Сийка тръгна със ситни, тихи крачки към вратата на Колумбия. Там, като опърпана паяжина се вееше един гирлянд от Коледа с две топки и една камбанка. В това време душата на Сия седеше гола и премръзнала на тротоара и клатеше глава като майката на Сия, която броеше фасовете й в пепелника. „Има малки, има и големи крачки, ако крачиш бързо, не мислиш много, ако крачиш със ситни, имаш време да мислиш, но ти така или иначе не мислиш, така че няма значение как вървиш.” Сия я гледаше с почуда. Как можеше да се сформира такава дълга мисъл в една душа?
Напъна вратата и едва не падна в кишата на входа. И барманът едва не падна като видя Сия обута като селска кифла. Идеше му да извади оназ значка, детето падна от една клиентка неотдавна. На значката пишеше „6 матка”. Но господи, какви крака! И каква липса на пола!
Барманът беше загорял ерген на около 50, също и загорял мошеник. Кръстьо не се сещаше да му дава заплата и Никифор (галено Фори) си плащаше сам и беше много щедър към себе си. Сия застана пред него, сложи глобуса и книгата с вратовръзка на корицата на бара и каза:
- Кофа лед и една текила. И сол.
Никифор я погледна със зейнала уста. Една муха влезе в нея, припадна от дъха на анасон и остана на езика му с изпружени крака. Никофор я изплю и тъкмо да се намеси за леда, Сия добави с кадифен глас като във филм на Линч (примерно Синьо кадифе):
- И едно от това дето е пил джентълменът на земята.
Никифор преглътна и се засили към склада да търси някоя бучка лед, а Сийка прокара пръст по плота и си каза „Тук с шкурка трябва да се чисти.” и забарабани с пръсти в очакване. Кръстьо все така лежеше на пода с оцъклени очи. Клечката за зъби бе паднала като бойно знаме до него. Сия се приближи и видя над сърцето му друго татуирано сърце. Сърце, увито в тел, на която беше закачено нещо като парцал с името „Стойка”. Кофти татуировчик. Тая тел се забоде в сърцето на Сийка и за първи път в очите и другите й органи й лумна пламъкът на ревността. Стойка ли? Ей ся щи дам една Стойка.
В този миг Никифор се върна с пет бучки лед и няколко капчука. Като няма, няма дет се вика. Пък и каквото има. Сия закрачи към бара. Никифорвото чело се къпеше в прясна и засъхнала пот, няколкото косъма прехвърлени от едното ухо през темето та чак до другото бяха настръхнали. Сийка се приближи с неплахи и неситни стъпки, взе един капчук в ръка, върна се до тялото на кромидения любовник и клекна над главата му. Полата й се качи на кръста. Никофоровата пот шуртеше на ручеи, по радиото звучеше истеричният бебешки глас на Доли Патрън от цицестия й период. И точно преди Сия да забоде капчука в ноздрата на Кръстьо, той отвори едно око. Приличаше на червено топче за тенис на маса, а след като видя сините гащи над главата си, топчето за малко да изскочи. Сийка викна към Никифор:
- Кофа вода, моля. Мерси.
И преди да довърши изречението Никифор вече търчеше със зелена пластмасова кофа за вода.
Кръстьо се опита да завърти червеното топче, дори да отвори и другото и в мига в който каза шепнешком:
- Боже какви прекрасни устни (имайки предвид гледката над очите си), Сия се
изправи, грабна кофата, лисна водата отгоре му, метна се по пантофи на стола на бара, обърна текилата, тръсна глава, нежният й профил стана още по-нежен, Никифор усещаше силни болки в ташаците, а Кръстьо вече подскачаше на крака и врещеше като облян с леден душ. Хах.
Видя Сия, устата му се отвори бавно, дори плавно, стон на боготворене се откърти като стара мазилка от гърдите му и се опита да каже името й, но излезе нещо като Тсика. Никифор, който имаше възпалено ухо от доста време, чу мастика и веднага наля.
Сийка хвана глобуса и тръгна към кромидената глава.
- Колумбия ли? Бар и грил и лютеница! И Стойка. И плешив малоумен барман и мухи поред зима и мръсен плот. Аз не съм такава! Защо ме излъга? – едва потисна стона си.
- Сийче, ндей тъй. Колумбия ми е бизнеса. Седя тука и се напивам от мъка. По теб, Сийче. Защото аз не знам как мога да те заслужа. И не знам как да ти обясня. Ти си прекрасна жена, красива и умна и... си по пантофи. Посред зима. Аз имам. Щи ти купя ботушки. Само нека ти разкажа. Дай ми шанс – абе поне беше нещо такова.
- Коя е Стойка?
- Доведената ми сестра близначка.
- Кой я доведе?
- Приятелят на доведената ми майка. Нека ти разкажа, но не сега. Нека те заведа у дома, премръзнала си.
Сия счупи джуки, удари мастиката и стана. Полата й остана впита между нежните бузки на изящния й задник.
- Никифоре, дай ми якето бе.
След минута двамата излязоха от Колумбия. Сийка влачеше Кръстьо. Трябваше да знае. Искаше да знае. В очите му имаше някаква момчешка наивност. И защо това оплетено в тел сърце?
Облегнати един на друг, те бавно закрачиха в нощта. Хората се бяха прибрали и гледаха новините. Летяха предпоследните таксита.
Луната бе застинала. Като мъртво топче, светещо с отразена светлина. Звездите не се смееха. Един лъч се спусна за миг и погали замръзналата посиняла душа на Сийка. Душата поглед на нагоре и си каза „Защо да е сама, като може да е с идиот. Защо да е с идиот като може да е сама? Не искам да я боли, а ще я боли. Как ме нервира това момиче!” Луната кимна сурово, а една звезда заплака и сълзите й се вледениха и западаха като ефирен сняг. И стана бяло. Ръка в ръка вървяха самотата и самотата. Да намерят общата си самота. Или може би...
„Бе, кат’ повърне два три пъти ще се оправи” – каза си Сийка, набута два пръста в уста и спря такси. И таксито полетя към малкия барби дом на Сийка, а Кръстьо мощно захърка на топло в таксито.
Следва....
Няма коментари:
Публикуване на коментар