неделя, 11 ноември 2012 г.

Кубчета (кубче момер едно и номер две)


Нямам спомен дали съм имала кубчета като дете. Май не. После играех с малцето, ама има-няма вече 5 години не бях попадала на кубчета. Та тези дни седя и не правя нищо, ами играя на кубчета. Опитвам се да ги наредя, да ги пренаредя, за да си обясня къде се обърка цялата картинка, че вместо картинка накрая получавам нещо като много крива пирамида, а на моменти дори кръг.
Задачата е да се наредят шибаните кубчета.
 Десет на брой.
Опитвам се да ги наредя така, че картинките да имат смисъл. И едва сега достигнах до голямото прозрение, че тези кубчета, които имам  не са за пирамида. Уф, много е сложно, щото моите кубчета не са като другите, картинките им са различни. Понякога се сменят. Някои са даже 3D.
Значи вземаме първо кубче. Има шест стени, нали така.
Отгоре – мама, тати. Тая картинка е от тези дето се сменят. Може да я няма мамата, може да го няма и татито. Но да речем в общия случай са там. Те ти казват кое е мляко, кое е играчка, кое не е играчка, кое е зъб, ухо, глава, нос, показват ти водата, сапуна, сока от моркови, един вид интродукция към живота. Те те обичат. По принцип де.
На едната стена са хора – баби, дядовци, лели, чичовци, други някакви деца, които мама и тати ти казват, че трябва да обичаш. Те вдигат шум. И ти говорят на неразбираем език и очите им са винаги едни такива изпъкнали и ококорени. Понякога те плашат.
На втората стена има креватче. То е с решетки или направо с издигнати стени, като кубче, за да не паднеш. Там ти казват кога трябва да спиш и ти казват кога не трябва да спиш. Там има животни. Те не са истински, но само ти знаеш това, защото всички се държат с тях все едно кучето наистина лае. Но се правиш, че им вярваш. Понякога не искаш да седиш в леглото и ожесточено блъскаш и риташ и се бориш, даже премяташ, за да излезеш, но мама и тати са там, за да те набутат обратно по гръб, след като са те поносили малко на ръце и да ти кажат, че е време за сън. Интересно кой им казва кога е времето за сън. Защото на теб не ти се спи. Накрая окапваш от рев и заспиваш в някой ъгъл свит на топче с мисълта, че никой не те пита дали искаш или не искаш.
На третата стена има една леля в бяла престилка. Тя идва често и има ужасно червило. И има  спринцовки и е зла. Тя е виновна за всичките ти мъки, защото тя казва на мама ти рецептите за всички онези гнусни неща, които ти се дават да ядеш. Понеже не можеш да говориш или да пишеш, ти ревеш с цяло гърло, когато видиш противната каша от спанак с ябълки примерно, за която мама ти казва, че е много вкусно. Ти плюеш, повръщаш, омазваш всичко, дереш се, но рано или късно ти се вади още по-гадно пюре от шипки и се примиряваш. Те винаги печелят. Не знаеш, че те винаги ще печелят. Но тази леля, в бялата престилка подшушва на майка ти да върши какви ли не ужасни неща с теб. И й дава книги да чете, от където й идват още по-ужасни идеи, като например да ти сложи оня колан през корема и да те води както водят истинските кучета на разходка и да ти надене онези твърди, неудобни обувки. Всички експерименти, които правят с теб са уморителни и заспиваш не защото се нуждаеш от сънища, а защото се уморяваш от ежесекундните битки.
На четвъртата стена е градинката. Там има други като теб в колички, има и други мами, които подучват мама ти да прави още по-ужасни манджи. Ти обичаш мама си, но няма как да не признаеш, че е ужасна готвачка. Там, в градинката докато мамите си приказват, пият кафета и си дърпат цигарките, там имаш шанс да се консултираш с останалите от твоята раса и с долу-горе твой размер  и там разбираш ужасната истина, че всички сте плод на нечовешки заговор да ви превърнат в хора. Там виждаш птичета, зелено, вятър. Там разбираш, че всъщност си винаги вързан. Казват за твое добро, за да не паднеш. Човек се ражда свободен, да.
До първата минута.
