петък, 2 ноември 2012 г.

Кукла без конци


Имам мека кафява шапчица и кафяво пуловерче и бежови панталонки и бежови обувки. И всяка седмица излизам, свалям шапка и се покланям на публиката и разказвам приказки. Хората са нетърпеливи да свърша и пляскат бурно, когато си отивам от сцената, понеже номерът след моя е така интересен. Някои идват за след приказката. Някои излизат да пушат. Не знам защо ме държат още в шоуто. Сигурно защото не ми плащат. 
Винаги се опитвам да разказвам нова приказка. Даже си я съчинявам и я изигравам.
Онзи ден разказах онази за Цар Лъв.
Цар Лъв се запознал с Царица Лъвица съвсем неслучайно. Обикнали се. Родило им се бебе – бъдещият цар Лъв. Лъвчо. Мама царица обичала да си почива и да си полягва всеки ден следобед, а тати Цар водел Лъвчо на разходка. Вървели дълго и си царят учел сина си как се царува. Един ден както си вървели, сигнали до някакво заградено място.
-         Какво е това, мъдри татко? – попитал Лъвчо.
-         Това е краят на света – поклатил царят премъдро и царствено гривата си. 
-         Той не е ли много малък тоя свят?
-         Дет се вика „Светът е малък.” До тук се простира царството ни – пояснил Царят.
-         Е, не е трудно, а и няма много животни. Мисля, че ще мога да се справя с три дървета и един навес. А какви са онези двукраки същества там, тате? И какви са тези ужасни звуци, които издават?
-         Това sа извънземни, тате. Страх ги е от нас, за това така са се оградили. 
-         А  защо ги е страх?
-         Защото са страхливи по природа. И са глупави.
-         А защо ни гледат така и ни сочат и онези дребни двукраки подскачат и се радват?
-         Дребните са малки, бебета като теб. Гледат ни, за да се научат как се царува. Хайде, да се прибираме да видим какво прави мама.
На другия ден валяло. Царят и царицата спели, а Лъвчо се измъкнал и се разходил пак до края на света. Този ден нямало извънземни. Само едно малко стояло с носле залепено на металната ограда. Лицето му било тъжно и дъждът се стичал от очите му и по червения дъждобран. Застанали лице в лице, гледали се дълго и на Лъвчо му станало  топло, но и сърцето му се свило от мъка. „Колко ли е тъжно това извънземно. Как са го оградили с тези решетки. Иска да дойде в големия свят сигурно.”
А двукракото извънземно си мислело: „Кой зъл човек е изградил този грамаден затвор? Защо? За да се радват хората и децата ли?”
И двукракото отстъпило крачка назад и направило реверанс. А Лъвчо вдигнал меката си лапичка, закачил я на оградата и така му се искало да заеме царствена поза, но нещо в гърлото го свило.
Двукракото избягало,а една черна грозна летяща твар кацнала и заквичала, дори подпявала с грозен глас:
„Краят на света… Краят на света…”
-         Стига сте врякала, госпожо черна каквото и да сте. Знам къде е, тати ми показа.
Ето, не им хареса приказката. И даже някои се покашляха неловко. После обаче обявиха номера на онази много красива танцьорка, за която винаги се притеснявам да не настине, че е много голичка и става все по-голичка колкото повече танцува.
Един ден ме болеше гърлото, за това реших да кажа кратка приказка.
Бил красив пролетен ден. Мекото слънце мушкало като с нож сивите разлети облаци и лека-полека пробивало.  Едно от малките на Вранката – Гракла Сопранова Вранкова решило да излезе от гнездото и да иде тайничко и за мъничко до езерцето. Там имало хора и много деца. Всички знаем, че децата все още не са хора или че хората не са вече хора или… обърках се. В езерото плували няколко семейства патици с малките си пухкави патенца. Всички хора и деца се радвали на красивите плуващи птици, а най-много овации събирали пухкавите. Давали им хлебче и разни вкусни неща. Никой не видял малката Гракла. И никой не й дал троха дори. По едно време се приближило едно от пухкавите.
-         Здравей, черно пиле – казало пухкавото. – Защо си тъжно?
-         Защото ти си красиво, пухкаво и мило, а аз съм черно, грозно, нищо че пея така добре и мама казва, че по-красиво от нейното гардже няма.
-         Аз съм Пухла Паткова. А ти? – попитало патето.
-         Гракла Сопранова. Приятно ми е. Можеш ли да летиш?
-         Малко. Но тук не летим много. Зимата хората ни прибирали някъде на топло, а като се затопли ни пускали пак. Така казва онзи красивият с лъскавите пера, той ми е татко. А ти можеш ли да летиш? – пак попитало с горчива надежда пухкавото.
-         Мога да, но какво от това? Аз съм грозна.
-         Е, да, не мога да отрека, че си малко неугледна и изглеждаш и проскубана и имаш едни такива малки очи. Искаш ли да ти дам малко от моята храна? На нас ни дават много.
Гракла се поколебала, но все пак приела дарението, напънал я глад изведнъж. Когато се прибрала у дома при мама си й разказала за случката с Пухла, Вранка Вранкова поклатила глава и казала:
-         Пухкавите са винаги сити, а умните като нас никога не вземаме подаяния от тях. Но пухкавите са само пухкави,  а умните са и красиви.

След това фиаско ме замериха с няколко монети и някаква дама с пухкави дрехи от публиката ми викна: Разкарай се, грозна кукло! И защо си без конци?  Я някой да сложи веднага конците на тая кукла. Полиция! Полиция!Безобразие. Ще напиша статия във вечерния вестник, че разни кукли без конци се явяват пред публика…”
Така и не я изчаках да свърши. Влязох в гардеробчето си и забелязах, че бях забравила да си сложа и клоунския грим. Ах, до кога ли ще ме търпят в това шоу?





Няма коментари:

Публикуване на коментар