събота, 3 март 2012 г.

Тромпетът на лебеда

След като приключих работата си по Паяжината на Шарлот, успях да се сдобия с колекционерско копие от Тромпетът на лебеда, наредена, заедно с Паяжината на Шарлот сред най-обичаните детски книжки на всички времена. За тези от вас, които не знаят, Уайт не беше превеждан в България, не беше издаван, въпреки любовта на цял свят към неговите детски книжки. Надявам се някои от вас вече да са прочели Паяжината на Шарлот и тук ви предлагам един малък откъс от Тромпетът на лебеда, върху която почти приключвам работа. За жалост повечето български издателства са комерсиално ориентирани. Не ми се иска пазарът за литература да остане лишен от това изключително четиво. Ще ви предложа общо три откъса от книжката и нека читателите (и разбира се предимно децата) да решат дали тя си заслужава публикуване или не. 

Това е историята на младия лебед Луис, който е лебед-тромпетист – рядък вид лебеди, живеят предимно в Северна Америка – по-едри са от другите видове лебеди и издават характерен звук, подобен на звук от тромпет. На български са известни още като лебеди-тръбачи. За жалост Луис се ражда ням. Той е лебед-тромпетист без тромпет. Не може да издаде нито звук. А без глас той не може да спечели любовта на красивата Сирена. Опитва всичко, дори се научава да чете и пише, за да може да общува, но само хората го разбират, Сирена не го разбира, родителите му, братята и сестрите му също не го разбират. Тогава бащата на Луис жертва достойнството си и открадва от един музикален магазин истински тромпет за сина си. Луис и семейството му са честни. Кражбата им тежи, затова Луис тръгва по света да събере пари, за да изплати дълга на баща си.