После го ограждат в кубче номер едно, чието дъно винаги е гърнето или подвижното гърне, което мама ти нарича памперс. За да запазиш равновесие се държиш за гърнето. Прекарваш времето в лазене по стените, нямаш и грам идея, че лазенето е най-доброто умение, което си усвоил, защото продължаваш да го упражняваш в кубче номер две. И докато лазиш и после лееееко се поклащаш на два крака търсиш изход да избягаш. За малко, защото обичаш мама и тати и ти е хубаво, когато мирише на тях. Плачеш когато са там, но плачеш и когато не са там. Полека-лека обикваш кубчето си, даже се привързваш към спанака, защото не знаеш какви маджи те чакат. И ти е хубаво в креватчето. Защото мама и тати те учат кое е правилно и неправилно, но те започват и да те слушат (това е по принцип ) и да правят това, което искаш, за да не пищиш. Ревът е твоето мощно оръжие и ти го ползваш. До мига в който до кубче номер едно се появява кубче номер две и там и да пищиш все тая.
В един прекрасен ден мама ти с орлов поглед открива в стените на кубчето ти една вратичка, която незнайно защо не си забелязал до сега, отваря я и те води на детска градина (по принцип), защото „мама трябва да се върне на работа”. Ти не разбираш защо трябва да ходи на работа, но тя е хванала ръката ти и ти й вярваш до мига, в който нея я няма и до теб се изправя първата стена на новото ти кубче. Тя е ужасно неприятна жена, която има име, да речем Соня. Тя се усмихва на мама ти, уверява я че всичко ще е наред и…  те хвърлят вътре. Соня е по-зла и от онази с престилката. Тя ще те учи. На обич към животните и към другите като теб. Ти ревеш, не за друго, а защото тя плаши. Всяка Соня (извинявам се за на тези дами, които се казват така, просто избрах името по лични съображения, но може и да е друга, моята беше Петкова), та всяка „Соня” плаши. Тя иска дисциплина и тишина. Обръщаш се да бягаш, но там са застанали куп деца, приличат на теб и препречват пътя ти да бягаш към мама си, защото не искат да бъдат единствените прецакани. Под теб е новото гърне – високо и студено и около теб миризма на някакви манджи, каквито не си ял до сега, но със сигурност са много по-противни от тези на мама ти, но всички казват, че са вкусни и полезни. Тях ги готви друга леля. Тя обикновено е по-добра, дори те гушка когато плачеш, но те гушка тайно. Обръщаш се и виждаш третата стена – правилата: ядене, как се държи вилица и лъжица, как се пишка на всеки кръгъл час, как се обличат дрехи, как се събличат, как се обуват обувки, как се мият ръце, как се подреждат играчки, кое са играчки и кое са само помагала, как се пее и когато ти се плаче, как не се смееш когато ти е смешно, как се казва „благодаря” и „извинявай”, когато не си благодарен и когато нямаш вина. Най- вече второто, защото винаги си виновен. И там има и четвърта стена – наказанията. Обръщаш очи нагоре, защото си виждал, че хората гледат все нагоре когато им е тежко и викат някой, когото наричат Господ. Но там са мама ти и тати ти, които са твоя Господ и те уверяват, че така трябва, че това е правилното и участват заедно със „Сонята” в наказателния процес. Тогава оценяваш кубче номер едно. Тогава си спомняш с бучка в гърлото за топлото и уютно креватче, за градинката, за любимата ти плюшка, която не можеш да носиш в новото кубче. Тогава разбираш какво е мъка. Ако човек истински страда в живота си, нима не е тази първа крачка да се социализира? И тогава в кубче номер две започваш да градиш друго по-малко кубче, в което се свиваш и мечтаеш за своите си неща. Когато градиш това кубче, ти все още не знаеш, че то ще е с теб завинаги, не знаеш, че ти предстоят други кубчета. Ако онези са издигнали 6 стени около теб за да не избягаш, не ти остава друго освен да издигнеш и ти своите стени, за да не ги пуснеш в себе си. Така започваш да ставаш човек…
Следва…




Няма коментари:

Публикуване на коментар