Кубчето на Давид

Обичам да пиша, нищо, че според знаещите и начетените критици съм нечитаема.

Не мога да се хвана за една весела тема от изминалия месец, затова ще ти разкажа за рожденния ден на Лазар, едно от новите деца в бебешката група. Лазар идва от един месец и от един месец точно не спира да реве. Новата ми колежка – Юлия, на 24, неомъжена и без деца, го наказва в малкия коридор до кухнята да реве сам, „за да се научи”. Лазар спря да плаче само в деня, я който им разрешиха да имат танци с мен.

На рожденния си ден Лазар беше облечен спретнато и чисто, както са облечени повечето сръбски деца. Има дълги черни къдрици до раменете. Преди да започнем Юлия ми каза да стоя далеч от „оная истеричка Дуня” (също сръбче на година и осем месеца), защото според Юлия се плашела от тъмната ми коса. Всички бяхме задължени да седнем на земята, само Юлия седи на стол, защото не може да стане след като седне, въпреки крехката си възраст. Може би има генетично заболяване, защото толкова пълно младо момиче се вижда рядко. Аз седнах далеч от „истеричната” Дуня, за да не я плаша с черната си коса (майка й е тъмнокоса между другото, но Юлия мрази всички неавстрйци). Когато ги накара да пеят „цум гебурстаг… бла бла”, Дуня се разплака за майка си, Юлия изрева да си затваря истеричната уста, Дуня заплака по-силно, хукна и се скри зад мен. Аз хванах детето да го успокоя, то се кротна. След минутка Юлия, която само ни гледаше и бе спряла рожденния ден, скочи, грабна я и я помъкна в малкото коридорче за наказания, метна я на земята и затвори вратата. Викам й да я пусне, че аз ще я успокоя, тя ми крещи „Аз съм възпитателката тука, коя си ти да ми казваш как да ги наказвам!”, седна хвана китарата и пак подкара цум гебурстаг. Сега вече и аз не пеех. Лазар, рожденикът се разплака, Ема се разплака, Мия се разплака, Яна запищя, Томас стана и отиде да се свие в един ъгъл, Леон се смееше на някаква си негова шега, а Дуня се давеше от рев навън. Юлето се надигна от стола, каза че няма да има повече песни, избута две маси, нареди ни столовете, аз я гледам като препарирана и стискам Давид и Лазар, казвам на Юлия, че сега едва ли ще им е до торта, тя не ми обърна никакво внимание. Пускам децата, излизам в малкия коридор и сядам при Дуня, тя се сгуши и от рева остана само хълцане. Измих й лицето, беше се наакало детето, смених й памперса, измих й дупето, и влизам обратно с нея. В това време шефката прави спорт с големите навън и знам, че Соня нарочно е избрала идиот за малката група. Защото децата трябва да се счупят докато са малки, да се натрошат и помелят докато могат да преглътнат достойнството си. Нарочно е взела изверг, който след една година да й даде дресирани деца. Избирала е човек като нея. А децата не бива да остават жилави и гъвкави, нали така… Те трябва да се надробяват като бисквити още на две години… и преди това дори.

Връщам се с Дуня и я слагам да седне на едното столче, Юлия излиза да вземе тортата и чинийките, а ние в това време пеем тиха песничка за бухалчето и никой не плаче.

Юлия вкарва тортата, пали двете свещи, казва на Лазар да духа, а той я гледа и започва да плаче на нова сметка, Юлия духа свещите сама, аз викам „браво на Юлия” и пляскам с ръце, всички пляскат с мен. Лицето й е като домат. Отрязва огромни парчета и не пита кой иска и кой не иска. Децата не са задължени да ядат. Могат да откажат дори обяда си, но ако откажат веднъж и след минута решат че искат, не им се дава. Но тези даже не ги питаха дали искат. Парчетата бяха огромни. Давид седна до мен, от другата ми страна Ема. Давид е много слабичко детенце с огромни сини очи, страда от хроничен отит, родителите му са рускиня и сърбин и много обичат детето си, знам, че не са имали деца 7 години. Погледах го и ми се стори много блед. Пипам го – пари. Казвам на Юлия, че детето има температура, тя ми отговаря, че Давид лъже и се преструва, всички деца лъжели на тази възраст. Казвам, че точно на тази възраст не лъжат и че детето пари, тя не ми обръща внимание, идва, надвесва се, отчупва едно парче от тортата и го набутва в устата му. Дуня пак започва да плаче, Юлия скача и я изнася пак в коридора да реве, искам да хукна след нея, но Давид започва да се дави. Слагам ръка под устата му и тъкмо да изплюе парчето торта, оня изрод се връща и изврещява срещу мен – ако е взел нещо в устата си, трябва ада го глътне, и ще го глътне (но нали всъщност тя му го набута). Започвам да повишавам тон и да й обяснявам, че детето се дави и ще повърне, но тя грабва шишето му с вода, набутва го в устата му, натиска брадата му да затвори уста и му крещи да гълта.

