Снежното момиче

Тя се роди в снежна и студена нощ.

Топла и крехка с големи черни очи.

Беше щастливо дете. Когато порасна косите и стигаха до кръста и обичах да ги галя и да ги реша и да гледам как цялото и лъчезарно личице бешe… сърце. В спомените си я виждам като сияйна коледна елха, в нея имаше токова доброта, толкова обич към всички, че не можеше да я носи върху слабото си телце. Спомням си дванайстия й рожден ден когато трябваше да се раздели с Роки- далматинеца. Лежеше с цялото си тяло върху него и плачеше като върху тялото на мъртвец. Раздели се с любимото си куче (още носи снимката му  в портмонето си) защото родителите й се разделиха. Щастието е кратко, разбра тя. Майка й остана без работа.

Започнаха дълги гладни години.

Толкова гладни, че ядяха хляб от брашно и вода и нищо друго. Мама ходеше по километри на ден да си търси работа и се връщаше с празни ръце. После мама започна да пие. Започнаха едни дълги пияни години. И доведе един пияница. Пияницата биеше, освен че пиеше и снежното момиче събираше кръвта на мама покапала от лицето й по паркета.

Започнаха дълги бойни години.

Мрачни и зимни, дори лятното слънце не сгряваше този дом. Загубих дома си. Започнаха едни бездомни години.

Майка й лазеше и с нокти се опитваше да се избута от дъното. И полека се изправяше, бавно с олюлени крачки от водката, но се изправяше. Снежното момиче се сви в своята снежна нощ, там валяха снежинки и беше тихо. Там се сбъдваха Коледните чудеса. Усмивката й стана… невидима. Големите й красиви очи блестяха не от радост, а от сълзи. Дори усмихната, тъгата прозираше през бялата и кожа и я правеше по-бяла, а сенките под очите и ставаха по- черни. Влюбваше се неудачно, отчаяно и гореше с  цялото си сърце, но тъгата й… Гледаше майка си, пребита, отчаяна, а покрусата от живота я накара да излезе завинаги от приказния си свят и да издигне големите стени около малката си куклена къща, където остави сърцето си, а там имаше само зима и тихи снежинки. Беше най-красивото момиче на света, стана горда и недостъпна, в косите и нямаше нежност, а гняв, електричество и дързост. После се пови малката й сестра и цялата недавана никому обич беше за нея. Когато майка й работеше до предела за да поправи  грешките от миналото, тя прегръщаше малкото русокосо дете, хранеше го, играеше с него и топлеше сърцето си. Бяха сами – тя, майка и, брат й и  малката.  Животът се промени.

Започнаха „бебешки години”.

 Бяха радостни години, злото си беше отишло и се отдалечаваше с всяко зъбче и всяка крачка на детето. После майка й се разболя, тежко и дълго. Снежното момиче  се грижеше за нея и детето, така като майка й се беше грижила за нея в годините на щастливото й детство.  Но някъде дълбоко в сърчицето на снежното момиче остана ледена топчица. „Не искам да поглеждам назад”, каза тя, „Искам да вървя напред”.

И тя пое  напред. Опакова дрешките си, взе най- необходимото и един  ден… си тръгна. Дали разбра колко много обич имаше за нея в сърцето на майка й. Дали разбра колко благодарност имаше в изгорялото й в битките сърце. Дали разбра осъзнатата вина, дали знаеше за безкрайните безсънни нощи, когато майка й простенваше „Господи, прогоних ли детето си!”. Дали разбра че винаги когато заставаше пред иконата вечер майка й се молеше „Боже, пази детето ми и ми прости и отвори очите й за прошка!”.  Дали знаеше, че най скъпият й спомен беше от една гладна и безсънна нощ когато майка й плачеше , а тя беше взела в ръце розовата си нощничка и танцуваше на Pjesma Talijanska ,  а беше тъмно (пак са отрязали тока) и студено, а тя танцуваше ли танцуваше, въртеше се в кръг като снежинка понесена от вятъра и косите й летяха след нея.

И тя продължи да танцува, с малката ледена бучица в сърцето. И дали ще има огън кой то да я разтопи? Коледа идва и чудесата се сбъдват. И когато от един мост са останали поне  въжетата никога не е късно да се сложат обратно поне гредите. И никога не е късно да пуснеш слънцето в къщичката където остави сърцето си, мило снежно момиче. Цветята се нуждаят и от слънце и от вода. Снежинките ги правят само по-красиви, но студът ги убиват. А ти си цвете.