понеделник, 18 март 2013 г.

Танц


Беше голяма къща. Не, не къща, а дворец. В двора имаше огромни, високи до небесата борове и мури, а зад къщата поляна, като да пасеш стадо крави или овце или нещо голямо. Толкова тихо, че пиците пееха почти истерично. Съседната къща беше на най-прочутия ортопед, другата на адвокат… Големи постройки, с охрана и камери.
Вратата беше от красиво ковано желязо, вити стълби, заледени, все още със снега по тях. Никой не бе минавал от там, всеки идваше явно с колите. Гаражът можеше спокойно да приюти 18 членно китайско семейство, избягало кой знае защо от Китай, понеже както се опитват да ме убедят от известно време, Китай е раят на земята.
Първият етаж беше на няколко полу-нива. Мисля три, с два кабинета и библиотека от двете страни. По стените бяха окачени от онези картини, каквито вече не се рисуват. И мебелите бяха от онези мебели, каквото вече не се правят. Килимите бяха като пухкави поляни, миришеха на хиляди евра и на хиляди цветя. Всяка картина и статуетка имаше отделна аларма, вързана директно към полицията. Имаше над петнайсет масички и маси, безкрайно много канапета, всичко в онзи стил който ти напомня за отлежало бренди и самота. На втория етаж, където беше кухнята имаше открехната врата към спалня, леглото трябва да е било поне 3 на 6. Не бях виждала такова голямо легло. И такава прекрасна гледка към гората. Вероятно съм гледала уплашено. Гледах да се свия в някой ъгъл на кухнята, беше малка, в бяло и червено и студът не се усещаше така рязък и пронизителен. Не че беше студено, беше ледено.
Тя беше някак делова и дръпната. Вероятно все още живееше с убеждението, че повечето нейни сънародници са крадци или мошеници. Бързо й мина и след половин час се стопли, а след един час вече знаех набързо историята на живота й. Избягала от България на деветнайсет, млада , изумително красива българка, не знаела езика. Сега говореше български с големи мъки и с ужасно много грешки. Дошла с една рокля и един чифт обувки, които се налагало да уплътнява с картон, за да не минава водата в краката й. Миела стълбите на една болница. Три месеца. После постъпила според нея разумно – омъжила се за дребен богаташ, родила му две деца, но на петата година, когато започнала да разбира езика, схванала, че човекът е изрод и се развела. Не му искала нищо, само да я остави на мира. Били много гладни години, защото тогава започнала да учи право. Двете й по-големи сестри били богато задомени тук, но така и не й помогнали. И тогава срещнала него – млад професор, внимателен, чаровен, обикнал децата й и се оженили. Родила още две деца. Прекрасни деца, красиви и умни, с професии, с по няколко имота, със заплати, които не мога да си представя дори като куп, с наследство от баща си, което не могат да изхарчат и правнуците им. Само единият й син знае български, останалите знаят по някоя дума, но не могат да чета и пишат. Знаят други, полезни езици.
Били шеметни години – мъж на върха на властта, три пъти доктор, няколко пъти професор, сега пожизнена пенсия три години след смъртта му. Никога не отишъл до България, само веднъж за погребението на майка й. За два дни. Бил отвратен. Мразел и българите, макар че ги назначавал за черната работа у дома. Харесвал българска кухня, но предпочитал шницел. Тя му го режела на малки парченца, нищо че бил здрав, прави и корав.
Ходила е къде ли не. Няма място на света, където да не я завел. Видели дори Северното сияние и видях снимки с кралицата на Англия. Видях и снимки с американски президенти. Винаги много красива, винаги стилна, безупречна. И никога усмихната. Всички пари, които изкарвала като адвокат заминавали тайно да се помогне на някое българско дете, което се нуждае от операция, за абитюрентски бал на някое сираче, за обучение на някое талантливо българско дете. И тогава той й забранил волните пожертвования. Видях писма с благодарност от стотици хора, видях и дела срещу стотици, които я бяха измамили. Беше като цяло огорчена. Но когато говореше за онзи път когато кацнала на летището в София и отпред я чакало цяло село с армагани и кой каквото има, понеже спасила живота на едно 11 годишно дете и платила за операцията, се разплака. Нежното й и крехко преди тяло бе станало като безформена топка, хубавите дрехи не й ставаха отдавна, за това не купуваше дрехи. Помагаше на хора, дошли с последна надежда при нея и не усещаше как я лъжат. А я лъжеха.
