четвъртък, 15 ноември 2012 г.

Кубчето на Амина


Щайнхофгрунде е един от най-красивите паркове в покрайнините на Виена. Всъщност не е дори парк, а огромна гора, в която дивите животинки се разхождат свободно, някак са свикнали с хората, но поне не са в мрежести заграждения като в Хермес парк. Там е и прочутата църква на Ото Вагнер, считана за едно от върховните постижения на съвременното изкуство (построена преди около 100 години в комплекса на клиниката за психиатрично болни, която съществува и до днес, удачно изнесена извън града).
Разбира се децата от детската градина не бяха никак заинтересовани от историята на църквата, дори сърните не им правеха впечатление. Беше едва девет и половина, а над Виена беше студено и тревата беше бяла от падналата слана. Слънцето едва се показваше през мъглата, а Виена погледната отгоре беше като обвита в бял захарен памук. Соня сега е обсебена от идеята да ходим на дълги екскурзии с вървене по заледена трева и тази сутрин не беше изключение. По-големите следваха в редичка Соня, която беше дала заповед „Свободно”, което значи, че можеш да пуснеш детенцето, за което се държиш в строя и да вървиш свободно. На края на редицата беше Херта с грамадния си гъз и две от най-малките, които не можеха да ходят. Останалите от бебешката група вървяха геройски с течащите носове и кашлицата на Амина кънтеше в мъглата.
Вървях по средата и пазех някое да не се катурне надолу в дерето, когато Рубен, който не играе и не комуникира с другите деца вече трети месец откакто е в градината се присламчи и пъхна ръка в моята. Беше толкова хубаво да усетиш топлинка. След него дойде и Амина. Тя винаги се държи за мен на тези „походи”, защото Амина е висока колкото една голяма кукла и мъничките й крачета не можеха да достигат фучащата напред Соня и големите 5 годишни деца. После дойде и Лили, която се страхува от Соня и мрази дните за екскурзия, защото винаги й е студено. Лили е на три, но е висока колкото шест годишно дете и е доста тежичка,  Амина е едва на две години и три месеца. Така вървяхме тримата, Един бягаше около нас, а Емануел се държеше за якето ми и не спираше да говори и да обяснява на Амина колко я обича. J По едно време видяхме сърна и спряхме. Децата й махаха, само Амина не можеше да я види, защото е така дребничка. Понякога имам чувството, че дългите й къдрици са нереални, а огромните й сини очи с това тънко гласче са като на жива кукла. Вдигнах я на ръце да види сърнето и тя тъкмо махаше усмихнато, когато Соня се провикна да я  пусна, понеже не е разрешено да носим децата. Те трябва сами… Пуснах я, издухах им носовете, Амина кашляше тежко с хрипове. Сутринта бях видяла майката. Тя е рускиня, а бащата е австриец. Каза, че след варицелата не спира да боледува, а вече са я заплашили да я уволнят заради болничните, за това няма избор и я пуска на градина и че лекарят казал, че е съвсем добре. Даже ми показа бележката от него.
Амина има един голям батко на 16, един не толкова голям на 13 и една кака на девет. Те са гледани деца. Искам да кажа обичани и обгрижвани. Татко й е силен и голям, с прошарена вече коса, носи я като брошка на ревера си. Толкова е дребничка, а има такива пухкави бузки.
Та. Пуснах я след като ми се скараха за проявата на човечност и тръгнахме мълчешком. Емануел вече не говореше, само се стараеше да не цопне в калта. Амина стискаше силно ръката ми. Издърпах надолу якето си и скрих измръзналата й длан в ръкава си. По едно време дойде Джъстин да му помогна да си сложи ръкавицата с пет пръста. Соня има очи и на гъза. Обърна се и викна: „Ако не може сам, ще ходи без ръкавици.” Джъстин гледаше неразбиращо. Бучка застана на гърлото ми. Продължихме. Сетих се как родителите бяха платили по седем евра за това ходене из мократа трева и започнах да смятам на ум, че автобусът не може да струва толкова много. Все пак 30 деца по 7 евра правят 210 евра. Автобусът беше ангажиран за два часа и половина. 100 евра да му е надницата… на автобус към общината… но реших да не се задълбавам.  Само да поясня, че тук няма студено време, а има неподходящо облечени деца. Така че това ни чака всяка сряда до края на света.
