Мислех. че ще ме обикнат...

Тя не беше най-красивото момиче в класа. Но за него беше необикновена. „Мамо, тя има ей такива сини очи.”, обясняваше и показваше колко са й големи очите. И колко й е черна косата и колко е умна. Наближи месец март и всеки започна да се запасява с мартеници за училище. Тогава той попита майка си как да постъпи, дали да й подари мартеничка, различна от тези за другите  или да й купи и цвете. Майка му мълча дълго, въздъхна и му даде пари да купи картичка с цвете и мартеничка и да ги надпише. Идеята му се стори добра, защото се страхуваше, че всички ще разберат ако занесе цвете.

На другия ден се върна със счупен нос, без маратонки и само с един чорап. Отказа да говори, отказа и да иде на училище и едва след три дни разказа. Момичето с ейййй такивата очи прочела на всички картичката, един по един го гледали и му се присмивали децата не само от класа, но и от другите класове, друг обожател на интересното момиче, три години по-голям от него организирал няколко деца от големите класове, причакали го след училище и докато се прибирал с разбито сърце, му разбили и физиономията, пукнали му и две ребра, понеже го ритали с кубинките. Тогава бил само на десет и постъпвал както бил научен у дома – да бъде галантен с „жените”. „Мамо, моля те не ходи да се разправяш, само ще стане по-лошо!”, молел настоятелно. Майка му се опитвала да му каже, че е постъпил правилно, само дето тези деца не разбират. Но майките пък какво ли разбират… Минали месеци, лятото, още година. Никой не забравял случката и му излязъл прякор „Мартеничката”. Три години плащал данък за романтичната си постъпка, три години не взел пари в училище за закуска, за да не му ги вземат, три години не обелил дума на момичето с очите. Майката се грабнала при директорката – един кръгъл олигофрен, която обяснила, че децата в тази възраст са така, а класната потвърдила, че това са детски работи и не са отговорни за побоя, понеже се бил случил след училищните часове и точно зад оградата. Никой не можел да спре това нещо в училищата, понеже винаги е било така и винаги ще бъде. И свила рамене (нищо, че ако имах редактор, щеше да ми зачеркне това изречение).

Минали години и той отишъл в една гимназия, тя в друга. Той заживял нов живот с истински приятели, излизал с мило и несинееко, а зеленооко момиче. И забравил. Почти. До деня , в който тя му се обадила да се видят. Вече на по шестнайсет години. Той отишъл, чул извинението, колко много съжалявала, как искала да си останат приятели, да се виждат, дали все още мисли така, защото пазела картичката. Той кимнал и казал: „Да, така мисля и може да си сигурна, че няма да те забравя докато съм жив, защото на първи март всяка година се сещам за теб и си напомням, че не всеки чифт красиви очи заслужават тези думи.” После сложил кепето си, запалил си цигара и си тръгнал. Не станал побойник, нито насилник, не станал издевател и никога не посегнал да удари дете, по-малко от него. Два пъти го били, ама то вече в университета. Просто жените го харесвали… Но така или иначе баба Марта останала символ на вечният триумф на злото над любовта. Не знам какво пишело на картичката, но трябва да е било специално, защото тя така и не я изхвърлила.

В едно училище в Лондон едно мило българско момиче било постоянно удостоявано с вниманието на група английски дечица, оглавявани от някакво тъпо и завистливо лайно Кели. Било й напомняно „Stupid Bilgarian, go home”. И така ден след ден. До деня, в който въпростното английско дете в продължение на три астрономически часа дразнело бългасркото дете с грозни обиди и нaкрая написало на лист “Bulgarian cunt, ho home” и залепила листа на гърба й. Един вид “Българска пу.ко, заминавай си”. И на нашето дете като му писнало, като се обърнала, като я погнала, де с юмруци, де с крака, като й напъхал листа с „cunt-a” в устата и й казала „Я яж беее”. J) Едва ги разтървали. Естествено директорът се обадил веднага на майката на нашето дете и отпочнал с укор в гласа как дъщеря й била набила дете в училището, ама тогава като го подбрала и българската майка, че да видиш ти кой путка, кой не. J Не могат да смогнат да им се извиняват. Ако е можело да им се извинят и на български, и това щяха да направят. Това дете е било тормозено систематично от първия учебен ден, удряно от първия ден, размазали й лицето с вратата на стаята съвсем… неслучайно! И е търпяло до последно и е стискало зъби. Тази история свършва с хепи енд, защото ти се качват на главата ако позволиш.  

