понеделник, 22 октомври 2012 г.

За едни обувки


Знаеш ли историята на тези обувки. Като почнах да бачкам при Джордж нали ме извика да му правя покрива. И горе на тавана тече и там… не си виждала толкова много лайна. Дебелата му жена беше натрупала дрехи, обувки, боклуци, какво ли не. И по едно време една от кокошките му се качва по стълбите, бяла една и седна върху някаква кутия и ме гледа. И аз я гледам. По едно време до крака й гледам обувка. Измъкнах я. Хубава обувка, с такава обувка може да караш един живот. Прашна. Меря я – става ми, търся другата -  кокошката я намери. И питам аз Джордж дали мога да ги взема. Той вика „А, вземай, ги, те за нищо не стават.” Джордж беше ОК, но беше прост. И ги лъснах и ги боядисах и сега… искам да ме погребат в тези обувки. Виж как хубаво тропкат. Моите дансинг шууз.

Не бе, няма нищо лошо дори и в смъртта. Преди няколко дни седях на същия този стол и гледах пред тоя мръсен мазен, отвратителен, немит от 75 години прозорец на най-мръсната кръчма в света. Край мен хора, седнат, пийнат и заминават, аз напоително поглъщам пета бира. И музиката… тъкмо да тръгне някоя песен, която харесвам и я намалят или прескочат. И никой не ми обръща внимание и аз не обръщам на никого. И си мислех как ли се гърчиш и за да храниш това малко чудовище, което обичам повече от живота и дори от обувките си, а аз пия на версия. И тогава разбрах… И като разбрах хахахахаха започнах да се смея с глас. Еврика. Малко по малко постигам мечтата си – никой да не ме притеснява и аз да не притеснявам никого. Аз съм напълно незабележим, ейййй толкова малък. Живеем в незабележимост. Ти си умна, знаеш я тази дума. И съм напълно иррелевантен. Я ми кажи как се пише тая дума. Знам, че знаеш. Живеем в иррелевантност и незабележимост. И ако аз съм толкова малък, значи другите не са по-големи. И всички сме едно голямо нищо.

Ти видяла ли си наоколо? И какво виждаш. Точно така. И слепец може да го види. Ето, затова си непоносима. Прекалено си пряма дори за мен. Някои неща не бива да се казват.
Да, очевидно е, че мразя хората. Но обичам определени индивиди. Ето – приятели. Здрасти, как си, ще се чуем другата седмица. Хората вървят на някъде. Move on. Франки лъже, че пие кока кола, черният му дроб така се е раздул, че прилича на бременна жена. Другите измират някъде в… иррелевантност. Ха ха ха. И остават няколко души на пръст. Или кръст.
Не знам, може би и аз. Ето, направих списъка с песните. Виж заглавията. Е, да аз харесвам това заглавие. Sleeping tears. Или Slipping tears. И двете стават за теб. Може да не направя нищо, може да направя едно, само едно, но добро. Ще свърши работа.

За да компенсирам цялото зло, което съм сторил в миналото си. А аз бях лошо момче и сега не съм добро. Но аз съм такъв. Исках да видя какво е злочестина. Знаеш ли я тая дума. Хахаха. Да, знам, че я знаеш. Я да видя дали мога да я напиша. Ето на, стана. И видях и ми харесва. Искам да събуя обувките си и да си топна малките деликатни пръсти в морето на злочестината. Хахаха.

Не бъди тъжна. Ти имаш да катериш планини. И аз съм горд с теб. Но трябва да не си толкова открита. И да се пазиш. Откритите рани се надушват лесно. И хората са накацали като лешояди. Ей, лешояд, може ли една бира. Голяма. Благодаря. Като за из път. Снощи влиза една дърта, мръсна, смачкана, грозна, смръдлива курва, ама по-пияна и от мене. И идва и сяда и почва да говори нещо. На колко си години я питам. Изглеждаше на 76 и ми казва – на 46. Смях се. После ме пита дали искам да ида с нея. Къде да ида и защо да идвам и вече не се смеех. А казвал ли съм ти за оная дето я прибрах от един бар, ама бях много пиян. И в нас видях колко е грозна и дебела. И я питам дали иска да яде и вдигнах слушалката и се правя, че се обаждам да поръчвам чикен къри. И тя чака да яде и аз й викам, айде дай малко наденица да похапнеш за разяждане. На сутринта бягах от собствената си квартира. Но аз имам маниери, а ти си възпитана. Има разлика, нали. Ти не би се преструвала, че викаш китайско у дома, за да чукаш някого, когото дори не познаваш, дори не харесваш, дори не искаш да чукаш. Но аз имам маниери. Ха ха ха. А ти би му казала, че е мазен, гнусен плъх преди да те е заговорил.
Не искам да ходиш по такива места и не искам никога да пиеш пак.

Това е голям въпрос, нали? Къде е у дома? Помня когато се роди племенникът ми. Държах го, едно грозно, малко, като червей. И казвах на сестра ми че е грозно. После не можех да насмогвам с подаръците.

Ей, Анджи, кажи сега на тези малоумници кой е Касиус Клей. И им кажи за Фреди. Ето я, разтанцува се.  Обичам това дете. Ти знаеш това, но какво мога да й дам?

Та къде е „у дома”. А, да, гледала ли си „Апартаментът”.  Разбира се си го гледала. Казвал ли съм ти, че си прекалено умна за да те издържи който и да е нормален човек. Та какво мога да й дам? Аз нямам нищо. Иррелевантност. Дали мога да я напиша? Не бъди тъжна…

Знам, аз съм просто една торба с лайна. Но майка ми не беше курва. Нищо, че сме пет деца все от различни мъже и че умря от рак на шийката на матката. Тя танцуваше степ. И ме научи д танцувам степ. Тя беше прекалено… независима. Предполагам.

Ей, лешояд…
На другия ден той продаде любимите си обувки за десет евро, за да купи детски ботушки за осем от чарити шопа. Идваше есен и дъжд. Хубави ботушки, изкараха две зими и видяха доста път. А онези обувки, които продаде хаха след три дена ги гепих обратно. Просто Стинки Стю беше заспал на една пейка с тях. Да ме прости Господ. И да не ми прости – дреме ми.







Няма коментари:

Публикуване на коментар