вторник, 6 ноември 2012 г.

На моя единствен фен


Написах този разказ преди близо година и половина. Пускам го тук със скромната молба да ми кажете защо според вас един критик го оценени като „слаб откъм оригиналност” и емоционално неиздържан. Искам да поправя грешите си, да бъда по-оригинална и по-емоционална. Хах. 

На моя единствен фен

Моят фен е Бари.
Бари Мос.
Бари е моят единствен фен.
Той разказва на всички за най-великата книга. Ха. Моята книга. За моята цигуларка и моята лимонена горчивина. 
Бари е на 76, жена му  Бени беше на 77. Заварих ги тук преди три години.
На 74 Бени изглеждаше чудовищно. Рядко излизаше от тях, а Бари бе на режим яко пиене, за да не я гледа, понеже Бени му отказвала секс от двадесет години.
Бари почваше от осем с първото отворено заведение и свършваше около… късно вечер. Пръскаше по двеста кинта на ден (без парите, които мушкаше в сутиените на рускините в Султана бар) и раздаваше напитки и храна на кой мине и замине.
Бари имаше много пари.
Бари имаше много приятели.
Всеки ходеше за пари при него. Така до следващата му сериозна криза преди година и половина, когато изперка от пиене и го сложиха един месец в усмирителна риза (ам... той е с торбичка вместо пикочен мехур и гледа на рака си като на пъпка от комар). Казва „Моята шит баг” ми е най-вярна. Никога не ме напуска.” Та влезе в лудницата с торбичката си и после мина на сух режим и на системното тровене с храна от Бени, която съхраняваше храна от 1992 и му я даваше да яде като на куче. Ама той избягваше да се храни у дома.
Ако питаш мен, Бени бе по-откачена от Бари, който беше с диагноза освен рак и тежък алкохолизъм, маниакална депресия. Никога не го бях виждала депресиран обаче. Само веднъж разплакан.
Та Бени реши, че ще го надживее и реши да го принуди да припише всичко на нея. Той приписал, за да я направи щастлива.
Бари остана със сметката си „лични” и скоро след като се пооправи, я подкара наново. Имаха, разбира се,  огромните си пенсии, ама то няма покриване тоз харч.
По това време Бари среща една българка. Беше дошла в Писури за някакво проучване, синът ù пише сценарии за късометражни филми.
Бари се влюби. Менталният оргазъм от добрината и интелекта на тази жена го върнаха към живот. И когато тя си замина за Щатите, аз бях там да гледам и слушам.
Банковата сметка на Бари се изпразни. Така Бари и Бени посрещаха първата Коледа сами, у дома, а Бени ставаше все по-нетърпелива да погребе мъжа си и да вземе всичко. Деца не бе пожелала да има.
Странно нещо обаче е съдбата. Преди два месеца Бари ми се обади в полунощ и каза „Джорджина, жена ми умря.” Аз нещо почнах да сумтя, че това никак не е повод да ме буди. После изказах съболезнования. Обаждаше ми се по сто пъти на ден да ида да го видя. Понякога повече от сто. И отидох.  На третия ден.
Бари, почти щастлив и много пиян, беше разхвърлил всичките чанти на жена си и ровеше за пари.  Някаква дама от Лимасол беше дошла да си вземе килима, който им продала преди седмица и още не беше платен, а Бари беше успял вече да я назначи за секретарка и ù обясняваше как иска да купи магазина ù за екзотични килими. Всичко беше комично. Седнах и попитах за подробности. Бени починала от мозъчен кръвоизлив. „Няма значение, и без това щях да се развеждам. Добрина идва тая седмица и аз и тя ще живеем тук. Ти искаш ли да се преместиш да живееш при мен?” Не, казах, не искам нито да живея с теб, нито  да работя за теб. Защо? Защото не те харесвам достатъчно.
Не е вярно. Аз го харесвам достатъчно, за да напиша това за него.
Той е умен човек. Изключителната му ерудиция и чувство за хумор го бяха направили нещо като местен гуру.  Казах му да почне да се обажда на всички, които е поил и хранил години наред и да им иска помощ, докато прочетат завещанието на Бени. (Знам, че това завещание не предвижда Бари, понеже Бени е вярвала, че той ще се гътне пръв и знам, че едната им къща ще иде за чистачката им – един нисък, набит, мързелив лилипут от местен произход, която вече има няколко къщи.) 