По едно време Соня каза, че се спускаме надолу. Излязохме на голямата поляна, от която бяхме тръгнали. Слънцето беше вече погалило тревичката и росата се топеше, мъглата беше изчезнала. Гората наоколо се бе вдигнала в цялата си прелест и луди цветове и клонките се поклащаха като за „довиждане”.  Вятърът бе омекнал и вече не хапеше, а само погалваше бузките на децата. Дори пейките бяха поизсъхнали. Няколко деца се опитаха да седнат, пребити от едночасовото ходене по сокаците, но Соня им викна да стават и че сега било време за игра и за бягане. Всички без Амина изпълниха и съвсем неентусиазирано и без грам спонтанност започнаха да бягат. Пуснах ръката на Амина и тръгнах към  пейката. Тя се закашля и тръгна след мен. Седнах и преди детето да се облегне дори, Соня излетя като куршум и я грабна за раменете, обърна я, избута я на средата на поляната и й каза „Сега трябва да играеш и да бягаш като другите деца.” Амина застана на средата на огромната поляна с гръб към мен. Предполагам се е чудела как може да има отредена минутка за игра и забавление. Поне аз се чудех. Виждах розовата й шапка с кафява папулка, видях как се опита да си отвори ципа на якето да извади къпричката си за нос, но не успяваше. Стоеше съвсем сама, като изоставено от ятото лястовиче, като забравено малко сърне (което няма да се случи, понеже ЖИВОТНИТЕ не са хора) и се бореше с ципа (по принцип е задължително циповете им да са затворени, за да не пъхат в тях разни боклуци като… кестени и лешници и други безсмислици…) Гледах и се борех с… добре де, нека го кажем майчинския си инстинкт (знам, ще кажеш че разсъждавам като майка), когато тя се обърна и ме погледна. По бузите й се бяха стичали стотици сълзи. Изглеждаше като потънал в океана диамант. Лилавото й яке бе подгизнало. Плачеше тихо, безгласно, уплашено. Тревичките блещукаха с последните капки роса, писъците на децата някак заглъхнаха. Дори не усещах ножовете в погледа на Соня. И тогава Амина тръгна към мен. Бягаше  с протегнати напред ръце. Бръкнах в джоба си да извадя носна кърпичка. Тънкото гласче на Амина „Hilf mir bitte, Ina. Hilf mir…
Дори не беше стигнала до мен, когато Соня се втурна от другия край на поляната, грабна я като хищна птица, започна да врещи като луда (а клиниката за психично болни е малко по-надолу).  „ТРЯБВА да играеш с другите деца, трябва да бягаш и да играеш сега. Заминавай!” И я метна на средата на поляната. После се обърна към мен и продължи да пищи. Не, няма преувеличение. Пищи. „Ти не трябва да правиш това. Трябва да я гониш. Не може да седи при теб когато си поиска. Трябва да играе сега…” Казах, че някой трябва да й избърше носа. Тя се врътна и се върна при Херта и знаех, че говорят за Амина. И вероятно за мен. А Амина, застанала отново в средата на поляната посиняваше от рев, давеше се в кашлицата си, в хремата, потъваше в блесналата трева. После се предаде, седна на земята и се сви на топка. Седях на пейката като кръгъл идиот. Исках да изчезна, да се стопя като есенна мъгла, да не чувам отчаяния плач на Амина, да не усещам погледа на Соня, да не се чувствам виновна за това, че съм човек, хванах се за мисълта за малцето и си представих как прави класно по математика и как си беше съдрала дупето да учи за щибаното класно две седмици и да си подостря моливите като игли, иначе го считат за грешка и хукнах да повърна.
През цялото време в автобуса на връщане Амина се обръщаше да ме търси с поглед и хлипаше, а аз й се усмихвах… колкото можех. Соня ме гледаше любопитно. Едва  удържаш да не се издрайфам в чантата си.  Когато слязохме ми каза: „Те са само деца. Те са само деца.”
Те са само деца, човече. Само. Дали родителите някога ще знаят? Не. „Само децата” не могат да говорят. И няма кой да им повярва. Но съм убедена, че ако този силен татко види детето си свито на мократа трева със зададено упражнение „Веселете се веднага!”, посиняло от рев, това, което ще остане от Соня няма да бъде дори спомен. Пък де да го знам. Може да му харесва контролираното веселие. Ама на майката… едва ли.
Да, точно така се възпитават децата. И Морис и Лара и Ноа и Сандра и всичките без внуците на едната лелка са подложени на тази изродщина, в която категорично отказвам да участвам. Не искам да бъда част от пренебрежението на родители, на Сони, на Херти, на пички лелини. Не искам да бъда брънка в Системата, тухла в стената, камшика в ръката на имащите, които искат послушни и изпълнителни малоумни роби, които се манипулират и управляват лесно.
И ако някой се съмнява в думите ми… ама моля ви, заповядайте, дайте си децата при нас. Соня ще ви почерпи минерална вода.
Днес, ден след похода, десет деца бяха болни. А нима това не беше целта? Колкото по-малко, толкова по-добре. Амина беше там и когато влязох хукна да ме прегърне, което направиха още четири деца. И тогава разбрах. Никой не обича Соня, тя не обича никого. Колко ли е ужасно да не умееш да чувстваш. Почти ми стана жал за нея. Колко е малка и нищожна, нали?




Няма коментари:

Публикуване на коментар