Моя сладка лейди

Преди два дни с детската градина ходихме на коледен мюзикъл. Беше зверско изпитание за нервите ми, защото не бях спала от около месец и приключвах работа по превод, бях сгърчена от студ и ужасно се притеснявах да не изгубим някое дете в навалицата. В залата имаше още  седем детски градини. Седнахме, децата не мърдат, чакаме. Аз бях гушнала Томас, че той е едва на годинка и половина и след като се затопли… заспа на ръцете ми.  

Театърът е частен и всяко семейство беше платило по седем евро и половина на дете. В залата имаше около 250 деца.Тайно се радвах, че не извикахме оная с веселия вурст и „киното” от миналата година , но се оказа, че никога не знаеш кое е по-голямото зло. Беше като всичко в Австрия – лъскаво, хубаво, направено с красиви декори, перфектно осветление, чак викнах „Ах” по едно време и когато започна, заплясках като дете. Бяхме на първия ред. И после… всичко полека замря.

Трима актьори – едно младо момче, едно позастаряващо момиче играеха двата малки ленивеца, които се събуждат преди Коледа, и имаше и една друга … жена… - леля им. Тази жена… Честно  доплака ми се! Тя играеше ролята и на неземно красивата, ефирна зима и на лелята на сънливчетата (преоблича се на два пъти).  Жената беше над седемдесетгодишна, висока, много слаба, леко прегърбена, с много увиснала кожа на врата и по ръцете. Когато играеше „прелестната” зима беше в рокля от бял тюл с голи ръце и кожа, много кожа, нейната кожа. Красива рокля. И много страшни ръце. Беше толкова силно гримирана, че се чудех как държи главата си изправена.  Огромен маникюр, старчески ръце. Изглеждаше… страшна. Амина, която седеше до мен първо стисна палеца ми, а после се разплака. И понеже Томас спеше в мен, само зарови лице под пуловера ми. Та тези две деца ленивчета и „лелята” почват да се подготвят за Коледа. Трябваше да се научат да свирят на флейта, пък после двете „сънливчета” се скараха, едното се загуби в гората, накрая се сприятелиха и всички се събраха да… празнуват с песни и за мой голям ужас – с танци. Старата жена имаше глас като на стара жена с изкуствени зъби, а как танцуваше… Беше болезнено да се гледа. На моменти й се завиваше свят. Издаваше таза си силно напред и силно назад.  И така. Това е едночасовият спектакъл. Две песни, един танц и всички деца изпозаспаха. Когато свърши, не знам как да опиша облекчението си. Може би един единствен път бях изпитвала нещо сходно. Като много малка бях на една манифестация с тесни обувки, недоглеждане на номера от страна на майка ми, а не исках да я обидя и ги обух. Когато се събух, имах кървави рани на краката, но и плаках от радост. Нещо такова. Два дена не мога да спра да мисля за тази жена. Помня как се поклони накрая – като истинска Мая Плисецкая. Само дето не беше. И как раздаде целувки на публиката, която вяло се събуждаше, някои деца не спряха да реват през цялото време, а тя се усмихваше като истинска велика актриса… Стана ми толкова мъчно. Помислих си, че единствено това я крепеше да не грохне съвсем, да не вземе кучето и да седи с вестника в парка, защото дори  да имаш деца в тая ебана държава, се виждаш с тях само по покана и план. Вероятно е затворена в илюзията, че е една истинска Марлене Дитрих, може би е била известна актриса (ама то тук няма такива), може би е била и добра, може би е можела да танцува, но това е останало някъде в миналото. После ме доядя. Не го прави за пари, няма спор в това, защото пенсията й няма да е по-малко от 1800 евра, с тринайсета и четиринайсета пенсия през декември става добра сума. Защо го прави? За да е жива? Но тя не излъчваше живот. Очите й, усмивката й, цялата аура напомняше на блатясало зелено. После пак се върнах на първоначалния вариант – това я крепи някак да не се хване за бастуна, да излиза, да се облича добре, да се вижда с хора, да се гримира, да не се вижда с очите на другите. Децата я забравят, но това, което тя печели от тая работа, ето това нямат много жени на нейните и много под нейните години – да намериш нещо, което да държи тялото ти живо. После пак ме доядя – тя не излъчваше нищо, нито грам живинка. Не знам къде е истината. Всичко беше толкова сухо, толкова австрийско.