Дворецът бе пуст и празен. Двамата й сина от първия брак не си говореха от три години, защото едната снаха не накарала другата да се събуе преди да влезе у тях. Тя отказала и така започнала враждата. Най-малката й дъщеря не говореше нито с братята си, нито с нея, минаваше да я види по няколко пъти в месеца. Често не можеше да излиза през зимата, защото годините си казват думата, а се страхуваше да не падне в снега. Опитваше се да сдобри децата си, които се караха и съдеха от години за наследството от баща си, опитваше се да намери мотив да стане и да се облече. Домът, където всички се събирали преди за обед поне, сега се посещаваше само от хора, които идваха по работа.  Понякога пътуваше. Отиваше да види някоя приятелка някъде далеч, но винаги се връщаше в антикварния дворец, неин дом и нейна крепост и затвор от повече от 30 години. Половината пари заминаваха за погасяване на ипотеки, иначе можеше да продаде огромната къща в планината, лятната резиденция един вид, но казваше, че ако децата й я нападнат като хищници един ден, поне ще има къде да иде. Всичките им други имоти бяха дадени под наем.
В този дом  не беше влизало дете. Внучето й, единственото внуче, не идваше поради враждите, но пък наглецът не се посвинил да й каже, че подаръкът за кръщенето не бива да е под 1500 евра.
Един ден ме покани с детето на обяд за кафе. Беше неделя по обед. Беше наготвила телешко варено и мусака. Толкова вкусно! Анджела се смееше и не спираше да приказва. Домът изглеждаше малко по-топъл. Може би винаги е бил топъл, имаше подово отопление и се поддържаше температура от 22 градуса, но винаги когато ходя, костите ми замръзват, тялото ме заболява. И много внимавам да не докосна някоя от картините или статуетките, за да не се активира някоя аларма. И все пак жената четеше Смирненски. А в библиотеката видях първи копия на книги, които струва хиляди и които никой никога не отваряше.
Не знам как се привързах към тази самотна, изоставена от всички жена. Казваше „Голямата ми грешка беше, че позволих да крепя брак, който устройваше децата ми, но не и мен, как дойдоха тези две деца, не ме питай. И другата ми грешка, че пожертвах всичко за тях, а те го приеха като мое задължение.” Учеше английски с отдаденост, с постоянство и точност, с коректност и внимание. И винаги оставах поне един час да слушам за един прекрасен живот, изпълнен с много съжаление и горчивина.
Не бях я виждала три седмици, сполетяха я разни неприятни случки, не беше добре и със здравето. Когато тръгнах днес, се обадих да я питам дали има нужда от нещо. Помълча и помоли за литър прясно мляко и ако мога да проверя пощата й на влизане, понеже беше много студено, а в тази зона няма магазини. Когато влязох, тя ме прегърна, стисна в големите си обятия, кафеничето беше сложено, пихме по едно турско кафе, тя отеба английския и заразказва за Китай и за жестокостите на китайската инквизиция, за които им разгазвал един гид, като с особена гордост наблягал на факта, че тук са ги набивали на кол там друго. И когато някаква министерша се опитала да снима, той се нахвърлил да я удари, счупил и фотоапарата и после му излязло през гъза де.
После ме поведе към някаква стая като гардероб, извади прелестна светлосиня рокля с дантела, паднали рамене,  дълга, бална рокля, семпла и изящна, син елегантен плик и чифт обувки (стават ми точно) с ниско кокетно токче. Радвах се като малко дете, никога не съм имала такава рокля. Каза „Един ден ще ти се наложи да я облечеш. Повярвай ми. Така и ми я ушиха и не успях да я облека. Или когато ти е мъчно за морето, облечи си я у дома. Но вярвай ми, съдбата си знае работата. Толкова си млада и хубава, заслужаваш живот като за бална рокля. А съдбата дава това което заслужаваш. Погледни ме мен. Високото може да се окаже и много ниско и обратното.”  
Оставих я сама, с купа салата, една ябълка (винаги е на диета) и с прекрасна гледка към… миналото.
Прибрах се у дома, все още заледена от студа в дома й, облякох роклята, прибрах косата си на малко кокче, пуснах си Мери Попинс и танцувах с малцето. Ако някой иска да ме покани на бал – имам тоалет. Или ако някой иска да дойде на бал в моя мъничък, недворцов дом (който дори не е мой), да заповяда, няма да пускам Мери Попинс.
Мисля, че отговорих на въпроса какво ми каза заспалата, изпаднала в кома съдба.  


Няма коментари:

Публикуване на коментар