неделя, 3 март 2013 г.

Хиляди


400 хиляди за засегнатите от редки вродени заболявания в Австрия. Никак не са малко. 5 хиляди вида заболявания, които вероятно ги има и в България. Не знам колко са засегнатите от генетични увреждания, мога само да предположа.
Съботният ден в центъра на Виена е по принцип хубаво нещо. Туристи щракат, хора из магазините, първи слънчеви лъчи. Тази събота по някаква случайност или може би не, попаднах пред операта, където бяха започнали да се събират доста хора. Повечето деца. Повечето в инвалидни колички, някои не. Всички носеха балончета. На балончето пише „5000 заболявания, 400 000 засегнати, ние не сме малцинство.” Едно детенце се приближи до  нас и ни даде брошурка и балонче, даже го върза на китката на малката. Тя го целуна. Беше хубаво дете, усмихнато и с красиви сини очи. Майка му стоеше зад него и го пазеше като орлица. Останахме. Разгледах брошурата и ми стана много, много тежко.
Тези деца не бяха излезли на протест, не искаха нищо, не искаха помощ, бяха излезли да покажат на хората колко са много, защото се оказах не съвсем права. Някъде преди писах, че не ги виждаме, защото са по институции, но ето че се показват, ето че изтормозените им родители с уморен и съсипан живот бяха там, за да видят другите хора, че ги има. Имаше хубава музика, детска, имаше много табелки с всякакви заболявания. Повечето хора бяха взели табелките и се приготвяха да тръгват. Беше си една весела манифестация на скръбта. Взехме по една табелка и повървяхме с тях. Туристите все така щракаха, хората все така си пазаруваха и пиеха кафето.
Нека само да кажа, че Австрия като държава се грижи за болните си или лишени от нещо деца. Държавата помага и то яко на тези семейства, тя е отчела факта, че само един родител може да работи. Количките, които видях, апаратурата за слепи, за глухи, за инвалиди струва безумно много, но в повечето случаи се отпускат средства, за да се закупи. Облекченията, които тези семейства ползват са безкрайни. Остава им само едно – да се преборят с мъката си и с безразличието на обществото. Защото хората тук не се интересуват какво става в съседния дом. Всеки е за себе си. Мъката на един няма значение за друг. Състраданието е измерено в помощи, които държавата плаща. Но никой, ама никой няма да седне по човешки с тях и да говори, освен ако не е специализиран работник в някоя от институциите и не му се плаща за тази работа. Като цяло хората не плуват в море от съпричастност и доброта.
Но все пак, те се бяха събрали, за да си дадат кураж.
И ме задуши такава нечовешка болка, когато си спомних Диди. Къде са нашите болни деца? Къде са родителите им? Къде са тези майки бе? Как лягат, как стават, как ядат? Къде са онези българи? На протести казвате. За тока казвате? За заплатите казвате? За ново правителство казвате. А къде са тези деца през последните не знам колко десетилетия? През колко правителства минаха? Не минаха, а изпогинаха. Колко партии трябва подред да ни го начукат, за да разберем, че никой няма да направи това, което зависи от нас? Никой няма да научи децата ни на състрадание, на обич, на толерантност. Никой НЕ Е  длъжен да изгражда липсващи морални ценности. Никой не е длъжен да насочи вродената в детето ви доброта  правилната посока. Това е ваше задължение! Промяната в България трябва да започне с промяна на мисленето на децата, които се раждат сега, не в тези, които вече са научени на други неща. В създаването на стойностни хора, които могат да чувстват, не като австрийци. Но поне австрийци плащат огромните си здравни и други застраховки (както ги плащам и аз) и знаят, че част от парите им отиват и за тези деца. Ако държавата гепи кинти, тя го прави по начин, който да не е видим за обикновения човек, защото ако тези хора бяха огорчени от безхаберието на държавата, те щяха да протестират, а другите щяха да питат „къде отиват парите които плащам, господин президент?” И не с протести, а с разлепени плакати из цял град. Ето вече два месеца на всеки ъгъл е изкипрен лика на кмета с няколко крайно неудобни въпроса. Да се гледа и да се пита. И веднага вдигна детските надбавки. А сред всичките тези плакати в центъра на Виена видях огромен плакат на едно африканско детенце с канче за вода, а до него – плакат на детенце, което спи под една пързалка. „ Помогнете на децата в Източна Европа”. Как да си честитя празника днес? Или утре?
Ще питаш „Ми ти какво правиш?” Нищо, бия камбаната от години. Не се нахвърлям срещу непреките виновници за съдбата на нашите деца, а срещу преките – семейството. И никой не може да ми излезе с аргумента, че това са само циганчета. Защото не са.
Ще кажеш „Ай млъкни вече с тез деца, ма”, както вече ми е казано много пъти. Анонимно разбира се.
Е, няма да млъкна. Не търся популизъм, слава, печалба, рейтинг, нищо не искам. Искам само като създавате живот, да знаете, че той не е подарък за Коледа, а е за цял живот.
Вселената се грижи за своите птички, загубили гнездото си. Не Бог. Вселената накрая изравнява нещата, както казва Оги. Бе какъв смисъл има да ги драскам тези неща, като я някой види, я някой прочете, я някой разбере. Всъщност има смисъл – аз поне говоря истината. Може да нямам пари и власт, както казва дъщеря ми, но ако мога да накарам двама души да се замислят за изгубените животи на България, значи съм спечелила.



1 коментар:

  1. Какво да кажа... хапя си устните и си мисля, че или времето не съм улучила, или мястото - там, където Човекът и неговите нужди са на първо място в приоритетите.
    Въпреки всичко, честит празник, мила! Знам, че ти липсва родината и се прекланям пред куража ти да си създаваш такава!

    ОтговорИзтриване