Малко преди това изживях нещо подобно на шести декември. Тук на шести идва свети Николай и раздава на децата сладкиши. На послушните деца! Истерията не ни подмина и тази година. След ожесточени дебати в правителството дали да идва и дали да не идва в гадините този празник (заради ислямската религия на много от децата), в крайна сметка в някои дойде, в други не дойде. В училището на дъщеря ми не идва нито той, нито коледното дете (тук не идва дядо Коледа, а коледното дете, Исус един вид като бебе), защото децата от турски произход са повече!!!??? Но в детската градина дойде. Соня беше облякла баща си. Месец преди това започнахме да пеем и да тренираме за шести и за Коледа. Децата бяха отново супер изтормозени, сега седмица преди коледното тържество вече ни им пука за нищо, просто искат някой да спре полудялата Соня и да ги остави на  мира.  Та бащата на Соня дойде във внушителна униформа – като истински светец, с голям чувал, с кръст и всичко там…, с една голяма книга, в която Соня му беше написала по нещо за всяко дете. Изглеждаше толкова истински, че пак казах ах, после – ох! Даваше торбичките, а децата ставаха все по-унили. „Чух, че тази година не си си прибирал играчките, другата година… да ги прибираш…. Чух, че тази година не си искала да рисуваш… да ядеш… да си обуваш обувките сам….” И като им се накара едно хубаво, колкото и да се радваха на едното шоколадче, ябълката и мандарината и няколкото фъстъка, децата се одрямаха. Този човек не се усмихна нито веднъж, не им направи една закачка бе, не ги приласка, не ги… стопли. Той си беше просто един висок, слаб пенсионер, на когото Соня плати 65 евро за услугата (седя час). Тук няма шест-пет. Майки плащат на децата си, деца на майките си и татковците си. Бизнесът си е бизнес.  Само Нико, който винаги е без цедка за устата каза: „На мен в нас ми разрешават да ям каквото си искам, а ти имаш карирана риза отдолу.”, на което дядото каза само, че бил  мноооого изморен и си тръгна през задния вход. След това всички бяха щастливи, че най-сетне могат да си поиграят. И аз да се правя, че свиря на пиано  и да пея.

Има таланти, които зреят с годините, стават сочни и така съблазнителни. Но ето тази жена… всъщност леко й завиждам, защото на нея изобщо не й пука кой какво си мисли за нея, а излиза и опропастява цялото шоу с пълната си липса на талант, който не си е отишла с годините, защото по принцип никога не е бил там. Но трябва да знаеш, че начинът, по който стъпва на тази земя няма нищо общо с начина, по който ходят моите родители. Може да не са първа младост, може да нямат, може да са огорчени, вкиснати и уморени, но баща ми пуска супер лафове и може да те накара да се усмихнеш. Ако пожелае. И все пак майка ми не излиза с това самочувствие от дома. Може би, когато се прибере, когато застане пред огледалото тази… актриса поглежда истината в очите, но животът е толкова ценен (както и парите, колкото повече, толкова повече), че съм убедена, че дълги години напред ще „радва” децата с присъствието си на сцената. А таткото на Соня… как си прибра прилежно парите в портмонето!

Последните ми дни за тази година в детската са истински цирк. Пиеската е жестока. Искам да кажа наистина жестока. Две от малките джуджета имат сатъри и режат на ужким пластмасови прасенца и пуйки, за да подготвят коледната трапеза. Е, кажи ми к’во е т’ва? Така или иначе няма да ходя на тържеството, защото Соня каза веднъж, че много се хихикали като съм там и аз й казах че съм заета и не ми е в работното време и без друго. Мога да им се радвам винаги, не искам да ги гледам притеснени.

И така заспивам от известно време – мисля си за бащата на Соня, виждам как прибира парите, това виждам. После за старата актриса, за Джъстин и Ноа, които режат със сатърите и ме гледат въпросително, а аз забивам поглед в земята като мекотело. И преди да заспя се усмихвам. Знаеш ли защо? Защото моят дядо Коледа, онзи който продава Аугустин на Шотентор, онзи негър от Ямайка, е пак тук с коледната шапка и пак пее  Silent night за ужас на местните, в реге вариант. И когато онзи ден слязох от трамвая и се запътих директно към него и му дадох пет евро в ръката,  не за вестника, а за него, ми каза така:

-         Моя сладка лейди, слизаш от трамвая, идваш директно при мен и ми даваш пет евро за МЕН. Само за мен! И после се извиняваш, че не можеш да направиш нищо повече! Ти знаеш какво са пет евро, аз знам, но не е само това, а начина, по който го правиш. И за това Господ те е благословил да вървиш като ангел сред сивото.  

Падналият ангел. Хах.

А Виена е най-красивото място на света по Коледа. И най- студеното. Ако хората имаха лица на свирепи зверове, бих се страхувала по-малко. Безличието ме ужасява. И никакъв живот. Никаква топлинка. За това, ако идваш насам, гледай да се разходиш нощем, когато целият град е сбъдната приказка без хора.