събота, 22 септември 2012 г.

Глава 9, Онази позната курва


Разбира се разговорът между Сълза Тъжнева и Кръстьо Биков по телефона беше кратък и доста неясен. В крайна сметка Сълзица разбра, че някакъв мъж, който се представи като „съпруг на Сийка” е пребил дъщеря й на някакви стълби или поне така си го представи, а Кръстьо нищо не разбра, понеже жената врещеше  в слушалката. Освен друго, до него доктор Пеев пееше, а Сийка отдавна се бе събудила, но не даваше нишан и се правеше на глуха лисица. Коварната й цел беше да разбере какви са бъдещите планове на Кромидената глава относно гобленарството  и относно нея. Когато се усети, че майка й е в града и звъни по телефона, тя за малко да изпадне отново в дълбока кома, но не й се получи и за това реши да лежи като мумия и да надава ухо.  
Кръстьо омаломощен от певческата атака на доктор Пеев, се строполи на един избушен стол пред стаята на Сийка и заплака.
Сълзица затвори телефона, погледна с отворена уста първо Никифор, който едва не получи преждевременна еякулция, после погледна с отворена уста Гълъб, който забеляза пломба горе ляво, грабна чантата си и без да си вземе палтото изскочи на улицата и само с поглед спря такси.
Това, което се случи в болницата не е за разправяне. Сълзица завари Кромидената глава все още облян в сълзи, Пеев пееше „Само ти, сърце, си ми приятел, само ти не ми изневери.И макар да си бедно и страдаш,като мен, сърце, бъди!”, надникна в стаята, видя че лицето на Сийка беше поруменяло, удари Пеев през устата и за няколко секунди се осведоми за състоянието на чадото си. „Добре е вашето дете, не плачи сърце. Даже чува и ви вижда вече, хей, не се сърди човече.”
Поуспокоена, Сълза Тъжнева се върна в коридора и заби нокти в кромидената коса на Кръстьо и с рязко оскубване извърна разплаканите му очи към себе си.
-         Казвай сега, сине, кога се оженихте?
-         Не сме, обърках се. Минавах от там случайно, не знаех какво да кажа по телефона – смотолеви Кръстьо без да дръзва да погледне мамата на Сийка в окото. Но когато го направи… о, чудо! Пред него стоеше жена като… като сълза на сърна. Малки нежни бръчици като изкусно изплетена паяжина впримчваха две лешникови очи дълбоки като безкрая на времето. Кестенява коса като есен, като вятър, като пустиня, като водопад. Солен дъх на море и на пролетна гора и на бриз, на дъждовна есен, на мек и хрупкав сняг. Кръстьо се опита да контролира напъващата го ерекция като заби поглед в отворената за фалцет уста на Пеев, но незнайно защо това не помогна, за това се опита да си представи гоблена в комшийката Жозефина Сливкова.
-         Какво се случи, от къде познаваш дъщеря ми?
Кръстьо преглътна горчиво, че пак се е преебал и разказа всичко без малкия детайл с отнетата девственост на Сийка, за което Сълза се досети сама.
Сълзица не откъсваше очи от Кръстьо. „Хубаво момче. Има коса като горчица.” Такива мисли подгониха Сълзица и разбра защо дъщеря й се бе влюбила в него. Разбра го с горчивина. Усети тръпчив вкус в устата, като да бе изсмукала половин лимон без захар и направи крачка назад. И влезе и седна до леглото на дъщеря си, сложи глава в ръцете си. Беше видяла как Сийка наостря уши и се беше спокойна за нея. Знаеше, че след час-два ще й писне да мълчи и ще излезе от роля. Кръстьо остана на стола пред стаята и двамата зачакаха. Пеев си замина и на негово място дойде медицинска сестра, която не пееше, но за сметка на това се оплакваше постоянно. А двамата седяха и мислеха за едно – времето, което ни подминава, докато чакаме.  По едно време Кръстьо влезе, седна до Сълзица и неволно или съвсем волно докосна ожулената й, груба ръка и попита:
-         Искаш ли нещо топло, да се сгреем? Чай или кафе…
-         Двойно еспресо, моля – прошепна Сълзица.
След 5 минути той се върна с две чаши кафе, Сълзица стана и излязоха да пущат пред болницата. Мълчаха. Тя зъзнеше от студ, палтото й беше в Колумбия, а сърцето й се превърна в пепел от крематориум за мечти. Искаше небето да се отвори и вселената да я засмуче преди да умре, а Кръстьо не можеше да откъсне очи от върховете на обувките си. Нямаше нужда да я поглежда. Усещаше я. Мириса на самотна дива котка загубена в дъждовната есен на зимния безкрай на собствения си затвор. А времето препускаше като лудо. Земята беше черна. Луната сребриста и тъжна бе забила острия си рог в пухкавия мрак, а там приседнала на ръбчето седеше и се скъсваше от смях, чак подритваше с крака онази курва – съдбата.
Изведнъж Сълзица извади от джоба си смачкан лист хартия и химикал и надраска нещо.
-         Дай това на дъщеря ми. Уверена съм, че като се върнеш ще се е събудила.
Кръстьо взе листа, сви го нежно в ледените си ръце и преди да отвори уста да каже, да попита… тя избяга. Като подплашена кошута. Силуетът й изчезна за секунди в мрака, после онази курва съдбата пусна един лъч светлина и я озари за минутка. Малки ситни капчици скреж падаха около нея като песъчинки в пясъчен часовник, като песъчинки между дланите ти, като време между пръстите ти, като вятър през косите ти. Той поглъщаше образа й с настървеността, с която лъвица разкъсва антилопа и когато се засили да я догони, лъчът изчезна, чу се как кола запали мотора си и едно такси профуча. Кръстьо не знаеше, че Сълзица се връща в Колумбия. Кръстьо не знаеше, не разбираше.  Извади телефона на Сийка и видя номера на майка й. Набра, тя вдигна със сподавен глас. Мълчаха. Тя чуваше страх му, той чуваше сълзите й. И тя затвори.
Той повъртя бележката в ръката си, поколеба се и тъкмо да я отвори, сестрата се провикна мързеливо.
-         Алооо, жена ви се събуди.
Кръстьо пое дълбоко дъх, влезе, Сийка го гледаше с горещи, пламнали очи, пълни с любов.
-         Мама къде е?
Той мълчаливо подаде бележката. Тя го изгледа озадачено, сурово, отвори, прочете, побеля и

Следва…





1 коментар:

  1. Опс, тука съм ви ощетила с две глави :) Ще ги вмъкна или в тук
    http://www.facebook.com/pages/РозАв-роман/434820849892684?ref=hl

    ОтговорИзтриване