Хрупкаво утро

Неделя, шест часа сутринта. Всички спят. Уличното осветление обаче бичи яко. Не знам кога се изключва, до сега не съм обръщала внимание. Светът е в обичайното си състояние – като умрял, но сега се усеща някакво тревожно очакване. Ден до големия скок в новата. Няма лошо де – илюзиите ако сами не си ги продадем, няма кой, за това всички се надяваме, че като мине 12 часа и хоп – всичко ще се промени. Едни ще останат по тиква и една обувка за спомен от бала, други ще се окажат в каляски, но повечето ще си останат тикви със или без каляски, боси или с обувки.  

Мечтая си.

Мечтая си как науката ще изобрети хапче против:

Злоба.

Алчност.

Сухота в сърцето.

И ще изобрети едно хапче дето да зарежда с адреналин и да ни помага да скачаме:

След мечтите си.

От високи трамплини.

Над лайната.

Като казах трамплин, та преди няколко вечери гледах раздаването на годишните награди за цирково майсторство в Монте Карло. И винаги изумявам. Гледала съм ужасяващи кадри какво става зад кулисите с животните и как ги бият. Има много призиви за бойкотиране на цирковете с животни заради жестокостта и условията при които живеят и подкрепям сърцато. Ами хората? Кой ще бойкотира това? Колко труд, колко рев и сълзи и падания, колко риск за няколко минути удоволствие на публиката, за радостта на децата ли?! Децата се радват на други деца и на златната рибка в аквариума си и на техния си свят на чудеса. Големите пак не са разбрали. 

После не мога да се отърва от натрапчивия вкус на кръв, който един разказ остави в устата и дробовете ми. Четох го преди много години, после го препрочитах и сега съм забравила дори заглавието. Бяха двойка – тя и той. Той й обещаваше живот. Тя умееше да скача от трамплин. И отидоха в една мизерна дупка, някакъв бар или нещо такова, където всяка вечер тя скачаше от двайсетметров трамплин в два метра вода в едно малко… басейнче, като корито и шансът да си счупи врата беше 95%. И заради парите,  за мизерните пари, уж да съберат и да заминат, тя скачаше всяка вечер. Със страх. А публиката вяло ръкопляскаше. А той й казваше „Само тази вечер, бейби, само тази и край.” И… край.

Е, публиката в Монте Карло е възпитана. Те пляскаха, даже ставаха на крака.

Но като се замислиш… ти колко такива скока правиш всеки ден? И като излезеш жив от скока, дремнеш и почваш да се подготвяш за следващия. Животът ни се измерва в броя на скачанията или на ходенето по високо опънато въже, ама без въже, липсата на което забелязваш някъде към средата. Хах. Обаче има една тънка разлика. На теб никой не ти пляска. И не ти дават награди. Ще ти кажа защо – нямаш лъскав костюм. Работата е в лустрото. Да го правиш, но с финес. А и какво ли те интересува кой е дошъл да гледа на тоя зор?

Няма вече много трамплини и няма много скачачи. Хората искат да пуснат корен и да гледат на със затворени очи. Но животът ни е там, до нас, в черната непрогледна нощ, като гола, съблазнителна тъмнокожа жена, с изящно тяло, уникални черти и черен чадър. Трябва само да имаш очи, за да я видиш.

Ето, слънцето започва да пълзи към хоризонта, няма облак на небето, ще е слънчев зимен ден, ясен и хрупкав като захаросан бадем. Пак не уцелих кога са изгасили уличното осветление. И кога съм издумкала толкова цигари?  

Не знам какво исках да кажа. За трамплините – ако не се научиш да скачаш, ще бъдеш трамплинът, от който ще отскачат другите:

След мечтите си.

Над лайната.

От дълги години съм трамплин. Доста отскочиха от него. Но! Все още имам някоя пружина, така че при липса на други, отскачам от себе си, над себе си и не знам как го правя тоя номер, обаче винаги падам около коритото, ставам, изтупвам се оттук-оттам и се подготвям за следващия скок. И винаги ме е страх и ще ме е страх до края. Не скачам с финес, нямам и лустро, но се опитвам наистина се опитвам, повярвай ми. И не ми трябва циркова арена. Иначе дните ми биха били неслънчеви и нехрускави като захаросан бадем, а нощите – без луна. Няма нищо по-лошо от това да загубиш луната, защото под еротичната й светлина раздрънканият ми трамплин прилича на подиум. И ми дават лунен медал за безумие.

Когато стане 12 часа, пожелай си надежда за безаварийни скокове. Желая ти го и аз.

ПП: мечтая си едно гладно дете да получва поне една трета от това, което получва една домашна мастия в цивилизована Европа. Ей това си мечтая. Хубаво е детето да расте с животно, да, но е далеч по-хубаво да расте с други деца и с доброта.
Бе не го долюбвам тоя свят бе. Извинявам се за което. Или не се...