И той почна да се обажда да иска пари от всички. Никой не му даде. После никой не му вдигаше. Казах му, че никой не вдига и той плака. Аз го хранех в устата, понеже ръцете му трепереха от пиенето и той гълташе супата със сълзите си.
После разчиствах вещите, които жена му бе натрупала с милиони дни (имаше даже стари обелки от масло, които пазеше незнайно защо, а във фризера намерих месо с изтекъл срок на годност преди пет години). Тогава намерих в една книга пари. Имаше 300 евро, скрити. Дадох му парите. Той ми даде 40 евро обратно и ми каза, че никой не би му ги дал, всеки би си ги прибрал. Разказа на всички колко съм честна. После намерихме пари в други книги. Намерихме и други неща... Не е предполагала да се поприкрие малко...
Комшиите му купуваха пиене и някак го държаха в транс, докато прибират я лаптоп, я уредби и Бари се чудеше къде са му стиковете за голф. Никой не крадеше от книгите му обаче, макар че бяха много ценни и стари издания.
Той неуморно се опитваше да продаде обеци, бижута и каквото там беше намерил, лазейки из къщата.
Неуспешно.
Взеха и другите килими.
И колата изчезна.
Оказа се, че дамата, която бе му продала килима си, осребрила двата чека (2800 и 1600 евро), понеже били на нейно име и килимът се водеше неплатен. Казах му да заведе дело. И той заведе, ама няма пари за адвокат.
Не отиде на погребението на жена си, не отиде и на обяда след това (аз миех чиниите на този обяд и гледах как се тъпчат като свини). Всички казваха „Баси гадното копеле!”. Не отиде,  защото „Аз просто не я обичах, живеехме под един покрив, тя ми взе всичко, надявайки се да пукна преди нея. И освен това аз нямах пари да платя погребението и обяда. Какво да правя там?” Дали е прав, не знам, но някак го разбирам…
Всъщност прав е. И има смелост да каже истината. Ще кажеш, ама това са 50 години брак, бе. Е, и? Те не се обичаха, не ходеха никъде заедно.  Той беше наивно преоткрил любовта в лицето на обикновена жена, но пък това му даде сили да живее. Не искаше и не иска да е лицемер. Брутално!
Обаче дойде на презентацията на книгата ми седмица след погребението. Всички намериха постъпката му за скандална. „И има наглостта да се появи, след като не погреба жена си?”
В костюма за погребението.
Без чорапи, не можал да си намери.
Казах му да се държи прилично. Май след като му казах, че микрофонът не е за него, се успокои. Стана ми съвестно. Знам, че щеше да им изрецитира любимите си моменти от книгата и да им каже колко съм талантлива. И все пак аз отблъснах тази… реклама.
Неговата любима българка дойде преди седмица. Дойде обаче само за кратко. Тя не го обича като мъж, но обича акъла му и страхотното му чувство за хумор, което е разбираемо. Отидох да ги видя. Седнах на дивана. Той беше щастлив. Тя му пусна любимата му песен „You make me feel so young”. Синатра е бил кучи син, но е изпял душата на милиони хора.
Той запя, гледайки ме в очите и тя запя с него. Навън валеше порой. Има усещания, които не можеш да сложиш в думи. Беше като ходенето към колата след погребение на свиден човек и тъкмо да се пръсне сърцето ти, намираш изоставено в количка бебе. Не знам дали ме разбираш какво казвам.
А пороят навън отмиваше цялата кал на това проклето място.
Когато песента свърши, той ми каза „Всеки, който ти каже, че не умееш да пишеш, е чикиджия. Вярвай в мен. Аз съм твоят фен. И все пак страница седма ми е любимата.”
Разсмях се. „Бари, от хаповете ти е.”
 Тръгнах след минутка и плаках през целия път.
Животът на Бари е пример само за едно: той е живял както намери за добре, без да наранява никого, всеки избор е бил негов избор и сега с достойнство, в черен костюм без чорапи,  черпи резултата от тези решения. Единственият епитет, който не мога да употребя за него е „жалък”.
Ако си представим живота като Титаник, то Бари би посрещал напиращата вода с огромен Джак в ръка и пура в устата и би викнал към небето „Fuck off, you cunt! Let me finish my Jack!”. Може и по анцуг и пантофи без чорапи със стария зелен пуловер. То толкоз му остана, след като го пребиха пред Султана бар и му взеха и телефона, и дрехите.
………………………………………………………………………………..

