Господин Аллес Гуте

Господин „Аллес Гуте” е една от забележителностите на Виена, градър на музиката и според много местни бил и най-романтичният град в Европа (тук мога да оспорвам с плам). 

Господин „Аллес гуте” започва работния си ден около осем – когато минавам за работа вече е там. Мъж в разцвета на силите си, бивш алпинист. Той е духът и настроението на целия Ройманплац. Когато почива, разправя вицове и забавлява продавача на вурстове и момичетата от пекарната. Когато е студено, пак се смеят с него. Когато работи обаче, работи здраво.

Работата на господин Аллес Гуте е да седи на определената му плочка пред магазин Либро. И да поздравява всички минувачи с „Аллес гуте” (Желая ви добро).  Минувачите са много, за това господин Аллес Гуте не млъква по цял ден. Фразата се повтаря с различна интонация и различи ударения:

ААААллес  Гутеее.

Алес Гуууте

Алееес гуууутееее

Или в стакато: Алес гуте,алес гуте, алес гУУУУУтеееее!

Хората минават и се усмихват. Артистичен е и как само ги докарва тез извивки на гласа и какъв мощен глас има само! Понякога го чувам преди да завия към площада. Понякога мълчи. Когато мълчи, значи някой му дава вода в устата.

Господин Аллес Гуте няма ръце, отрязани са над лактите.

Той няма и крака, отрязани са точно под колрнете.

Според вурстаджията, австриец, родом от Сърбия, господин Аллес Гуте отказал да бъде гледан в дом за инвалиди. Решил да живее и да се оправя сам. Логично няма жена, избягала била и се задомила с австриец от турски произход със зелени очи; има дъщеря, която плаща на един китаец да го води „на работа” и да го прибира и плаща и на една помощница да му чисти, пазарува и готви. Не знам как се оправя с яденето, не съм го виждала да яде. Зиме, лете, пек, сняг, мраз, мъгла, дъжд, той е там, непоклатим като катедралата Св. Стефан (гордостта на Виена), музикален като виенската опера, свободен като вранките из парковете (само дето не може да лети) и подарява пожелание за всичко добро. Хората го снимат както снимат впрегнатите във файтони кончета, както снимат пандата в зоопарка, плащат за пожеланието и за усмивката с по някой цент и отминават, а тези които сме всеки ден там сме принудени да се видим колко сме жалки с мрънкането си и с уж неразрешимите си проблеми.

В Австрия се нагледах на просяци. Има няколко категории:

Такива, които седят на улицата с купичката отпред и с унили, печални очи чакат някой да ги съжали.

Такива, които обикалят из превозните средства и пеят или свирят румънски песни или носят бележка „Имам тумор”.

Такива, които те спират да ти поискат пари за цигари или две евро за хляб.

И господин Аллес Гуте.

Мога само да гадая какви са нощите му, какви са сутрините му, какви са спомените му от времето когато е можел да държи чаша, бутилка, вилица, цигара, да прегърне жена, да погали детето си. Когато се е налагало да влиза в харчове за обувки. Мога само да гадая през какво е минал духът му докато преглътне и застане в обезобразеното си тяло на показ пред всички, да се усмихне и да викне „Аллес гуте”.

Преди два дни минах от там с дъщеря ми. Не коментирах.  Тя първо го чу и после го видя.

„Той няма ръце и крака” – каза почти разплакана. Бръкнах и й дадох две евро, тя побягна, застана пред него и му каза „Аллес гуте” и пусна парите в купичката. Той млъкна, вкамени се. Чак тогава се усетих, че не бях чула някой да отвръща на пожеланието му. Хората се усмихваха вежливо и подминаваха или слагаха пари, но никой никога не му пожелаваше. Нищо. Тя се обърна и хукна към мен с трепереща брадичка. Господин Аллес Гуте я извика, през това време каза нещо на момичето от фурната, тя бързо извади пликче и сложи две понички с шоколад и ги подаде на малцето. Хората бяха спрели, всички гледаха. Тя взе плика, погледна ме въпросително,  зачуди се какво да прави. Той й каза да ги вземе, усмихна се като дете, махна ни и поде наново. „Алес Гуте!”

Последва дълъг и мъчителен разпит: защо, кога, ама как така, ама защо бе мамооо?

Ако имате намерение да посещавате Виена, идете към Ройманплац. Там винаги през деня ще намерите единствения искрено усмихнат човек сред тази безрадостна нация.