петък, 20 септември 2013 г.

Reality bits/ bites/ beats...

Това съм го писала точно преди осем години. Още живеех в България. Още ме четяха малко хора, още никой не ме нападаше и хулеше открито и покрито. Сега го пускам, за да те питам: Какво се промени за осем години, пет от които вече не съм си у нас, но разбрах, че не само у нас е така. Бях ли права тогава и права ли съм и сега?
                                                                                                  
 Reality bits/ bites/ beats…

Случвало ли ти се е да влезеш в магазин за …например мляно кафе, обувки или каквото и да е там  и да се останеш на вратата промушен от овчия и откровено изненадан поглед на продавачката, с който ядно те пита “Ти какво пък …?”
 После вербализира емоцията с “Какво има?” Е, какво да има, става ти неловко че си секнал сутрешната (обедната, следобедната) летаргия на момата, която винаги изглежда според ранга на магазина – с леко съмнителна хубост подсилена с  червило “killing me softly” или пък това е жената на собственика, която, както казваше Чандлър е с изкълчени китки да бута годините назад, за да внася атракция в иначе не до там атрактивното място, където решава кръстословици до полудяване.
Или пък случвало ли ти се е ако случайно посмееш да си купиш нещо (просто нямаш избор- наблизо не продават кафе (или каквото там друго търсиш), да забележиш огромната торба с отпадъци от изчоплените стотици семки, оставили издайническо черно под иначе добре оформения маникюр. Имаше един клек шоп под моя блок, който се издържаше като продаваше водка за тримата алкохолици в блока (двама умряха и те фалираха). Собственичката прекарваше времето в правене на балончета с дъвка и в клюки с бабите и след един “дискусионен сблъсък” по коментирания малко преди да се появя въпрос кой е таткото на детето ми, започна да пее „О, соле мио” всеки път като ме види. Животът я върна в училището, където продължи да преподава руски на петокласници. Или пък отиваш да си подадеш документите за детските “надбавки” и там те чакат 3 отегчени от живота си “служителки”, и като видят че детето ти е с имената на майката (т.е в акта пише „Баща – неизвестен”… все знаем кой е бащата, само дето той ….абе няма го), веднага ти казват: “Ама вие имате ли документ, че не сте оставили детето си за осиновяване”. Казваш: “Не , ето ми го детето, ето му и акта за раждане.” А те ти обясняват, че можело да си взела детето на някоя комшийка и да искаш да измамиш държавата за пикливите 250 лева, които тя, ДЪРЖАВАТА, ти дава като родиш дете. Опитваш се да говориш с началник с мозък, но те търчат пред теб да му обяснят случая, а той вика та чак по коридора се чува “Абе тая к’во- циганка ли е?”. Имам дар слово и успях да го засипя с думи… жалко, че не ги разбра. Всеки път ми е на езика да попитам някои от тези… служители… “Теб кой те сложи тук?” и съм го правила и какво от това. Пример: контрольор с мазни бузи от баничката , която набързо е мушнал на Красно село и по брадата му е останала мазна коричка. Представител на реда, с непрани от месеци дрехи крачи с достолепие из трамвая и подвиква там каквато му е репликата за професията. Ами не ми е обидно, направо съм бясна, че не мога да направя нищо освен да му махна коричката от брадата и да му напомня да идва къпан на работа и  да псувам тихичко за да не възмутя чак толкова лелките с неестествен за годините им ярък цвят на косата и разтекло се по гънките под и над устните червило.
                                                                     
Имах преди години учителка по химия, която идваше на работа с домашния си пеньоар с милиони лекета по него. Всички й се подиграваха, а истината беше, че жената беше разведена с 3 деца и нямаше дрехи дори да иде на работа. Мизерията ли ни направи такива? И от тук следват милион “защо”. Защо живея до хора, които слушат една и съща песен на Гергана по 43 пъти всяка вечер, докато той (комшията)  свирка с уста, тя (жена му) пее, а детето им издевателства върху някакво барабанче? Защо ми искат 250 лева “спонсорство”, за да запишат детето ми в детска градина –ДЪРЖАВНА? Защо не срещам усмихнати хора, защо хората гладуват? Абе дай да не продължавам. Казват… политиците, държавата, ТЕ! Как те бе? Виновни сме си ние, че никой не хваща мързеливата и изпотена държавна служителка, дето по цял ден си маха космите от брадавицата и мустаците и не й хвърли един бой или най-малко да се захване да я махнат от там, не заради брадавицата, а защото й е през оная работа какво прави и защо го прави и изобщо не знае защо е там. Ние сме виновни, че ги пускаме да ни (нецензурно) орално, вагинално (за жените) и анално ( за двата пола), и че вадим кинти за нещо които трябва да ти ги  направят без пари. Чувам страхотни суми които се плащат за раждане. Че като дадеш 300 евро на някои супер гинеколог да не би да ти го извади от другаде, все от там ще ти го извади. И пак ще те боли. Каква сигурност може да имаш в човек, който взема от парите, които може да дадеш за бебето си когато се роди. Че това не е ли грях? И как ядат от нещастието или притеснението на хората? Знам на какви  цени се внасят имплантантите в България, знам колко печелят фирмите, които ги внасят –  нищо лошо в това. Лошото е че като стигнат до лекарите, цената скача двойно. И хората  дават тези пари, вземат заеми, продават каквото имат, за да спасят близкия си, който се нуждае от мозъчна клапа. Приятел работи в спешно отделение и преди месец една жена на 45 години почина в дома си от инфаркт, защото идиотът дето е трябвало да сложи батериите на лопатките за подаване на ток не ги е сложил. Представи си – мреш, заради това че някой простак не си е свършил работата. Такива хора не заслужават служебно порицание или уволнение, а обществен линч. Няма да се оправи нищо докато ние не станем други, а мисля че ще минат много поколения, ако изобщо минат, или просто ще ни затрупа европейската помия и ще станем като тях, ще се загубим, и историята ще ни отмие. Жалко за всичко.
Обаче има и друг вариант – да се порадваме на живота какъвто е, защото втори няма да има, и да не обръщаме внимание на боклуците (не само на тези по улиците) и да ги приемем като тъмно петно в иначе така красивия есенен (зимен, летен, пролетен) пейзаж. Единствения начин да победиш простотията е като просто я игнорираш. Нейните носители са толкова бедни (емоционално и духовно –  интелектът се простира до зимната туршия и коя си е купила чушкопек за 3 чушки), но и толкова щастливи неосъзнавайки плиткоумието си, че не подлежат на промяна. Пиша това, за да ви кажа – не се ядосвайте на тези неща, приемете ги с достойнството на по-умния. Преди седмица прочетох един коментар върху нещо което бях написала, че съм безгръбначно мекотело за това че съм родила и сама гледам детето си и се поддавам на отчаянието… понякога. Ето това трябва да се игнорира. Ако 50 % от хората имаха моята (естествено не само моята) сила и дух, отдавна щяхме да сме махнали цялата бюрократична сган, а не само да цъкаме с език когато цъфне някоя педофилска история от парламента. А не сме били такива винаги, ама това е вече история. Не казвам, че всички трябва да четем книги и да чупим китки в интелектуални разговори за неща които не разбираме. Казвам само да се опитаме да излезем някак нагоре, защото ако нещо ни унищожи,  т.е доунищожи, това ще е  разединението (макар и обединени в панела), злобата, завистта и необяснимата привързаност към индришето в компота и чушкопека, ако не ги превари мизерията естествено. Извинявам се на тези, които искат весели случки.




Няма коментари:

Публикуване на коментар