Беше един от онези дни, в които убивах времето, чакайки детето да свърши училище и естествено чакайки телефонът да звънне с някое... хм... предложение за работа или одобрение, или каквото и да е. Реших да мина да видя Бари (моят единствен фен), когото вече добре познаваш. Не бях минавала два дни.

Добрина ми отвори. Загрижена и леко уплашена.

След смъртта на Бени завещанието бе прочетено. Оказа се, че цялото село е грешало в клюките... пак. Всичко оставаше за Бари, в случай, че не умре до 30 дена след смъртта ù (един вид, ако не може да я прежали). Едната къща настина би останала на оня дебел, космат лилипут, чистачката им, но ако той бе умрял. Обаче той не само не умря, ами доста добре продължи да живее. Естествено биполярният му синдром го мяташе от състояния на превъзбуда и екстаз в дълбоки дупки на отчаяние и делюзии. Но като цяло беше ок и прегледът при психиатъра показа, че е по-нормален от повечето от нас, дори по-нормален от самия психиатър. Почти не вземаше хапчета. Живееше с мисълта за деня, в който ще освободят сметките му и ще отима някой лев. За сега адвокатите бяха платили задълженията му с парите от сметките му, които те упорито държаха и по незнайни причини не му отпускаха. Е, незнайни, незнайни, колко да са незнайни... В това време тая кипърка, чистачката, която така и не взе нищо от прословутото завещание, бе полудяла от злоба, че няма още една къща от наследството, та инициира подписка в селото за затваряне на Бари в лудница, понеже бил опасен за хората. Бари не беше опасен за никого, освен за себе си. Той не излизаше - Добрина си бе у дома и му правеше компания, глезеше го, съгласяваше се с него и капризите му, които той забравяше за секунди, ако му се отвлечеше вниманието. Като ходехме с детето, той винаги се превъзбуждаше и почваше да играе с нея на някакви си техни игри. Все едно гледаш две деца на седем, вечно се джавкаха и сдобряваха. Той я научи как да пуска скъпата му уредба и на коя песен и ние знаехме кога и коя песен да пуснем, за да го усмихнем.
Та този ден беше ден след като адвокатите бяха дошли да му кажат, че няма нищо. Т.е има, но не може да разполага с него, понеже не е в състояние да управлява парите си  и бяха дошли да му предложат лудницата или старчески дом като вариант. Както каза Добрина - седи на пари, но ме може да си купи и един хляб. Оставаше му пенсията, която не можеше да покрива разходите му и разходите по къщата, затова всеки ден Добрина трябваше да се обажда да ги моли да му отпуснат пари за торбичките (неговата шит баг, винаги с него, винаги вярна). А тез торбички бяха скъпи (400 евро пакета), а и след операцията не можеше без тях. Оставаше му и наемът от другата къща, който винаги закъсняваше и винаги със 100 евро по-малко.
Бари бе приел новината смело, след което се бе сринал. Намерих ги тази сутрин – той много пиян (бе пил цяла нощ), а Добрина се опитваше някак да го накара да заспи, но при неговата инсомния - трудно. Седнах и той ми заразказва какво е станало, каза ми за петицията (за която знаех), Добрина ми обясняваше на български какво е станало и обсъждахме вариант да му се помогне.

Той стана бавно, олюлявайки се и треперейки като лист, последният лист на някое оголено от есента дърво, едва държащ се за някакво крехко и почти умряло стъбълце, подухван от студения вятър и се приближи към мен. Погледна ме и каза: „Не искам да живея. Ако ме пратят там, ще умра. Не искам да живея и като куче и да нямам пари. Ти разбираш това, нали.”

