Как да се сдобиеш с пера

Имало и все още има една красива, голяма птица с най-изумителните пера на света, с най-лудите цветове, дори дъгата й завиждала. Хората я гонели да я хванат, искали по едно перо от тялото й.

И тогава избягала далеч, далеч в пустинята и заживяла до храма на Слънцето. Сама. Един ден Слънцето я погледнало и изумено от красотата й, я дарило с вечен живот. И птицата от благодарност започнала да пее само за него – за Слънцето. Минавали години, десетилетия, столетия. Птицата започналa да старее, да залинява, не можела да лети така високо в небесата, не й стигали силите да достига до Слънцето и да му пее. „Не, не мога да живея така”, казала си птицата и започнала да моли Слънцето да й даде сила и младост. Но Слънцето останало глухо. Тогава птицата решила да се върне до родното си място. Пътят бил дълъг. Трябвало да спира много пъти да си почива, слагала билки и ароматни треви под немощните си криле и накрая стигнала до дома си. Направила гнездо от ароматни клонки, направила яйце, от листа на мирта на върха на най-високата палма и застанала там с широко разперени криле и запяла и зовяла Слънцето. То най-сетне я чуло и засияло с убийствена сила. Всички животни, в това число и хората се изпокрили. Слънцето изсипало цялата си жар и огън върху величествената птица и я изпепелило. И от пепелта се родила нова птица, за секунди се изправила по-величествена и ослепителна от всякога, млада, силна, борбена и излетяла обратно към самотата си в пустинята и пеела на Слънцето. И така всеки 500 години Феникс изпепелявал под любовта на Слънцето и се раждал.

Не, нямам красиви пера, не съм грациозна и величествена, но хах всеки иска да оскубе перушината на грозното пате. Не знам защо. Но факт е, че ако Слънцето е избрало някой да го гори на известни периоди от време, то това съм аз, защото всеки път ставам по-силна и по-перушинеста. И ако приемем, че Слънцето е любов, то  нека допълня това, което съм казвала за любовта (как мразя да се допълвам!). Любовта не е само пръснато предно стъкло на кола в тялото ти, не е неръждавейка, не е и мухъл (лечебен), не е радост, не е песен,  не е парен чук, не е романтика, не е живот (да беше поне клинична смърт). Тя е Слънцето, което няма да пожали сила да те изгори по твое желание и да те изпепели. Някои остават пепел, други се превръщат в киша, препикани от лекия дъждец, трети политат със спомена към самотата на пустинята си, където няма оазиси. Но винаги се връщат към палмовото си дърво и разперват крила, за да усетят не оргазъм, не радост, не щастие, не прободните рани на милиони ножчета за бръснене, а огъня, жарта.

Намерих си палмата, намерих си мирта, направих си гнездото, остава да чакам Слънцето да ме чуе и ме пожали. Какво е живот без любов? Някои му казват брак. Но аз не знам. За мен това е онзи етап, в който започваш да плетеш на една кука, да развиваш обсебеност към готварските рецепти, когато започваш да занимаваш целия свят с икебаната си, с новите си китки, с новия интериор на пустинята си, с новата нокторезачка, с новите си обувки… с всички онези пълнежи, без които пустинята е така красива, да пишеш глупости с глупави хора във форуми за мами и други и да обсъждаш до посиняване колко е красив Крисчън Грей, без да си чувала за Дориън Грей.

От мига, в който застанеш пред входната си врата и не искаш да влезеш или случайно избухнеш в плач,  ми не влизай. Животът не е „трябва”, а „искам” и „стиска ми”.

Ако навън вали сняг през април, винаги си повтаряй, че мрънкането ти е като пръдня в ураган. Няма кой да ти даде Слънце. Иди и си го извикай.  

Слънцето е като наркотик. Мине се не мине и абстиненцията почва да те гърчи. Заслужава си да живееш 500 години и да чакаш, за да го изживееш.

Наскоро се сетих за всички онези пъти, когато изгарях. И се усмихнах, така както се усмихвах докато горях. Обичам мъжете, които ме обичаха за дълго или за кратко. Обичам всеки един от тях, защото ме избавят винаги и точно навреме от индришето и компотите и куките за плетене и шопинг терапията.

Мдаа, депресията ми трябва да се е задълбочила сериозно, за да пиша за любов хахаха, но знам, че един мой фен следи депресивните ми състояния от години – да си отбележи поредното. Карай де, аз съм на палмата, да не ми кряка някой от блатото.

Бе трябва си по малко пепел от време на време. Тури му пепел и на тва излияние. Мрънка ми се, но считай, че е само dеadly but silent fart in a hurricane.