Прожектор

Обичам сцената.

Имам бяла рокля със синя дантелка. И косата ми е дълга. Понякога лети след мен.

Не ме викат често за участия. Понякога един път в седмицата, понякога – един път в месеца, но има сезони, когато съм на сцена всяка вечер. Мразя  тази липса на планираност, но така е когато си самонает. Или много, или нищо.

Но когато съм на сцена, имам смисъл. Когато паднат пердетата и прожекторите угаснат, обичам да седна и да слушам. Чувам странни неща. Плач, смях, вик, стон. И шум или тишина като вакуум. Но когато изляза, светва онзи син прожектор, вдигам ръце, повдигам крак и се завъртам. Имам хубави бели пантофки от сатен. И съм много, много елегантна. Тарам-па-па-парам-татраририрам-пам-пам. Завъртане. Глава назад, ръце пред шитата, после нагоре, пръстите трябва да се движат както тръстиката маха на вятъра. Тарам-па-па. Не, не мога да пея. Била съм още малка, когато нещо се е случило с гласа ми, но пък виждам.

Имам публика. Дълги години бях слабо посетена. Една единствена дама. Седеше на стола си, опряла лице в дланта си и ме гледаше. Винаги имаше различни очи. Как е възможно едни очи да са винаги различни? Понякога ме гледаше с възхищение и с дори възторг. Понякога с мокри очи. Понякога не гледаше в мен, а само слушаше музиката и дори затваряше очи. Мисля си, че май заспиваше, но аз никога не спирам да танцувам, когато има публика. Не ми плащат много, хич даже. Моят труд е като на преводачите – за каузата, пък и на кой му трябва храна, щом има музика.

Обичам музиката, нищо че от години изпълнявам само два номера. И декорът ми не е много натруфен. Дървен лакиран подиум, син прожектор,  а за веселия танц е зелен. Тогава косата ми е като водорасло в бурно море, а роклята ми става като морска пяна. Не съм виждала морето отдавна. Не че ми липсва. Когато имаше море, моята дама не идваше често.  

Една нощ, беше зима и тъмно и мрачно. Дамата изгледа номера ми, извика ме на бис  11 пъти и после се наведе напред и каза: „Трябва да се опитам като теб. Да правя всичко с малка, нежна грация, а все идва някак грубовато. И да мога да повикам сълза в очите, да мога да накарам някой да ме види и да облегне в длан ръка, да стана прозрачна и през мен да виждат само красотата на това, което правя. Но не мога. Аз съм като паяците. Мрежите ми са красиви, а аз самата плаша. А ти си малка, нежна, крехка. Затова ти виждам.” После поклати глава, усмихна се горчиво и затвори капака на малката ми кутийка. Музиката спря, светлините на прожекторите изгаснаха. Исках да й кажа, че тя прави някои неща с грация, че говори с малки думи, думи като капки. Исках да й кажа, че когато е усмихната е като моята мелодия – лимонена.

После дойде мракът. Обикновено чувах стъпките й. Обикновено чувах телефона й. Понякога чувах смеха й, понякога яростните й викове. Понякога чувах мълчанието й, но никога преди не бях чувала как звучи липсата й. Нямаше я. Не бях чувала и как сърцето ми бие, затворено в дървената лакирана кутийка. Така биеше, че щеше да се пръсне. Уплаших се, че я няма, уплаших се че краката ми отказват да се движат, опитвах се да ги размърдам, китките ме боляха, не можех да спя. Цялата бях в слух. Чувах колите на улицата, свежия меланхоличен вятър, чувах как падат листата – с писък. Чувах как последните птици тревожно викат малките си и събират багажа. Заминаваха. Сама ли останах? Никой не звънна на вратата. Не се чуваше тракането по клавиатурата. Въздухът ми свършваше. Години ли бяха минали? Очите ми свикваха с мрака. И тогава разбрах, че през цялото време бях танцувала само за нея. Защото тя ме бе прибрала преди много месеци или години, бе излъскала бялата ми рокля със синя дантелка, бе полирала косата ми, оправила сцената, повредената лампа на прожектора и ме бе вдигнала на крака. Преди нея бях болна, много болна.

Времето бе спряло да съществува, не чувах песъчинките в пясъчния часовник.

И тогава един ден чух бавни, малки стъпки. Не, не беше тя. Тя винаги влизаше отривисто, вдигаше много шум. Някой дръпна стол. Седна. Не, не беше тя, не чух запалката й. После някой премести кутийката ми. Усетих топлина от длани. Горещи длани. После капачето леко се вдигна. Светлината ме ослепи. Опитах се да се изправя. Краката ми трепереха. Светлината на прожектора ме плисна със синята си мекота, музиката ме оглуши. Изправих се, завъртях се и паднах. Музиката свиреше, а аз се въртях легнала като ударено с камък птиче, само дето ръцете ми бяха странно изметнати, а краката – един наляво, един нагоре. Тогава я видях. Тя е била. Същата… и съвсем друга. Очите й бяха мокри и горещи, малко уморени. Повдигна ме и ме огледа. Горещите й ръце ме стоплиха, светлината не беше вече така остра, а новата-различна тя се захвана. Полира роклята ми, всяка гънка на дантелката, после пантофките, сцената, превърза краката и ръцете ми. И докато почистваше прожектора видях толкова любов и грация, че чак й завидях. А си мислех, че аз съм крехката и нежната! После ме остави права, не пусна музика, седна, обърна ме към себе си, пусна друга песен и двете се заслушахме. Аз с ръце пред шията, готова да се завъртя, но тази песен искаше завъртане на сърцето. Нейното се бе обърнало. За добро. А моето бе оцеляло.

-          Мамо, може ли да оставим балеринката навън. Няма да я караме да се върти, но поне да я виждаме?

И от тогава танцувам рядко, но имам нова задача – контролирам дали малкото си яде закуската, опитвам се да й подскажа с пустото домашно, гледам смешни филми, слушам друга музика и май се влюбвам в Леонардо Дикаприо.

Животът на недна балерина е толкова красив, колкото и твоя. Само дето моето най-голямо богатство е любовта на една дама, на едно дългокосо мъниче и единствените ми играчки са слънчевите мрежи, лунните пътеки, снежните въртележки през прозореца, саркастичният и циничен вятър, който се ядосва, че не може да повдигне рокличката ми. С  тях пътувам и стигам много по-далеч от останалите хора, но и винаги съм си и дома. Хубаво е у дома.