочете до тук. Ми… камбаната се бие, докато някой вземе да чуе ли… Глуха работа.
Ти имал ли си дървена калинка като дете? Пазиш ли си я?



6 коментара:

  1. наистина се възхищавам но духа ти. и на нещата, които правиш.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Нищо не правя, там е проблемът. А ми се иска. Но не става. Никога няма да променя нещата в тоя свят, но мога да опитам в моя.

      Изтриване
  2. страхувам се, че сме на края на пътя...в прекия и в преносния смисъл.
    сексуалната революция мина и замина, аналният секс стана 'добър ден', също както и фистингите, и голдън шаурите и смяната на пола от женски на мъжки ама с оставяне на яйчници ей така за всеки случай...случаи на наисилие над деца станаха ежедневие - от ръцете на собствените им родители, на легализиране на инсеста,за да 'не се ограничават правата на децата', на въвеждане на сексуално образование още от раждането...и ние позволихме това да се случи...всички ние..

    а щом посегнахме и на децата си...наистина нищо друго не остана. не мога да си представя Господ, който ще ни прости всичко това. не мога.а ми се иска да вярвам...

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Ирина, смятай, че щом цял свят е луднал по така очаквания филм "50 нюанса" (нищо че съм го превеждала) и по Дивергенти (нищо че съм го превеждала), а колко малко хора си спомнят "Обществото на мъртвите поети" и колко от тези, които са го гледали са проронили една сълза за смъртта на красотата, за скършените животи, за унифицирането и за натирването на инакомислещите? Това е 21 век. Имаше една много яка книга "Деградация на цивилизацията". Мисля, че краят го подминахме и караме на автопилот. Погледни за какво си говорят хората. Не е смешно, но не знаех, че статичното електричество в обувките на децата може да бъде тема за двучасов разговор. Може би защото по принцип отбягвам женски компании. И една да вземе да се извика "Някой може ли да ми каже откъде да взема едно дете за Коледа да го заведа у нас?" Толкова ми е гад от всичко, че наистина след 10 години ще си изкопая една землянка и там ще живея. Особено след като една ме попита : я ми кажи дали книгата свършва щастливо, да знам дали да си я купувам! Напоследък толкова много мълча, че единствените ми разговори са с лаптопа и с детето. Но едно трябва да призная, Много кал хвърлих по Кипър, но там не видях гладни и необлечени деца, не видях наркомани сред местното население, не видях деца под 18 да пият алкохол (пушеха). Това, което си го знам от БГ го гледам и в Австрия. Всеки ден и много отблизо.

      Изтриване
  3. нямаш е-мейл да ти го напиша лично, затова ти го пиша тук: аз бих искала да поговорим или да си помълчим заедно...и даже да поплачем...

    ОтговорИзтриване