понеделник, 12 ноември 2012 г.

Кубчета (кубче номер три)


Кубче номер ти три е малко сложно устроено. То е куб в куб след куб но като цяло правят едни шестстранен хуйник за който си спомняш после с тъга, понеже ъглите на хуйника хах се увеличават. Това е куб, в който се застояваш дълго време. Някой идиот с кофти чувство за хумор е прекръстил Бастлията на Училище и гилотината е заменена с това, което ти казват, че е твоята учителка. И тя ще те учи. И тя на любов.
След като Сонята те е научила как да рисуваш, как да миеш пода след като си капнал боя, как да режеш с ножичка и да ковеш с чук и да тъчеш на малко импровизирано детско станче, как да кихаш и кашляш тихо и сподавено, как да си бършеш носа деликатно и как да изпълняваш преди да си получил заповедите, мама и тати искат да станеш учен като тях и още по-учен. Защо? За да не бачкаш викат. Подготвят те за първия учебен ден като за бал, като за карнавал и то ако го погледнеш отстрани си е направо карнавал на идиотщината. И отиваш натъкмен като за карнавал, със зализана коса, лъснати обуща, тва-онва. Китки за госпожата с малко „г”. Това, което не знаеш е, че след една седмица ще ходиш като добиче към кланица, защото в Бастилията има бележник и това, което госпожата знае да прави много добре е да изпълнява заповеди, да повтаря едно и също от 25 години и животът й е толкова скучен, но и толкова скъп, че се е стиснала за работата си като гнида за косъм и никога няма да се поколебае да ти клъцне крилцата ако не спазваш правилата.
Сега, в училището над тебе вече не са мама и тати, а само Господ може да ти помогне, но както всички знаем много добре, той е ленив и безучастен, глух, сляп и мързелив. Над теб за първи път застава Системата. Ти разбираш какво е Системата след като ти скъсат домашното, в което моливът ти не е бил достатъчно добре подострен и макар че си сметнал правилно колко е 11 плюс 12, не си направил чертичката под двете числа с помощта на линийка, а на ръка. Нищо че ти е вярна задачата. Освен това разбираш как действа системата когато учителката ти разказва за някакви неща, които после се оказва че и майка ти знае и хваща учителката в невежество и се разправя с нея и получаваш лоша оценка понеже майка ти има голяма уста. Молиш майка си да си затваря устата и да се съгласява. Също така разбираш, че може да боледуваш колкото си искаш, но не можеш да си го позволиш, защото после трябва да пишеш домашни за няколкото дни, в които си отсъствал и изпускаш един тест, който се оказва решаващ за „бъдещето ти в добро училище”. Всички те наплашват, че ако не идеш в добро училище, ще станеш зидар, а ти не разбираш защо да не станеш зидар и някак те влече пустата зидария.
Системата така те обезчестява, че първият ти сексуален контакт може да ти да ти се стори дори хубав. Системата те научава да не мислиш, да не усещаш и никога да не задаваш въпроси, които не са в репертоара на учителката. Защото това, с което разполага Системата са освен милиардите правила, които трябва да помниш, и около милиард и един начина да те накаже. И така, ако „Сонята” е била страшна, в този куб, или да заменим последната буква с „р”… , разбираш, че правиш и изпълняваш всичко не защото си умен и можеш, а защото много те е страх.
Страх те е от мама и тати да не са разочаровани, а когато те се разочароват може да не ти дадат да гледаш телевизия и да ти забранят да играеш, да ти измислят нещо като печене на чушки и правена на салца цяло лято, вместо да тичаш с децата навън. Страх те е от госпожата (и мама я е страх от госпожата, и тати, всички се страхуват от нея), защото тя е строга и много несправедлива. Страх те най-вече от трудовото, когато се налага да режеш с трион и си бавен някак си и когато кажеш на госпожата, че си бавен, защото те е страх от нея, тя млъква понеже този отговор не е в предварителния й сценарий. Страх те е да не получиш отлична оценка, защото целия клас ще те намрази, страх те и от лоша оценка, защото няма да станеш професор както иска родата, но пък мечтаната зидария ти се изплъзва.
Но все пак в този куб получаваш нещо.
Униформа.
Хубава, лъскава, спретната и чиста.
И другите имат такава. Даже обущата ви са еднакви.
И много знания имаш. Даже повече отколкото някога ще ти потрябват, защото в този куб ставаш истински човек. Даже се научаваш как да се пазиш от педофили. Ако в началото си имал глас… е, това да не ти е Обществото на мъртвите поети, а и Джон Кийтинг го изгониха и нали видя какво става с децата с глас. Това, което Системата не понася (което ще видиш и после) е да има гласни в азбуката на живота.
Ако си умен обаче, ще си си донесъл онова малко кубче, което си направи в детската градина и там ще се затвориш с мечтите си да станеш космонавт, монтьор, откривател, Индиана Джоунс, Хари Потър. В твоето кубче можеш тайничко и без да си обект на хули и подигравки да си пишеш твоите си разказчета, да си изрязваш твоите си фугурки, да си тананикаш измислени от теб песни, които никой няма да чуе, защото нали не си забравил, че си останал без глас. Целта на цялата тая дандания е да се запазиш като „ти” и нищо, че не правиш като другите деца. Използвай илюзиите викаше Аксел Роуз. Да, срещу Системата.  
Скоро идва време, когато разбираш, че и госпожата я в страх от Системата, но все още не знаеш (и вероятно никога няма да узнаеш кой дърпа конците там). 
Има мигове на жалък бунт. Пропушваш, просмъркваш, дърпаш трева, пропиваш, драскаш обидни думи по сградата на Бастилията. Е, и? Да си видял някъде това да проработи. Системата с активното участие на мама, тати и няколко психиатъра обуздават гнева ти и ти слагат етикетче „трудно дете”.
Бе не бе, не са толкова кофти нещата. В крайна сметка можеш да се забавляваш от сърце. Само не спирай да си представяш всички даскали голи. Хах. Сега се сещам за моят втори и велик пробив в писането. Едва на 12 бях написала стихотворение от 14 куплета, посветени на всеки един даскал в училището. Разпространяваше се напечатано на машина и съвсем апокрифно. Баси, само тогава май си останах „призната” J Но се намери една кифла, която го даде на класната и ми намалиха поведението и после плаках горко цяло лято и цяла зима. Не го помня добре. Хах. Помня един куплет, който беше особено коментиран. Имахме една учителка по трудово, която си чукаше орехи на катедрата с тока на обувката си и ядеше докато ние бродирахме. И много плюеше като говори. Виждаш ли, може да е супер забавно.
„Ето ме с чадър в ръка
Под слюнката ти пак  заставам
Игла пробожда моята ръка.
Но ще настинат твоите крака, учителко любима
Обувките са за газене в калта.
А орехите чукай с чук и у дома.
А на катедрата легни
И си поспи.”
Малко кофти, ама така ми е идвало май.
Имам затруднение дали това кубче да го сложа отдолу, под поредното гърне, където те слягат да седиш. Не мога да кажа, че еволюираш след него, не знам дали израстването на детето в човек е точно стъпка нагоре. По-скоро се опитвам да наредя кубчето отдолу. Да видим…
Следва… (извинявам с за което)




Няма коментари:

Публикуване на коментар