Жестовете

–Не разбирам, просто не разбирам! Как така? Та тя ми писа да я чакам в шест пред Спарти, а не дойде… И след един час виждам колата на Сид, тя твътре и се крие.

-          И ти какво? За това ли ме заряза сама с оня кухар да слушам за жена му, дето се петка с половината град? Не че нещо, ама нали ми каза преди няколко дни, че всичко е минало че си загърбил, забравил и даже ме гледаше в очите, докато сладко ме лъжеше?

-          Съжалявам. Мислех, че е така, но тя ми писа. Ето, виж съобщението.

-          Не ща. Няма нищо. И без това не те обичам, но ми е малко трудно да делим покрив и живот с тая патетична твоя история. А тя почна да става като вкиснала манджа.

-          Не исках да е така. Но тя ми писа. Да се видим. Исках да взема евтини цигари.

-          Е, хубаво сте се видели.

-          Мамка й селска недоклатена. Как така? Та нали има мъж, деца там някъде на… колко километра е това място, не го знам и на картата даже. Две деца… нали уж за тях е тука?

-          Никак не ми се връзва историята й, не ме интересува и не искам да знам. Излизам.

-          Чакай, не искам да оставам сам.

-          ОК, какво да направя? Да ида да я убеждавам да не спи с него? Тя му чисти къщата. Може да я е карал към апартамента да чисти. Или да те стискам за ръката. Не си родилка. Ще ти мине.

-          Как да я кара да чисти вечерта? Ти си откачила. Тоя я чука сега! – и хвана телефона и започна да набира.  И така близо два часа. Без отговор, по едно време оная се сети да изключи телефона. По радиото пускаха хубава музика. Тя се излегна на два стола и подаде краката си през отворената врата. Жегата беше все така непоносима, беше уморена и само някъде някакъв останал жив нерв я човъркаше . „Защо тя? Защо не аз? Няма значение. Но защо?”

-          Добре де, защо той? Всеки друг – да, но Сид…-обади се озадачено той.

-          Защо не?

-          Не е красив, нали? Не е образован? Не е пич. Лайно е.

-          Е, лайно, ама богато лайно, със собствена къща, 4000 паунда пенсия от армията.

-          Нали има деца тая курвентия? Баси как изритах колата. Боли ме кракът.

-          Тя ти каза, че няма намерение да се връща при децата си.

-          Нали има някакъв сопол за мъж?

-          Има да. Е, и? И ти имаш мен за сопол, ама не се оплаквам – изсмя се тя.

-          Не говори така. Знаеш, че те обичам, просто обикнах нея малко преди теб.

-          Пълни простотии.

Той продължи да набира. Безрезултатно. Тя си тананикаше песен, пушеше и гледаше през листата. Защото Сид беше пич, Сид се напиваше и падаше, но някак ставаше. И беше забавен. Ама оная овца така и не разбираше. Нали поназнайваше 100 думи на английски.

Мина час, два, три, стана почти полунощ.

-          Не вярвам да е там. Грешиш. Не вярвам Сид да се върже.

-          Не греша – вече  не набираше, беше отворил поредна кутия бира. Пушеше и се усмихваше сатанински. – Не знам как понасяш всичко това.

-          Кое?

-          Мен.

-          Лесно. Просто си направил избор, аз го приех. И така си и остана – забавно. Смешно дори. Почти се чувствам като във водевил.

-          Обади се на Сид. Той те обича, нали сте дружки.

-          ОК, сутринта ще ида до тях. Ако я е чукал, няма да я кара обратно, пие от сутринта, ще я остави да спи там.

-          Ще го заколя!

-          Защо? Той не знае за теб, няма идея, че те е забъркала. Лъгала де.

-          Защитаваш го!

-          Е, не! Никой не  виновен. Ти искаш да чукаш нея, тя иска да чука него, понеже дава кинти.  Какво иска той не знам.

-          А ти? Какво искаш ти?

-          Да слушам музика – излъга и инстинктивно посегна към лаптопа да види как са полетите и кой е около… веднага.

