Оп, годишнина - пет години извън България

Тези дни стават 5 години откакто напуснах България.

Мислех си, за два месеца само.

Мислех си, за лятото само.

И ето ме, увесила нос с печалната равносметка, че за пет години България не се промени, но аз съм станала неузнаваема за самата себе си.

Смених общо 26 квартири в 4 държави.

Смених над 50 работни места, като само в Кипър съм работила само на едно място, но то щото по 12 часа на ден, а в Австрия към настоящия момент работя на 3 места без да броя около 8 адреса, които обикалям за частни уроци. Малта и Англия няма да броя. Още две работни места.

Преди да напусна България работех като преподавател по английски и преводач за три агенции, две министерства и около 10 фирми. На първо число нямах една стинка след наем, ток, вода и нет.

В Австрия на първо число, както и на което и да е свободно избрано число от месеца положението е същото. Работя като преподавател по английски за няколко школи, в детска градина – пак същото – лафя на децата а английски и превеждам книги за България. Пиша. Глупости предимно.

Ако на първо число в България трябваше да извадя около 800 лева за разходи ( с наема), то в Австрия цифрата е 1120 евра. Кажи-речи три пъти повече. Истината е, че единственото място, където не съм гладувала, даже успявах да спастря някой лев, беше Кипър, понеже като работиш – дават ти обяд и вечеря или закуска и обяд  и напитките са ти безплатни. Дето хранеха мен, ами хранеха и детето, та не се налагаше да пазарувам от магазините, където храната е колкото във Виена. Ако наемът ми на едностаен апартамент в България беше 250 евро преди пет години, за 280 евро имах къща на два етажа в Кипър с гледка към морето и огромна веранда. Но пък в Кипър си като говедо, разбира се. Бях сервитьорка, барманка, чистачка, камериерка, миех чинии, миех кенефи, гледах зайци, кокошки, гълъби, ловни кучета, плевях, копаех, берях маслини, други плодове, работих като супервайзор в голям супермаркет (където ми писна естествено). Заплатата може и да не си я вземеш изобщо, може да не я вземеш навреме, може да закъснее един месец, но пък бакшишите стигат за училището и за цигари, пък и като ти дават ядене, а и все оставаше време за морето.

Ако държавното училище в Австрия ми струва около 1500  евро на година с разходи за каквото се сетиш (без такса за училище, нали държавно уж), то в Кипър детето се хранеше там без пари и не са ми взели една стинка дори и за екскурзиите, защото самотна майка или многодетна майка не плаща за такива неща. И никой не й се сърди. Само я одумват.

Толкоз за финансите.

Какво спечелих? Видях, че светът е еднакво лайнян навсякъде. Има бездомни в България, но пък са само българи. Навсякъде, без Кипър, бездомните са космополитни. Сред тях има българи. Има „устроили се” българи. Богати, средно богати, деца, внуци на бивша и настояща номенклатура, има и такива, които за десетина години са успели да заформят приличен начин на живот.  Има такива, които се срамуват от произхода си (повечето), има и такива, които не се. Има еснафи, сноби, въшки, работливи, кариеристи (те са ми любимите, че нали им пиша отчетите, пък забравят да си платят, ама на домашната прислужница не забравят). Понякога имам чувството, че целият боклук се е изнесъл навън. Но не е така, повечето станахме боклуци.

А какви само излязохме! Уверени и силни и с вяра в свободата на словото, с увереност, че ЕС е малко повече от „у нас”. Голямата заблуда за спокоен живот, лека й пръст, разбитата надежда да дадеш нещо на децата си, да постигнеш това, което си мечтал… Но какво ли знам аз. Ще ми се карат и имигранти и нашенци. Първите ще отричат, вторите няма да ми вярват. Познати ще говорят зад гърба ми, че за мен не се намерило място, няколко ще дадат отрицателен глас на написаното, но наистина ли се вземат на сериозно, че може да ми дремне?

И никой не се интересува от политика, не за друго, ами им е писнало да се занимават с боклуци.

Боклукът управлява целия свят.

Обществото (у нас и навън) е устроено така, че да премазва всяка различна мисъл. Ако в Кипър се страхувах, че детето ми ще стане коза за разплод, то тук се страхувам, че ще стане една от многото маршируващи.

Едно е да го гледаш отвън. Трябва да си поживял за да разбереш какво място си избрал и да се върнеш след това, за да разбереш какво и кого си изгубил.

Ако имаш хубав дом, сносна работа, спокойни дни, ходиш на йога, фитнес, тинтири-минтири, а майка ти е в България, няма кой да я гледа, ако и баща ти е на хал, дето само той си знае, как имаш наглостта да говориш за „онез измекяри там в България”? Как може да кажеш „Тея там съм ги отписал”!

Какво още ми дадоха тези пет години? Запознах се с велики хора. Двама починаха. Останалите се изпожениха. J

Видях прекрасни места, чух музика, видях странни обичаи, живях… движейки се.

 И понеже не съм дърво, ако не ми харесва, се местя. J

Не зная кога ще се върна завинаги, може би на лято,  може би след няколко години, може би като ме стегне шапката. Вероятно ще се преместя на юг. Това, което обичам да правя, мога да го правя и от някоя малка селска къща в някое малко българско градче. А защо да е малко, като има цяло море в Бургас.

Никъде в света не мирише като в Бургас.

Пет години накратко – тръгнах с 40 кила багаж, имам 40 кила най-необходимото. Имам посоки, имам избор, имам свободата да живея без пари където пожелая и да казвам истината, каквато я виждам, колкото и да не ти се нрави.  Не съм намерила мястото, което да ме направи щастлива, не съм намерила това, което търся, но знам, че ще го намеря. Навсякъде, където отида, намирам работа, даже няколко.

По своему съм щастлив човек.

Имам очи, не страдам от далтонизъм, просто нямам цедка на клавиатурата, а за да си сложа такава, трябва да ми отсекат ръката.

За българите, които са успели извън България, браво! На мен явно много ми стърчи главата, а и нямам солиден гръб на мама и тати, може да са ми високи критериите за живот, може би не ме удовлетворява само да имам покрив и нещастен живот на Гаврош.

Наскоро се запознах с един пич от Сенегал. Там е крал в племето си ли, в селото си ли, не разбрах. Тук живее от няколко години, но наесен си отива. Вика „По-добре крал в селото ми, отколкото никой в Европа.” Подари ми гривната си.

Не си отивайте от България, ако не сте готови за едно много дълго пътешествие, за много години мизерия, ако не си готов да се наведеш и да работиш какво да е, защото, скъпи българино, никой не ни иска, ние не сме необходими на никого, те си имат специалисти. Не живей с илюзията, че твоите дипломи значат нещо повече от вчерашен вестник. Не слушайте как всеки се е устроил и колко е щастлив навън. Какво искаш да ти каже? Истината ли? Не говоря за хората, които са създали семейства навън. Това е друга струна.

Аз съм навън за купона, а и що свят има да се види, но аз съм луда, на мен корен не ми трябва. Имам струнка, която ме свързва с България, и на нея си свиря една единствена тъжно-усмихната нота. Виси, полюлява се, подеме я вятъра, завалия я дъжда, огрее я слънце, изкъпе я роса, посипят я снежинки, тя си е там, на петолинието на живота ми.