неделя, 23 декември 2012 г.

Благодаря ти!


Истината е тази, че въпреки мрънкането и черногледството си, бях и съм един щастлив човек. Може би от всички години, които помня, тази е като черно  платно с ярки, крещящи дори цветове. Помня багрите на тази година, ароматите, вкуса й.
Помня деня, в който дойде пощальонът и ми донесе „Паяжината на Шарлот”. Беше моят позакъснял с месец коледен подарък за 2011. Помня и когато я подарих на една дама с деца тук. Понеже във Виена много българи лъжат колко са велики, та си мислят, че и ти лъжеш, та дамата ми поиска личната карта, за да се увери, че „вярно ти си я превела бе, пък не ти личи!” Хахахаха.
Помня първите кокичета. Има ги във всеки двор. Хората не ги късат. Някои са разбрали, че са си по-добре там, в плахата трева. Обичах да сядам на една пейка с малцето до един позанемарен двор пред една къща до нас и да ги гледаме и да се разтапям под плахата топлина на слабото мартенско слънце. Помня пролетта във Виена. Цветята те задушават. Но не наредените, посети за да красят градините, планирани в изкуствени шарки, а онези плахи диви цветя в огромните паркове извън града, където сърнетата тичат диви и свободни.
Помня „Вълшебната флейта” и никога няма да забравя дамата, която ни подари билетите. Словакиня, която работи в училището на малцето. Помня очите на детето и възторга й. Помня „Реквиемът на Моцарт” и как с неудобство бършех сълзите си, че най-сетне една моя голяма мечта се сбъдна. Така както седях вцепенена пред балерините на Дега и онзи ден, който прекарах четири часа сред колажите на Хенри Милър и слушах на слушалки как чете „Голият обяд” с онзи протяжен, уморен, саркастичен беземоционален глас, зад който всъщност седи отворена една бездна от… бутилирани чувства.
Помня април - август – „50 нюанса” интриги в сиво, после в лайняно. В две серии, на два тура. Сега седи на рафта ми с книги и понякога я отварям, за да се убедя, че наистина преживях И това. И пак ми се наложи да се легитимирам, щото тукашното общество не ми повярва, че онази Гергана съм аз – тая Гергана – без грим и червило, по войнишки кубинки и раздърпан суичер, с вулгарен език и непоносим за никой, но така съживяващ сарказъм.
Помня последната глава на „Пощальонът винаги звъни два пъти” и как не виждах монитора от рев (с глас) и как никога не пипнах да редактирам тая глава, защото сърцето не търпи корекции. Когато от издателството ми изпратиха няколко копия, ми отне седмица да я отворя и да зачета до болка познатия и изстрадан текст. И да се ощипвам по няколко пъти, че това е моят наистина кървав труд.

Помня лятото в Бургас… И когато ми се счупи лаптопа на финала на третия том на „50 нюанса освободени” и истерията и величественото спокойствие, което запази баща ми и ми намери компютър за един час. Помня разходките в Бургас и как усещах дробовете си прекалено малки, за да поемат всички аромати на най-приказния град в света. Помня стария Несебър и коментара на малцето: „Мамо, тук е толкова хубаво, защо всички хора са недоволни и скръбни?”.


Помня седмицата си в София, как стоях сгушена в силните ръце на Пепи и плачех, помня гарата и Василена – уж усмихната, а така тъжна и как седяхме сгушени на канапето и гледахме „Котаракът в чизми”. Нямам спомени от ходенето в телевизията. Хах. Помня омразата с която стъпих пак във Виена. И… после децата в детската градина без да го осъзнават, започнаха да лекуват раните и сушаха слузестата печал, че съм сама с едно малко дете на стотици километри от дома… който нямам. 

Помня есента. И горите и парковете и меланхолията на земята и концлагера Маутхаузен. И дните, седмиците безсъние след това. Помня и последния месец. Поредния истеричен месец с поредния истеричен бестселър, който ще е при теб може би през февруари и как се работи по осемнайсет часа на ден и как започваш да не реагираш, когато си чуеш името.
Помня и първия сняг и сега, ден преди Бъдни вечер, когато по план трябваше да съм си у дома завинаги, аз съм тук. Не ме питай защо. Може би заради онези пет лева за аборт, които майка ми не взела от баща ми. Но това са едни други истории.



Три дена преди Коледа се оказа, че ще съм тук. И тогава осъзнах, че домът ти е там, където са спомените ти, защото нямаш нищо друго. И започнах за три дни да наваксвам и да градя спомени. Оказа се, че Виена никога не ми се е струвала така дружелюбна след като никой не разбра защо искам да си ида у дома. Оказа се, че съм била добро момиче. Получих толкова много подаръци от децата в градината, от благодарните им майки, от Соня!!! ИНДИВУДУАЛНО, от всички хора, с които работя, от шепата български приятели, които имам. Дори коледното дърво ми е подарък. И когато светът не свърши на 21 декември, си мислех, че може би това би било един добър урок за хората – да се обичат повече, да си го казват по-често, да бъдат добри и мама му стара… толкова ли е трудно да се опиташ да разбереш другия? Ако не го разбираш, ами еби му майката… замълчи бе! Как да е. 
Започнах много неща, не довърших две, едното не по моя вина. Не било писано.
Сега гледам капчуците на голите клони на дървото почукващо в прозореца ми и си мисля, че беше една интересна година, малко сополива, малко болнава, но така емоционална. Което си е успех, като се има предвид, че живея сред хора, чиито емоции се ампутират на двегодишна възраст.
Виена е уникална по Коледа. Дъхът ти спира от красотата на украсата и когато гледах как хората спокойно и усмихнато пият пунш и ядат мазните вурстове, някак не ги мразя повече от обикновеното. Не ме дразнят шумните италианци, не ме вбесяват надутите американци, не ме побъркват виенските баби с кучетата. Те просто са намерили центъра на равновесието си не в себе си, а във вурста и пунша и бирата. Аз ще се опитам да го намеря в себе си. И си пожелавам през следващата година да литна. Може би не за дома, вероятно вече не. Така ми се ходи към Франция. Или Португалия. Някъде, където има море и небето се слива с водата.
Знаеш ли, има един английски комедиен сериал „Rising Damp”.  Старичък е. Един приятел в Кипър преди четири години ми свали всичките четири сезона. Три месеца нямах двд, счупи се и сега за Коледа ми подариха и двд. Хората си купили ново и ми дадоха старото. Господ здраве да им дава! Та, всяка вечер от няколко години преди да заспим с малцето, гледам поне две серии. Ригзби, оня мазен, прост, стиснат хазяин с опърпаната му жилетка без копчета (щото слага по едно копче като му искат при за някоя благотворителна кауза), се превърна в мой дом. Най-великото комедийно шоу. Никой в България не го е гледал, защото… както с книгите. Пускат това, което им се нрави. Така както никой не знае кой е и Е.Б.Уайт. Светът обаче знае. Когато чуя гласа на Ригзби, значи съм си у дома. Колко патетично. Лека му пръст на човека, ако е знаел, че ще е еманацията в живота на една отвеяна българка…
На всеки един от вас, които четете тази страница, които ми давате любов без да го съзнавате – дълбок поклон. За времето отделено за моите бръщолевици и за думите, които струват. Много струват, а на мен не ми коства да ги редя. Дано е било емоционално. Весела Коледа от мен и малцето!





1 коментар:

  1. Весела Коледа. :)
    пожелавам ти повече спокойствие и вътрешно равновесие.

    ОтговорИзтриване