четвъртък, 25 октомври 2012 г.

Маутхаузен - пътуване със смъртта


Преди няколко дни гледах по телевизията един възрастен мъж, който от 1947 година се опитва да намери онзи американски войник, който му е дал храна и буквално е го в спасил от гладна смърт на излизане от освободения концентрационен лагер. Бил е на 9 години, когато го мятат там, излиза на 14. И този войник го прегърнал въпреки болестите му, въпреки мръсотията и дизентерията и всичките неща, живеещо из тялото на това 14 годишно момче. Майка му, баща му и четирите му сестри умират из други… лагери.  
Не знам кой дявол ме накара да се грабна в студа и да ида на два часа и половина че и повече с влака до Маутхаузен. Бях изчела малко за лагера, надявах се да разбера повече на място. Да, има гид. Но той не ти трябва. Австрия е разкошна през есента. Полетата са подредени и грижовно стопанисани, приготвени за зимата, къщичките с изметени дворове, почистени червени покриви, всичко свети, до всяка къщичка старателно наредени дърва за камината, дворчетата плувнали в есенни листа и хризантеми, вървиш и заравяш крака в пътека от листа, всеки слънчев лъч гали за последно сбогом събличащите се с всеки полъх на вятъра дървета… нереално... И над цялата нереалност стои истината.
Стои огромна, грозна, сива, воняща на смърт, на гнило, на проказа, на зло, на хиляди човешки стонове, на хиляди човешки души, намерили смъртта си там. Според статистиките в концентрационния лагер Маутхаузен те са приблизително 150 хиляди . Никой не знае със сигурност. Няма да те занимавам с цифри, който иска ще прочете. Само ще кажа, че Маутхаузен и Гусен са били единствените концентрационни лагери, в който хората са били пращани с печат  „препоръчителна смърт”.


Бях чувала за Менгеле, и все си мислех колко грозно е това „доктор” отпред, но сега вече чух и за доктор Ариберт Хайм, иначе известен като доктор Смърт, който е дал велик принос в историята на медицината, доказвайки, че инжектирането на бензин, отрови и какво ли не води до смърт. Особен принос в ампутирането и ваденето на органи, да се види дали човек може да живее и без дроб примерно.
Не ми е за това думата обаче. То… от къде да почнеш с фактите, историята ги пази. Но и забравя. И някак потулва. И някак заминават… сред меркантилните интереси на политиците. Всичко е забравено и простено. Дали? Или само зорлем се правим, че сме забравили?
Стоях в средата на огромен площад, където скелет до скелет са се строявали в 4. 45 всяка сутрин всички оживели след нощта и си представях как правят задължителната физзарядка преди да отидат на работа и ми ставаше все по-лошо и по-лошо, като че хиляди стъпки още кънтяха – самотни, обречени, стъпките на плахата надежда, на неизречената молитва „нека доживея до утре”. Оглеждаш се наоколо. И там, извън лагера стотици сенки на хилядите, изведени насила хора, оставени на волята на бога (като го споменах, къде ли е бил тогава…) и буквално чуваш как тихо и мълчаливо тези човешки същества, които са дошли на този с вят с усмивка, пасат тревата и ядат пръст, за да се спасят от мъчителната гладна смърт. И тревата хрущи в мозъка ти и пръстта скърца в устата ти. И започваш да се побъркваш. И да гледаш нагоре и да питаш: Къде си спал? Какво си правил? Защо?
Менят се времената. Сега дебелеем. Месец дизентерия и туберкулоза и малко бачкане на кеменоломната и си готов за следващия летен сезон. Ако ти стиска.
Влязох в помещенията за спане. И там… всъщност повечето са спали на открито. И даже на някои са им хвърляли по една вряла баня и после са ги оставяли в гората голи докато умрат. Нямало е време да се подпичкват разбираш ли. Трябвало е да се освобождава бързо място за следващата партида. Така или иначе лагерът не е можел да побере много, само 20 хиляди, а ако навън чакат още толкова… та някои са марширували с дни на студа докато измрат или измрат другите вътре.
И знаеш ли, като влезеш в газовите камери… да, сега е музей, сега е чисто и безопасно и стомахът те свива и ти се вие свят и цялата злост на човека с много малко „ч” те затиска и искаш да паднеш там и да не станеш никога защото няма смисъл… Нищо няма смисъл. Ако един мозък може да измисли и успешно приложи 62 начина за зверско избиване на мъже, жени и ДЕЦА, ако една женска ръка може да посегне и хвърли дете в смъртта, то човекът е способен на всякакво убийство. И колко странно. Франц Цирайс, щабфюрерът на лагера в признанията си казва, че той бил добър човек. Сигурно. Сигурно е обичал класическа музика и е четял книги и е обичал децата си и родителите си. Сигурно… и с тази обич в сърцето е копаел масови гробове са по 150 души. Сигурно нещо се е объркало. Или просто е изпълнявал заповеди, така както безропотно ги изпълняваме и ние днес, така като се подчиняваме и ние днес, но на други каузи и в името на други все така незначителни и нелепи неща.
И седнах на земята, на плочките, свих колене и не можех да контролирам гърчовете в тялото си, осъзнавах, че плача, осъзнавах, че има и други хора, бледи и някак забравили да правят снимки. И дори не ме погледнаха странно. И дори чувах хлипането си. И не спирам да повръщам.
Бях гледала много и много чела за втората световна, за концлагерите, гледах филми по истински случаи, плачех, давех се. Сега вече не плача. Сега само дето небето е паднало много по-ниско, само дето всичко ми се струва някакъв огромен театър, някаква целофанена усмивка „много съжалявам”, аз бях добър човек. И само дето не мога да заглуша в мозъка си онзи щракащ звук. Като прекършено. Ако имах надежда, че човечеството все пак е направило нещо, то тя умря днес. Човечеството успешно, от векове върви към своята гибел, защото ние не заслужаваме красотата на този живот. Всички ние, които допускаме апели „на сапун”, „да беше Хитлер жив”, всички ние. Не „искам някой да оправи тази страна”, никой няма да направи нищо, което зависи от теб. „Те” са такива, „те” са убийци, крадци, мошеници. Кои са „те”? Те сме ние. Ние сме убийците. Ние продаваме сами на себе си илюзиите, сами си ги купуваме и сами им вярваме. И всички ние, които допуснахме да се стигне до тук. Да, знам, ще ми кажеш за милионите жертви на комунизма, за ГУЛАГ, за онези, другите „лагери”, за загиналите във всяка една война. Усещането няма да е по-различно, просто този „лагер” се оказа близо. А и исках да видя с очите си, а аз ослепях. И онемях и не усещам нищо освен погнуса, че съм...  че съм. Усещането ще същото – на обреченост и с дъх на пръст и метал и отрова в кръвта ще си тръгна от всяко място, където насилствено е отнеман човешки живот заради кауза, заради религия, заради психопатите, които са управлявали, управляват и днес и ние блеем като овце и само си пишем и маршируваме...
И когато учителката в клас казала „Катедралата Щефансдорм за жалост  пострадала при бомбардировките над Виена”, когато децата попитали какви бомбардировки и когато дъщеря ми попита защо другите деца не знаят нищо за втората световна, ми стана ясно, че поколенията ще изтрият фактите, срама, но смъртта винаги ще мирише. На човешко.

Във всеки един човек дреме един убиец. Вероятно.


Няма коментари:

Публикуване на коментар