понеделник, 26 март 2012 г.

364


-        -  Студено ли ти е?- попита той някак вяло и се прозя.
-       -   Не. Всъщност малко. Има ли останало някакво  кафе в термоса?
-       -   Аз направих ново. След малко ако искаш да седнем да починем.
Всичко наоколо спеше. От някои отворени прозорци се чуваше хъркане даже. Бяха обикаляли от десет минути. Тя потупа горното си джобче да види дали трите цигари са там и дали не са се скършили. Минаха нагоре по баира и почти стигнаха оградата. И небето над тях се откри. Звездите бяха като  натежали гроздове. Тревата леко влажна от сутрешната роса, а бе едва 3 часа през нощта.  Щурци пееха в несвяст. Седнаха под едно дърво и той свали якето си и я наметна. Всъщност бе преуморена, недоспала и й беше много студено. Тя се сви в двете якета, запалиха едната цигара и си я заподаваха на дръпки. Той погледна небето и каза:
-     -     Виждаш ли къде е Колата?
-      -   Не я разпознавам. Никой не ми е показвал звезди до сега.
-      -   Гледай сега…- и той стана и сочеше и ръкомахаше и обясняваше и тя видя. И ахна. И стана до него и загледаха нагоре и той й показа и други съзвездия. Стана й топло.
-       -  Какво му харесваш? – попита рязко той.
-       -  На кой?
-         -Ми на тоя синеок красавец твоя?
-        - Не знам. Мисля, че нищо. Никога не съм харесвала руси и синеоки. Мисля, че беше просто някакво състезание, в което се пуснах да участвам без да се усетя.
-        - И сега?
-         -Сега не знам. Скучен ми е. Ходим на кино.  На тъпи филми.
-       -  Искаше да спечелиш състезанието ли?- забели зъби той.
-        - Може би. Не знам наистина. Спечелих го. И сега не знам какво да правя с трофея.
Седнаха и той й наля кафе в чашката, но тя каза, че предпочита да пие от термоса. И така седяха мълчешком и гледаха небето. После той я гушна и тя легна на коленете му, а той се заигра с една трева по ухото й.
-       -  Какво стана с оная твоята?
-         - Ми чака да се прибера у дома. 
-      -   Какво й харесваш?
-      -   Секса.
И млъкнаха. Нощта започваше да избледнява. Някой прокарваше гума по небето и триеше една след друга звездите. Стана пет без десет.
-       -  Трябва да тръгваме- каза тя и стана и му подаде якето.
-       -  Да. Поне ще поспим целия преди обед. Исках да ти кажа, че…
-       -  И аз…- каза тя погледна го в очите и я порази колко зелени изглеждаха и я оплитаха като водорасли, омотаваха я като в рибарска мрежа и тя се давеше.
Бяха само на 15. Бяха наряд на лятна бригада.
Минаха толкова години, а всяка нощ като погледна небето се сещам за него. Бях глупава да се влюбя в най- красивия жребец в гимназията, който имаше най- хубавата пичка разбира се. А тя пък ме дразнеше с отбраното си потекло. Винаги съм мразела руси и синеоки (сега повече от обикновеното).  За него други режеха вени и изпиваха всичките аспирини у дома и чакаха да умрат, някои прописаха поезия,  една даже му показа циците си пред всички. Бяха хубави цици. Хах. Беше любимец на всички учителки, беше глупавият принц на кон. Аз не направих нищо, освен че отслабнах с десет кила. И накрая се сдобих с тъпоумен рус задник, който разкарах веднага след тази бригада.
Но никога през следващите три години не посегнах и не пристъпих към моето зеленооко момче. Той бе най- добрият ми приятел. Той бе моето друго аз. Моят колар на моята каруца през обърканите дни. Кочияшът на Пепеляшка, паякът на Уилбър, тромпетът на лебеда, усмихващият се заек на Алиса. Седеше сам на последния чин, винаги спокоен и винаги зеленоок. Бягах с него от училище за да идем в парка и да седнем на морето, аз му пишех темите по български, той ми решаваше задачите за класно по геометрия. Аз му написах четири шестици в дневника, ама го отнесох за това. После ни правиха един тест за нормалност в даскалото. Аз и той бяхме единствените откачени в класа. Аз щото на въпроса „Сънувате ли често” бях писала „Да, всяка вечер, цветно”, а той щото в хобита написал: да се къпя в морето през нощта. Заведоха ни на психолог, който бе достатъчно откачен, че да ме занимава три часа с изневерите на жена си, а аз слушах и му давах акъл, а бях на 17. Такива работи.
И се разделихме на един тъп абитуриентски бал, на който издържах с онез високи токчета точно половин час, то едното се счупи де и си сложих кецовете на оная ми ти лилава рокля и си взехме бутилка вино и седнахме на брега на една скала и го изпихме и топяхме крака в морето. Когато го загубих, разбрах колко много съм го обичала всичките тези пет години и му писах. Получих писмо: „ Защо се връщаш точно сега?” И нищо друго.
Живеехме в различни градове, имахме различни животи и всяка година го виждах лятото за няколко часа, когато се стапях в някаква жарава и после се композирах бавно и мъчително с месеци. Бяха минали 5 години от оня бал. И когато лежах спокойна и отпусната в ръцете му той попита:
-       -  Защо трябваше да минат десет години, за да стигнем до тук?
-       -  Защото ти никога не ми каза.
-     -    И ти никога не ми каза.
-      -   Показах ти. – настояваше той.
-      -   Изневеряваме ли някому така?
-      -   Не разбира се- засмя се той. – Просто правим това, което трябваше да направим преди десет години. Моментът няма значение.
-       -  Какво ще правиш като ме оставиш на летището?
-       -  Ще ида да се напия.
В самолета исках да умра,  исках да  паднем някъде и да се разбием. На следващото лято получих вежливо обаждане от родителите му да ми напомнят за предстоящия му удобен брак и да се въздържа да ходя на сватбата. И тогава изчезнах. И го видях чак осем години след това, успял, надъхан с …просперитет, живеехме в един град и животът ни сбута точно в най- мизерното кафене с най- мръсните прозорци на света. И така започнах да го виждам веднъж в годината за няколко часа. Сред всичко, което имаше той, имаше и  мен за ден. От всичко, което нямах аз, нямах и него за 364 дена в годината.  Един ден заради едно съзвездие. Романтично, нали?
Имало едно цвете в Африка, което цъфти веднъж на десет години, но цъфти по високи скални места. Казват, че било толкова красиво, че си заслужавало катеренето.


Няма коментари:

Публикуване на коментар