Вече всички пищят, аз започвам да треперя, скачам да викам Соня или Карен, защото ще убие детето баси. После решавам да взема Давид от стола. И го измъквам. Тя ми казва, че трябва да глътне, няма право да плюе. Аз й казвам съвсем спокойно, но треперя, че никой не го е питал дали иска торта или не. Давид буквално колабира и започва да трепери в ръцете ми, ама трепери… пускам го леко и му казвам, че няма страшно, повеждам го към банята да го измия, изплю тортата в ръката ми и тогава видях, че цялата му ръка и единия крак са се вдървили. Не може да стъпва, изкарвам си акъла, взема одеяло, търся термометър, в това време рожденикът Лазар плаче и не иска торта, чувам че Юлия се заканва да им вземе чиниите, но не мисля, че някой искаше да яде.

Температурата на Давид е 39. Казвам на Юлия. Тя го грабва и той започва да трепери повече, отивам и викам Карен да се обадят на майката да идва да го вземе, защото в градините не им е разрешено да викат лекар или да дават аспирин. Връщам се, Юлия го сложила на едно дюшече и го завила и не казва нищо. Всички разбират че става нещо, млъкват. Сядам до Давид, хващам го за ръка, той спира да трепери след десет минути, децата тихо сядат около нас и… седим. Взехме книжката за десетте гумени патенца, които паднали от един кораб и я разглеждаме и гледаме как едното се сприятелило с делфинче, другото с кит, третото с фламинго… последното намерило истинска патка с девет патенца и заживяло при тях. Юлия излезе, направи си кафе, оплака се на Соня, че съм й възразила, Соня не каза нищо, само влезе и ме попита дали мога да задържа децата да не плачат когато дойдат родителите на Давид. Казах, че мога и така останахме един час, а Давид седи и макар и с температура не спира да повтаря „Captain Bob”. Това е капитанът на кораба, който изпуснал патенцата в океана.

От тогава Давид не е идвал, а мина седмица. От тогава Дуня е всеки ден наказана в коридорчето, докато не се научи сама да си събува и обува обувките, всичко си е както в първия ден, в който стъпих там. Всичко е така, както ще бъде и след това, и в началното училище, и в пети клас, където богатите деца наричат дъщеря ми проста и невежа, смешна и грозна. Нищо не се променя от мига в който се родиш.

Съчки за подпалки – това са децата ни. Обществото гради високи клади, гори души и за подпалки слага новородените. Когато вечерта седях и мислех дали да се върна на работа, знаех,че на мое място ще дойде друга, че нищо никога няма да се промени. Питах приятели как да постъпя, но може би най-реалистичният съвет беше „Нямаш свидетел, нищо няма да промениш, а и не забравяй, че във всеки австриец дреме по един нереализиран Хитлер.”

Остава да седя и да гледам, да пиша неща, които не се харесват, да се опитвам да живея, да се опитвам да им дам една усмивка, но не знам дали имам сили за това. Не е нужно да видиш десетки счупени детски души, за да разбереш, защо в света има толкова много насилие.

Струва, че човек, който не се умилява пред детска сълза не е трябвало да се ражда.

И не забравях, Гергана – гълтай. Ако някой ти е набутал нещо в устата, не го плюй. Гълтай.

Или стискай зъби докато го отхапеш. Ама силно, да боли.

ПП: едно семейство забелязало необичайни тикове в детето си и решили да сложат камера през деня, за да видят как се грижи детегледачката за бебето им. И това което гледах на камерата беше бой. Тя просто го потрошаваше от бой. Можеш да се спасиш от една детегледачка, но как да се спасиш от матрицата? Остров? Луната? Лудницата? Последното е най-добре.