вторник, 12 ноември 2013 г.

Китайско по португалски

От няколко месеца не спирам да мисля за времето когато бях в периода на все още крехките мечти и се опитвах да видя или по-скоро мижах, за да не видя, живота си напред.
Мисля, че на петнайсет години (вече напълно ограбена откъм илюзии) не мечтаех за нищо, което да касае моето лично бъдеще.
Знам, че исках да имам деца и се кълнях никога да не ги бия.
Знам, че имах някаква смътна представа, че може би тези деца ще имат баща.
Нямах никаква идея как ще изглежда и какъв ще бъде.
Исках да стана учителка.
Никога не бях мислила, че с писане ще си изкарвам прехраната, защото някъде около втори клас моето блестящо стихче за есента бе набедено, че не е мое, ами съм го преписала отнякъде и се заклех да не напиша нито ред, но клетвите са за това – да бъдат нарушавани.
И тогава, както и сега, преди да заспя виждах една и съща картинка – красив двор с кладенец и пейка под обагрено с мъртви листа дърво.
И падат в скута ми. И аз вземам едно и гледам есенното слънце пред него.
Не мечтаех да пътувам. Смеех ли?
Тези мечти дойдоха с апетита, който, както всички знаят, идва с яденето.
Представях си, че всички хора живеят по един и същи начин – учат, отиват в уни, женят се, раждат, гледат деца, правят салца и после гледат внуци до откат.
Нямах никакви амбиции.
На осемнайсет нямах вече и любовни такива.
Една година от живота си опропасих да страдам по най-красивия мъжки екземпляр в гимназията, който разбира се ходеше с най-красивата женска, една друга пък взе че си преряза вените заради него, а аз не знам какво направих, ама в края на първата година оня взе че се влюби в мене, а на мен ми писна, и се дигнах, и заминах за цялото лято при баба. Любовта ми се стори нещо като състезание. Да стигнеш жив до края, а краят е когато двамата се съберат. И после няма нищо интересно. Това го твърдя и до днес, жалко, че го разбрах толкова рано.
Оказа се обаче, че може да си на обратната страна. В дванайсети клас се оказа, че гаджето ми от една година чукал най-добрата ми приятелка – завалиите… кофти  е да ги завариш голи посред лют мартенски студ и пичът да взема да ме гони осем етажа гол по стълбите, че да ми обяснява „чакай, не е това, което си мислиш”. Тогава се превръщаш в настъпен червей и така се чувстваш месеци след това. Наскоро (покрай теоремата на Колин Сингълтън за това, че хората се делят на Зарязаващи и Зарязвани), се замислих, че съм била повече в лагера на тези, които зарязват. Даже седнах да смятам, няма майтап. С лист и молив… Мани, че като не  мога да се сетя за някое име… как се казваше оня с бенката на рамото бе… Не е никак смешно. Но трита пъти, когато аз, като един тъп краставичар, съм купувала краставици от пазара и съм се хващала на номера от чалга купон, и в крайна сметка съм отнасяла ритника в задника… е, те тогава усещаш какво е анален секс. От последното такова чудо минаха 5 години. И още не смея да вляза в гората, че не ме е страх от мечки, а от това, което излиза от ректума им. Не съм виждала мечешко лайно, но определено знам как вони край теб когато „не е така както изглежда”.
След този случай аз, която винаги бях влюбена в някой, реших да мина на така изгодния приятелски секс, или секс с приятел. Няма горещи пламъци, няма „къде си, кога ще си идваш, ма защо, с кой говориш, ма защо не си беше у вас в 10 вечерта”. Со кротце и без кютек се научих да си другарувам с желания обект. Може би не е любов, но пък човек има нужда от приятел, има нужда и от секс, а няма нищо по-кофти от любовта (там едни геометрии на чувствата, пък ох, после ах, пък едно въздишки край моето, пък нали няма ме забравиш… и после защо ме забрави, ама що не се сети за рождения ми ден…).