„Мамо, никога не съм си представяла, че тук ще е така. Мислех си че като дойдем, ще мога да им разказвам за морето и за палмите, и за феите и за живота на елфите, за страните, които съм видяла и си мислех, че ще ме обикнат.”

Намразиха я, намразиха я още повече, когато doof, dumm, Bulgarische Arschloch (asshole), Petztante с мозък колкото на пиле го приеха в гимназия. Бутнат я по стълби, крият й екипа за физическо, обясняват й, че жена, която няма мъж е проститутка (майка й). Няма намеса от страна на директор, на учител. Тоест има, но се надпреварват как да му клъцнат крилцата. Една година се разправях, директорката като ме види, се заключва в кабинета си, класната й ми написа бележка, да се обръщам с питания само в дните за родителски срещи, което е един път в срока. И когато завариш детето си на пода, с начертано около него кръгче, в което е пуснало само едно розово кученце и един холандски мечок и има мъничко място и за теб, и когато се сгушиш в кръгчето до него, когато усещаш как сълзите му капят в дланта ти, знаеш ли какво ти иде? Знаеш. Да, ти няма да си винаги там, за да се бориш и да си зад гърба му. Не винаги, но докато дишаш, докато някой те нарича „мамо”, трябва да си там, в кръгчето, където няма родители, които слагат думи в детските усти, където няма разлика кой как изглежда, какви дрехи носи, какви са му очите, където няма учители, които работят за заплата, където няма големи деца, които ще пребият детето ти защото се е влюбило за първи път в живота си, където няма деца, които ще кичат гърба на детето ти с цветущ жаргон. И когато искаш да говориш с тези родители, те нямат телефони, те нямат и лица, те нямат и усти. А всичко започва у дома. Никое дете не се е родило с думата „копеле” или „cunt” на езика, някой все ще да я е сложил там.

Ако за половината обикновени деца училището е ад, какъв е шансът на дете, родено с различно лице като Огъст Пулман? Бе знам, че ще ми кажеш, че децата така се каляват и влизат в обществото. Ама като си спомня в моето училище как слизах да си купя кифла и веднага си подавах парите на един дългуч, иначе ми извиваше ръцете зад гърба докато пусна стотинките, не ми е много гот. Майка ми и баща ми не знаеха естествено. После спрях да ям в училище. Иначе на турските деца в Австрия никой не прави нищо, понеже се счита за дискриминация. Ама на нашите могат да им правят всичко, щото били тъпи. Много мислих дали да посъветвам Анджела да поправи думите си на презентацията на книжката „Чудо” в австрийското училище, дали да й кажа, че не е много в нейна полза да казва, че повечето учители работят за пенсия и крещят и те карат да бързаш и ти викат психоаналитик ако играеш шумно, но в крайна сметка няма да се намесвам. Ако и аз й кажа да се нагъзва от сега, какъв е шансът да остане човек? Да има свое мислене? Да не търси пролука през кубчето, в което е начертала нашето кръгче.

Така че, всички, които си обясняват един на друг колко е хубаво на запад, как има ред и дисциплина и не се случват такива неща като в нашите училища, могат просто да ми целунат задника. А на тези българи, които живеят в чужбина и казват, че нямат никакви проблеми с децата си в училищата, мога само да им кажа, че не знаят нищо за децата си. Прекалено рано страхът им е вързал езика. А детското съзнание може да се манипулира само със страх.

Любовта е велико нещо. Малцина умеят да я покажат. Малцина могат и да я оценят. Но всички постоянно говорят за нея. По принцип хората обичат да говорят за неща, които не разбират.

И последно към българите, които се отричате от страната си, които храчите по народа си, които се срамувате да кажете за произхода си (познавам доста такива,  чела съм ги и по форумите за чужденци), трябва да знаете, че има българчета извън България, които се гордеят с вас, които умеят да правят мартенички, които рецитират и пеят химна, които пеят български народни песни, танцуват ръченица и ви обичат. Дали си струвате… не знам.