Аз разбирах, че всички, освен двама души, аз и тя, искаха да го убият. Адвокатите си вземаха голямата комисионна, понеже къщите оставаха на държавата, а те прибираха част от стойността им, нямаше деца, както знаеш, не можеше да предпише нищо на никого, защото би било оспорвано до дупка от адвокатите при положение, че все пак някога е бил диагностициран като маниакално депресивен и алкохолик... Така... Кипър...

После Бари се усмихна, после засмя се с грубия си, гърлен смях и каза.

„Сега ще ти направя предложение, на което не можеш да устоиш. Искаш ли да станеш моята трета жена?”

Естествено, той се шегуваше, естествено знаеше, че няма да стане, но пък си беше изблик на... може би благодарност.

Казах: „Разбира се, Бари”. И тогава разбрах, че той наистина не се шегуваше и точно в този момент наистина го мислеше. Той трудно, силно треперещ, падна на колене и целуна ръката ми. После стана все така трудно, бавно се отправи към градинката пред къщата и видях как се наведе да къса цвете. Заплаках. Треперех повече от него. Цялото ми аз се бунтуваше срещу всичко. Излязох от себе си и гледах сцената отгоре. Една разплакана жена с очи за грозното, пошлото, с Дон Кихотовски порив да мята камъни по блиндираните автомобили на живота и един... падащ лист.

Той влезе, носеше едно бяло и едно кърваво-червено мушкато. Бяха огромни, красиви цветове. Коленичи пак и сложи едното зад ухото ми (както слагат китка у вас, нали?)... Сложи другото зад другото ми ухо и целуна ръката ми. Прегърнах го силно и го стисках като близък приятел, който се качва на Титаник. Стисках го дълго, за да мога да сбутам сълзите назад. Той ме погледна и аз се усмихнах. „Никога не съм била по-щастлива в живота си, Бари”. Той ме гледаше и каза „God, you ARE beautiful!”.

После стана и отиде да смени торбичката си, да се преоблече.

Добрина ми каза „Знам, че е ужасно, но вярвай, нищо не можем да направим...”

Той слезе след малко, беше хладно, а той бе сложил хавайска риза, тънките му ръце се вееха като трънки през ръкавите. Седна, запали пура, отпи голяма глътка Джак (разреден от Добрина обилно с вода) и помоли да пуснем любимата му песен. После се разплака като бебе.

Това бе най-романтичното, най-екстремното и шизофренично предложение за брак, което съм получавала. От Бари, моят единствен фен, преборил рака, преборил тесногръдието, но напълно неспособен да пребори злото. Мисля за това всеки ден и винаги гледам плюшеното мече, което Питър от стая 309 ми подари.

Чувам злите езици, чак съскат „Само луд алкохолик може да ти направи предложение за брак.” Айде у лево!



Сред цялата пасмина познати, псевдо-приятели, псевдо-загрижени, псевдо-интелектуалци, псевдо-добри, псевдо-талантливи хора, които минават през живота ми. Бари е гуруто на моята оголена, изплющяна със сто камшика, изнасилена, раздрана илюзия. Той би тръгнал по света с 10 евро и две пури. Това е отговорът ми на зададен въпрос „Ти обикаляш по света с дете,  десет лева и две цигари. Как става тоя номер?” Питай, Бари.


Бари Мос почина в разгара на лято 2012, паднал на улицата, съвсем сам, на около 30 километра от дома си. Успях да го чуя седмица преди това. 
Това е.

3 коментара:

  1. Това е един от любимите ми твои разкази. А на въпроса ти - защо се интересуваш от мнението на този критик? Абсолютно irrelevant e. Който може, пише, който не може, понякога става критик...

    И аз трябваше да доказвам на тия от Блогър че не съм робот и до 3 пъти не успях, ама сега какво, да не би да взема да ги слушам по тоя въпрос? :)

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Мила, не се интересувам от мнението му, дойде нежелано, просто не мога да го погледна обективно, не мога да се погледна обективно... Това е. А ми се иска да можех. За това питам...

      Изтриване