По една съвсем логична вселенска намеса, всички мъже, които са ми пращали невиновните според Шекспир звезди, са били: алкохолици, шизофреници, напълно откачени, наскоро преживели раздяла с любимата (с жена си), на леки дроги с тежка музика, параноици, вярващи в извънземни, с паник атаки като мене… един нормален няма. Обаче всички са имали чувство за хумор. Има две изключения, ама те вярно са изключения. И като видиш един мъж така наранен от  някоя друга и като ти яхнат майчинския инстинкт и се гушнат за утеха, докато се усетиш, ти яхват и майчинските органи и така се оттича работата, че в един миг се чудиш кой носи панталоните в тая връзка. Затова –sexbuddies. И едното да върви, че и другото. И домашният уют не винаги задължително включва 24 часово присъствие на мъж. Това някои жени така и няма да го разберат.
Не си спомням да съм имала професионални амбиции. Исках само да избягам от нас, да живея сама. И като го постигнах, без никакъв напън успях да сменя около 180 работодателя ( в пет държави) и винаги съм с готов куфар.  
Защо казвам тези неща.
Преди два дни станала повреда и нито един трамвай не идва до Шотентор (което е голяма спирка в иначе предколедна Виена). Псувам тихичко и нервно пуша под знака „пушенето забранено”, но те не те закачат когато няма транспорт, щото когато си с наакани гащи, не ходиш да викаш на другия, че се е поакал. Решавам да си купя цигари, но затворено навсякъде – събота следобед виенчани почиват вече. Отивам до един автомат и вадя монети да си взема цигари и едва не настъпвам  ръката един мъж, седнал на 2 метра от автомата. Той ме гледа няк’ъв и ми се усмихва. Тук хората не се усмихват, затова реших, че е луд. Ама и аз се усмихвам. Той ми иска една цигара (тука всеки втори ти иска цигари) и аз му давам последните 4 от старата кутия, а той ми вика така:
-          Знаеш ли, не съм просяк. Не ме гледай така със съчувствие. Имаш някакъв майчински поглед. Обаче си забравих ключовете.
-          Ами съжалявам за погледа, сега ще те погледна по сестрински ако ще ти се оправи настроението – казвам кисело и гледам таблото, на което пише, че трамваите са още спрени, а един мъжки глас не спира да се извинява по уредбата за неудобството, обаче така се извинява, все едно са му сложили люта чушка в анала.
-          Нямам сестра, имам брат.
-          Е, добре, мога да те погледна братски.
-          От къде си? Не си руса.
-          Това вече го имам като черна точка в работното досие. И ти не си рус.
-          Португалец съм.
-          Тъй ли? Ми какво правиш тука?
-          Бе дойдохме с жената, предложиха й работа. Ама тука много кофти и искам да се махаме, да си ходим у дома. На нея взе да й харесва и повече пари има, аз седя у нас, децата са при майка ми, ще ги вземем лятото чак. Жената иска немски да учат, да ходят в хубаво училище (Изобщо няма да подхващам темата за „хубавите” училища тука).
-          Ми що не си идеш при тях, тя нека си бачка тука.
-          Нямам мои пари, а тя стиска бюджета, да купува масички и лампи. Цял апартамент в масички и лампи.
-          И сега къде си тръгнал?
-          Скарахме се и излязох, обаче тя е на работа от 5, а 5 мина, а нямам ключ.
-          Иди до работата й.
-          Не е лесно. Ще ме овика. И ще ми вдигне скандал къде съм бил до сега.
Отидох да взема едно китайско, че примирах от глад и взех две вилици. Седнах на земята до него, стана ми неудобно да го гледам отвисоко, дадох му едната вилица, и започнахме да ровим из кутията. Не бяхме нито облечени като битници, нито мръсни, само двама души, които си седят и си ядат на цимента до автомата, но… ха ха, няколко души ни пуснаха дребни монети. Беше супер смешно. Хората си мислят, че ако седиш на земята (понеже на двете пейки спяха пиянки), значи им искаш нещо. Разправяхме си разни неща, всякакви неща. Добре че се отказахме от немския в самото начало. И когато ми разказваше за живота си в Португалия, беше толкова красив. Искам да кажа с онази вътрешна красота. И аз му разказвах. Не помня какво, знам, че само ме гледаше изумен и не ме спираше.