И така останаха до седем сутринта. Говориха както винаги за някакви неща. В седем тя стана и тръгна.

-          Не го прави. Знам, че ти струва много.

-          Нищо не ми струва. Ако аз струвам толкова малко, то това, което правя трябва да струва… нищо. Направи кафета.

-          Чакай…

Но вече тя припкаше по баира. В седем и десет беше пред вратата на Сид. Звънна.

-          Ей, пияно копеле, тука ли си бе, пръч? – извика и комшийката подаде глава през вратата. – Не вие сте пияното копеле, госпожо. Или бъркам?

Никой не отвори. Звънна още два пъти, вътре се чу шум от забързани стъпки, някой френетично и безгласно нареждаше. Обърна се и тръгна. Не й се прибираше. Той я чакаше да му каже. Трябваше да му каже или истината или вариант на истината.

Мина през пустия площад. Заведенията затваряха,  две момичета метяха, трима пияни лежаха прегърнати на столовете, други отваряха, но бяха празни. Реши да мине по обиколния път. И тогава видя колата на Сид. Ама точно пред нея. Трябва да са тръгнали веднага след като е излязла от кооперацията.  Спря. Момичето седеше на предната седалка, с чантата пред лицето й, да не я види никой ли, що ли? Сид махна бодро с ръка, а момичето пребледняло изскочи от колата и затича назад.

-          Идвах у вас да те търся да ходим някъде днес с моя. Не съм на бачкане, а и него го е хванал секлета.

-          Не съм спал. Виж това пиче. Дойде да ме моли да ми духа.

-          И кво?

-          Дожаля ми, дадох и някой лев. Ама не разбирам защо точно аз? Аз съм сакат.

-          Отговорът е в първото ти изречение.

-          Да те закарам ли до вас?

-          Да бе, ела. Ще пием кафе. Моят ме чака. Мини да вземеш бренди, сигурна съм, че ще ви трябва и на двамата.

-          Дали ме е чукала заради парите?

-          Ще си говорим като ти се просне на четири крака да те моли да я прибереш. Ако съм на твое място, бих се замислил къде да сложа двете деца като дойдат, а и мъжа й, който сигурно ще представи като братовчед.

-          Права си, мамка му. Тоя боклук. Че й дадох  и 100 кинта, че нямала да прати на децата.

-          Ахмах и бунак си ти. Нали взе от Наги вчера сутринта? Наги ми каза, че й дал 40 за едно фраскане. Една молба... Не казвай на моя, че си я чукал. Кажи, че е останала, защото е нямало къде да спи.

-          Не те разбирам.

-          И аз не се. Но айде да не се хвалиш със свирките.

След половин час тримата седяха и пиеха кафе. Мъжете – с бренди. Всички се смееха. Един се питаше „Защо с тоя куц охлюв? Нали ми каза, че може да заминем заедно? Че имала топли чувства?”, друг се питаше „За 100 кинта да се нагъзиш на такъв като мен. И виаграта ми свърши. Защо точно тая ми се падна? Дали ми е лепнала нещо?”. Тя не се питаше. Към обяд излъга, че я викат на работа, слезе до морето, свали усмивката, поседя часове. После мина през къщата, където живееше момичето, за което се изляха толкова секрети. Звънна. Не знаеше какво да й каже и как да го каже с жестове. Тя плахо отвори, очите й добиха форма на топки за тенис, когато усети здравия тупаник в устата си.

-          Не се прави, че не ме разбираш, курво нечистоплътна. Няма да го лъжеш. Няма да си играеш с него, другия път ще те пребия. А ако си взела още едно пени от Сид, кълна се, че те качвам на първия самолет. И си сложи лед на устичката, че може да ти се наложи да поработииш с нея.

Обърна се и се замисли за силата на жестовете. Ръката я понаболяваше.

Толкова за ревността, приятелството и жените. Едни бачкат с уста, други с тупаници, трети си мълчат. Но когато си мълчиш, никога не намираш отговора на въпроса „Защо не мен?” А той е: „Защото са ти поникнали топки.” J