неделя, 1 април 2012 г.

Пълен член


Беше пладне и валеше кротък дъжд. По пътечката не се виждаше никой. Човекът бе седнал като да си почине. Имаше напълно бяла коса и сурово лице, малко жилаво и строго. Не беше лесно да предъвчеш погледа му. Гледаше към хоризонта. Все едно чакаше нещо. Малко птиче се завъртя и кацна на клончето на разцъфналото дърво. Той пое въздух с пълни гърди, махна с жест „все тая” и се закани да тръгва. Тогава на хоризонта видя малка фигурка. Загледа се и реши да поседи още малко. Рядко се мяркаха хора по тез места. Фигурката вървеше бързо и някак нервно, малко трескаво и местеше чанта с багаж от ръка в ръка. Като наближи, видя че е жена. Жената бе леко задъхана, все едно бягаше от нещо. Тя го погледна право в окото и попита:
-         Как се излиза от тук?
-         Къде искаш да идеш?
-         Не знам, ама искам да изляза от това място. Така и не знам как и защо се озовах тук без дори да съм го желала- тя бръкна в джоба на дънките си и извади цигара, запали я и седна.
-         Не бива да пушиш тая гадост.
-         Айде, още един съветник.
-         Та не каза накъде си тръгнала, за да ти кажа кой път да вземеш. Но от тук натам няма нищо. Там  от където идваш е хубаво, има хора, има веселие, има всичко.
-         От тоя купон се връщам. Стига ми. Видях.
-         Не ти е харесало значи. Не са много тези дето се оплакват. Ама ако ще мрънкаш, недей моля те. Айде още една недоволна.
-         Не казвам нищо. Просто ме е гад. Искам да си ида у дома.
-         Дострашало те е.
-         Не, не е за мен тая работа. Къде е смисълът? Няма. Напъвах се толкова време, градих, прераждах, ограждах, разграждах, почвах отначало, почвах отзад напред и отпред назад и все ще се намерят около една дузина идиоти, които да минат да се изсерат в двора ми.
-         Кой двор.
-         Моя двор, на моя живот. Не преча на никого, а все идва някой доброволец от Системата да ме учи доброволно как се садят краставици и как да с усмивка да посрещам всяко цъфнало в градинката ми лайно.
-         Вулгарна си.
-         Не съм. Използвам думи от речника; за да ги има, значи са за ползване.
-         Мрънкаш.
-         Не, не мрънкам, просто казвам защо не искам да се връщам при веселието ти.
-         Какво искаш?
-         Нищо вече. Няма смисъл. Няма смисъл от един ред. Всичко, излязло между пръстите ми пада в някаква урва и падайки се пука. Чак го чувам как се пука.
-         Не си проста ти. Искаш хем да с жива, хем и да си щастлива.
-         Не става така. Ако си жив, трябва да си луд да се радваш на това, което му викат живот.
-         Не искаш да те критикуват?- каза той някак злорадо.
-         Не, не искам да ме критикуват хора, които не разбират. Хора, които разбират, те...разбират. Но са малко и май са се изтеглили из перифериите. Познавах една дама, казвам истинска дама, Ана. Беше обиколила целия свят да търси местенце, нейното си местенце. И го намери, в края на едно село, най- малкото село на света, една гола земя, близо до една скала, от която се вижда морето. Беше съвсем  голо. Построи си къщата сама. Камък по камък. После засади градината си, най- прекрасното място на този свят- градината на Ана. Направи си малък, спретнат , уютен дом с един мобилен телефон и живее с цветята си и с портокаловите си дръвчета и рисува и прави малки статуетки.
-         Ти можеш ли да рисуваш?
-         Не, мога да пиша. Но, хахах , само аз си мисля че мога. Един редактор ще ми ореже половината думи и ще ми зачисти изреченията. Значи и това едва не мога, но обичам да го правя, да. Поне го правя със сърце. Един човек, който пее фалшиво, но от сърце, това съм аз, само дето не пея, ами драскам. Фалшиво и не знам драматичната разлика между „беше” и „бе” и не мога да слагам тиретата и там запетайките.
-         Можеш ли да строиш?
-         Не знам, никога не съм. Но щом Ана може...
-         Е, но ти не си Ана.
-         Така ми казва всеки. Ти не си Ана, викат.
-         И сега си дигнала ръце и багаж и си се повлякла да търсиш скала с място, тъй ли?
-         Не знам.
-         Ох, трудна си ти. Преди време казвах на дъщеря си- „Няма по- гадно нещо от човека”, а тя ме укоряваше, че съм зъл и лош. Казвах й, че трябва да се пази не от себе си, аз я познавам, тя е неразумна, но е добро дете, а от хората с усмивките- резачки. Гледат те и с усмивка ти кълцат гърлото. Да не говориш един вид. Ти не си се опазила гледам. Поокълцали са те тук, там.
-         О, ами ето те и тебе, за това си тука, на ръба. И теб са те кълцали като гледам.
-         Аз съм стар, остави ме мене. Ти имаш път да гониш. А и  аз трябва да потеглям вече. Ако се загубиш, ей там, зад онова баирче е домът ми. Мини ако закъсаш.
-         Аха. Сбогом -  каза тя и смачка фаса срещу камъка.
Той тръгна с бърза крачка, някак весело, подсвиркаше си. Стегна я. Птичето бе повикало още едно и нещо си бърбореха над нея. До крака й спря калинка. Тя я взе и остави в шепа. Изведнъж й олекна. Бе спряло да вали и тревата ухаеше на милиарди шизофренични аромати. Няколко мака флиртуваха с една глезена теменуга. Слънцето полази по земята и изпи цялата й болка и тъга.
Тя почука на вратата на малката измазана прясно къща, той й отвори и каза:
-         Айде, че яденето изстина.
-         Искам само да поспя, уморена съм.
-         Нахрани се. Къде е детето?
-         В училището.
-         Ще ида да я взема. Ти се нахрани и почини.

Тя изгълта топлата супа. После се отпусна върху възглавницата и заспивайки помисли.
„Не съм ли спала тук преди?”



Може да съм пропуснала пълния член тук, там, но го имаш в изоблие къде ли не.

Няма коментари:

Публикуване на коментар