Казах му, че минавам там всеки ден сутрин и после в 12, 30.   Ако има нужда от… нещо, винаги може да ме засече между 12. 30 и 12. 40.
И днес, излизам от метрото и го виждам. Седеше на земята пред автомата с кутийка китайско, видя ме, махна ми, усмихна се, имах 50 минути докато взема детето от училище. Ето за такова неща не съм мечтала като малка, но те ми се случват. Не съм мечтала да бъда известна, и не съм, не съм мечтала да имам голям дом и нямам, не съм мечтала да имам няколко гардероба с дрехи и нямам, не съм мечтала да имам кола, и нямам, не съм мечтала да работя за осем хиляди евра, и не работя.
Но мечтаех да не порасна. И не пораснах. Мога да си седя на земята където си искам и да си говоря с когото си искам и да не обръщам внимание на бабите и лелите и чичовците. Може би съм мечтала да бъда безгрижна, и съм. Защото никога няма да променя нещата в света, умните винаги ще бачкат за простаците, богатите ще повръщат от преяждане, а бедните ще мрат от глад, учителките ще бият децата в детските градини, училището ще скопява индивидуалността им, бракът ще ги прави кръгли идиоти, салцата не е огън да топли. Но мога да променя както си искам нещата в МОЯ свят. Защото моят свят е една хартиена лодка в морето, килне се, килне, пък падне и се разгъне и се носи по водата, докато някой я намери и я сгъне. Само някой луд ще плува из моите води.
Всъщност този мъж е един от много малкото хора, с които съм говорила абсолютно откровено от 3 години насам. И не ме е срам.
Когато бях малка мечтаех за топло. Някои хора минават през живота ти и след тях остава онзи изумителен, винаги поразяващ дъх на есен, дъжд, мъгла, тъга, алени листа, зима и някъде в края на пътеката – малка къщичка с камина. Помниш ли моя дядо Коледа? Е, пак е тук? А помниш ли момчето с хармониката на Нова година. Гледам хармониката на библиотечката ми и си мисля защо никога повече не го видях? Може би е събрал пари да се върне в Италия. Но едва ли.
Повечето неща забравяме. Мечтите са едно от нещата, които задължително трябва да се забравят, защото всеки нормален човек знае, че това са само въздушни кули, които един ден падат и издълбават кратери около теб и там можеш да си ревеш колкото си искаш и да си направиш морета. Но не трябва да се забравят хората с китайското, слепците с хармониките,  и жените с красиви гласове, които пеят в метрото за по един портокал, не трябва да се забравя цялата болка, която виждаш, защото когато те боли, както казва Джон Грийн, тогава се пукаш и започваш да виждаш навън. През пукнатините си.

Не бива да пиша повече, защото това, което винаги ми е липсвало е да стигна до същността. Никой не обича да чете брътвежи. Не исках да пиша толкова дълго време, защото единственото, което видях бе мъртва земя. Късно е да сменям очилата, по-добре да мина на „РозАв роман”. Обещавам. 


3 коментара:

  1. Да ти имам брътвежите...Толкова е уютно и топло в текста ти - сигурно, защото си мечтала за топло.

    ОтговорИзтриване
  2. Боже, все едно себе си чета :) но обожавам факта, че си го писала ти...става ми...топло.
    всички казват, че най-важното нещо, което трябвало да дадеш на децата си, са корени...аз не знам какво е това и цикличността на 'не ме свърта' и стягането на куфара за пореден път е строго неизбежна в живота ми, но все си мисля, че е за добро...гниенето на едно място ме ужасява. ако само това успея да им предам на своите, ще съм щастлива...да не се привързват към места, към хора, към състояния...защото те са затова - да преминават през живота ни.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. По ирония на съдбата преди една година бях тръгнала за Португалия.Тя пък взе че дойде при мен. :)

      Изтриване