---------------------------------------------------------------- 

Тромпетът на лебеда
Е.Б. Уайт

Седма глава

Няколко дни след като лебедите пристигнаха в зимния си дом в Ред Рок Лейкс, на Луис му хрумна нещо. Той реши, че след като не може да ползва гласа си, трябва да се научи да чете и пише. „Ако съм се родил дефектен в едно отношение, трябва да се опитам да се развивам в друго. Ще се науча да чета и пиша. След това ще закача на врата си малка дъска за писане и парче тебешир. Така ще мога да общувам с всеки, който може да чете.“
Луис обичаше да е сред другите и вече имаше много приятели из езерата. Мястото беше убежище за водни птици – лебеди, патици и други. Те живееха там, защото не беше толкова опасно и защото водата оставаше топла дори и през най-студеното зимно време. Луис бе високо ценен за качествата му на плувец. Той обичаше да се състезава с другите млади лебеди – кой може да плува най-дълго под водата и да измине най-голямо разстояние без да си подава главата отгоре.
Когато Луис реши да се научи да чете и пише, той си науми, че няма да е зле да потърси Сам за помощ. „Може би Сам ще се съгласи да ме вземе със себе си на училище и учителката му може би ще се съгласи да ми покаже как да чета и пиша.“ – мислеше си Луис. Идеята го развълнува. Той се чудеше дали един лебед би бил допуснат в класната стая с другите деца. Чудеше се също дали е трудно да се чете и пише и дали всичко това е сложно за научаване. Но най-вече се чудеше дали ще успее да намери Сам. Монтана е огромен град, а и Луис не беше съвсем сигурен, че Сам живее там, само се надяваше да е така.
На следващата сутрин, докато родителите му бяха заети с други неща, Луис отлетя на североизток. Когато стигна до реката Йелоустоун, той пое по извивките й през Суийт Грас. Видя под себе си град и в него сградата на училището. Кацна и зачака да разпуснат учениците. Луис огледа всяко едно от децата, но Сам не беше сред тях.
„Грешка в града, грешка и в училището.“ – помисли си Луис. – „Ще се пробвам пак.“
Той пак литна, намери друг град и друго училище, но децата вече бяха разпуснати и всички се бяха прибрали у дома.  Луис реши да поогледа. Не посмя да се разходи край главната улица. Страхуваше се някой да не го застреля. Той летеше и внимателно оглеждаше всяко дете. След известно време той видя едно малко ранчо, където едно момче сечеше дърва Момчето беше с черна коса. Луис се спусна надолу.
„Извадих късмет! Това е Сам.“ – помисли си Луис.
Когато Сам видя лебеда, той остави брадвата и застина. Луис се приближи срамежливо, наведе се грациозно и развърза обувката на Сам.
Здравей! – каза Сам весело.
Луис се опита да каже ко-хооо, но от гърлото му не излезе никакъв звук. Както обикновено
Познавам те аз теб. Ти си този, който винаги мълчеше и все ми развързва  връзката на обувката.
Луис кимна.
Радвам се да те видя – каза Сам. – Какво мога да направя за теб?
Луис гледаше напред в нищото.
Гладен ли си?
Луис поклати отрицателно глава.
Жаден?
Луис поклати отрицателно глава.
Искаш ли да прекараш нощта при нас в ранчото? – попита Сам.
Луис закима с глава и заподскача нагоре надолу.
ОК. Имаме много място тук. Трябва само татко да разреши.
Сам вдигна брадвата, постави една пръчка върху дънера и внимателно я разсече точно по средата. Погледна към Луис.
Има проблем с гласа ти, нали? – попита той.
Луис кимна, движейки врата си нагоре-надолу. Той знаеше, че Сам му е приятел. Това, което не знаеше за Сам беше, че преди време момчето бе спасило живота на майка си.
След малко мистър Бийвър влезе в ранчото, качен на дребен кон, каквито хората тук ползваха в животновъдството и ги наричаха „каубоски понита“. Той слезе и върза понито за коневръза.
Какво си имаме тук? – попита той.
Това е млад лебед-тромпетист. Само на няколко месеца е. Ще ми позволиш ли да го оставя при мен за известно време?
Ами... – поколеба с мистър Бийвър – мисля, че не е законно. Тези птици са много редки и са под закрила и е незаконно да бъдат държани в пленничество. Но ще се обадя на отговорника по дивите животни и ще видя какво ще каже той. Ако каже да, може да го задържиш.
Кажи на отговорника, че лебедът има проблем – викна Сам към баща си, който тъкмо се запътваше към къщата.
Какво му е? – попита бащата.
Има проблем с речта – отвърна Сам. – Нещо не е наред с гласа му.
Какви ги дрънкаш? Никой никога не е чувал за лебед с проблем с говора.
Той е лебед-тромпетист. Само дето е без тромпет – не може да издава онзи звук като тромпет. Има дефект. Не може да издава никакъв звук.
Мистър Бийвър погледна към сина си и се чудеше дали да вярва на ушите си. Все пак отиде до телефона и се върна след няколко минутки.
Отгворникът каза да задържиш лебеда ако мислиш, че можеш да му помогнеш. Но рано или късно птицата трябва да си иде в Ред Рокс, където й е мястото. Отговорникът каза, че не би разрешил на никого да задържи млад лебед, но той разрешава на теб, защото разбираш от птици и ти има доверие. Това е голям комплимент, синко.
Мистър Бийвър изглеждаше доволен, а Сам – щастлив. Луис изпита огромно облекчение. После всички отидоха да вечерят. Мистър Бийвър разреши на Луис да застане до стола на Сам. Дадоха му зърна от царевица и овес. Бяха вкусни. Когато стана време за лягане той поиска Луис да спи в стаята му, но мистър Бийвър каза категорично не.
Ще направи стаята на нищо. Това не е канарче. Той е огромен. Сложи го вън, в хамбара. Може да спи в празната конюшня. Конете няма да имат нищо против. 
На следващата сутрин Сам  взе Луис със себе си в училище. Той яздеше каубойското си пони, а Луис летеше над него. Децата в училището с удивление гледаха тая грамадна птица с дълъг врат, блестящи, красиви очи и огромни крака. Сам го представи на учителката на първи клас – госпожа Хамърботъм, която беше дебела и ниска. Обясни, че Луис иска да се научи да чете и пише, защото е ням.
Госпожа Хамърботом изгледа Луис и поклати глава:
Не, никакви птици. Имам си достатъчно проблеми – отсече тя.
Сам беше ужасно разочарован.
Моля ви, госпожо Хамърботъм – каза той, – моля ви, нека остане в клас и се научи да чете и пише.
За какво й е на една птица да чете и пише? – попита тя. – Само хората имат нужда да общуват един с друг.
Това не е съвсем вярно, госпожо Хамерботъм – каза Сам, – ако ми позволите да възразя. Доста съм наблюдавал пиците и животните. Всички птици и животни си общуват. Наистина е така, нужно им е, за да се разбират. Мъжките трябва да говорят на женските през пролетта, когато са влюбени.
–  Влюбени? – почти викна мисис Хамърботъм, даже подскочи някак живо при самата идея. – Ти пък какво знаеш за любовта?
Сам се изчерви.
Що за птица е това? – попита учителката.
Той е млад лебед-тромпетист – обясни Сам. – Сега е малко мръсно сив, но след година той  ще е най-красивото нещо, което може да се види – снежно бял, с черна човка и черни крака. Излюпи се напролет в Канада и сега живее в Ред Рокс Лейкс. Но не може да изпее ко-хоооо като останалите лебеди и това го поставя в ужасно положение.
Че защо?
Защото така – каза Сам. – Ако вие искате да кажете ко-хооо и не можете да издадете никакъв, ама никакъв звук, как бихте се чувствали? Нямаше ли това да ви тревожи?
Аз не искам да казвам никакво ко-хооо – отвърна учителката. – Даже не знам какво значи това ко-хооо. Както и да е, това са глупости, Сам. Какво те кара да мислиш, че една птица може да се научи да чете и пише? Това е напълно невъзможно.
Дайте му шанс – умоляваше Сам. – Той има перфектно поведение, много е умен, само има сериозен дефект в говора.
Как му е името?
Не знам – отвърна Сам.
Е, ако ще идва в моя клас, трябва да има име. Може би ще успеем да разберем как се казва.
Тя погледна птицата и попита:
–  Името ти Джо ли е?
Луис поклати отрицателно глава.
Джонатън?
Луис поклати отрицателно глава
Доналд?
Луис поклати отрицателно глава
Луис?
Луис закима утвърдително и заподскача нагоре надолу и размаха криле.
Мили Боже! Виж само тез крила! – възкликна мисис Хамърботъм. – Е, поне вече знаем със сигурност, че се казва Луис. Добре, Луис, може да се присъединиш към класа ми. Застани тук, пред дъската. И не прави мръсотия из стаята. Ако искаш да излезеш навън по нужда, вдигни крило.
Луис се съгласи с поклащане на глава. Първолаците ликуваха. Те харесваха новият си съученик и нямаха търпение да видят какво може да прави.
Тихо, деца! – каза строго Хамърботъм. – Ще започнем с буквата „а“.
Тя взе парче тебешир и написа на дъската едно грамадно а. – Сега е твой ред, Луис. Опитай.
Луис взе парчето тебешир в човката си и написа едно перфектно, голямо, обло а, точно под това, което бе написала учителката.
Виждате ли? – каза Сам. – Той е рядка птица.
Е, „а“ е лесно. Я да видим нещо по-така – каза мисис Хамърботъм и написа на дъската сал.
Луис написа сал.
И сал е лесно. – измърмори учителката. сал е лесно, защото е късо. Някой можели да се сети за дума, която е по-дълга от тази?
Катастрофа – каза Чарли Нелсън, който седеше на първия чин.
А така! – каза мисис Хамърботъм. – Това е хубава, трудна дума. Но някой дали знае какво означава? Какво е катастрофа?
Земетресение – каза едно от момичетата.
Правилно! Какво още?
Войната е катастрофа – каза Чарли Нелсън пак.
Правилно. Какво друго?
Едно много дребничко, червенокосо момиченце, което се казваше Джени, вдигна ръка.
Да, Джени? Какво е катастрофа? – попита мисис Хамърботъм.
С много тъничко, тихо гласче Джени заговори:
Когато се готвиш да ходиш на пикник с майка си и баща си и правиш сандвичи с фъстъчено масло и желирани сладки и ги слагаш в хладилната чанта да ги пази пресни, слагаш сладки с банани, ябълка и стафиди и салфетки, слагаш и няколко твърдо сварени яйца, няколко бутилки газирани напитки, после слагаш хладилната чанта в багажника на колата и точно когато тръгваш, почва да вали и тогава родителите ти казват, че няма никакъв смисъл да се прави пикник под дъжда. Това е катастрофа.
Много добре, Джени – каза Мисис Хамърботъм. – Не е толкова лошо като земетресението, не е толкова лошо и като войната, но когато един пикник се провали заради времето, предполагам това е катастрофа за едно дете. И така, катастрофа е хубава дума. Обзалагам се, че никоя птица не може да напише думата катастрофа. Ако успея да науча тая птица да напише думата катастрофа, това ще е голяма новина из цялата околия Суийт Грас. Ще ми публикуват снимката в списание Life. Ще стана известна.
И мислейки за всички тези хубави неща, които предстояха да й се случат, тя пристъпи към дъската и написа думата катастрофа.
Добре, Луис, хайде да те видим как ще напишеш това.
Луис взе ново парче тебешир в човката си. Беше уплашен. Огледа внимателно думата. „Дълга дума – помисли той, – но всъщност не е по-трудна от къса дума. Просто ще препиша това, което е написала тя, буква по буква и бързо ще приключа.  Освен това животът ми е катастрофа. Каква по-голяма катастрофа от това да нямаш глас.“ И той започна да пише. Ваеше старателно всяка буква в дългата, сложна дума катастрофа. Когато написа и последната буква, децата запляскаха с ръце, затропаха с крака и заблъскаха по чиновете, а едно момче направи самолет от хартия и го плъзна да лети във въздуха. Мисис Хамърботъм извика да се запази тишина.
Много добре, Луис – каза тя. – Сам, време е да се върнеш в класната си стая. Не е редно да си в моята стая. Отиди си в пети клас. Аз ще се погрижа за твоя приятел лебеда.
Когато седна в стаята на чина си, Сам се почувства безкрайно щастлив. Радваше се как се бяха развили нещата. Петокласниците имаха аритметика и тяхната учителка Ани Снъг посрещна Сам с въпрос.
Сам, ако един човек изминава три мили за час, колко мили ще мине за четири часа?
Зависи колко е се уморил след първия час – отвърна Сам.
Останалите ученици се разкикотиха. Мисис Снъг им викна да млъкнат.
Всъщност Сам е прав – каза тя. – Никога не се бях замисляла по тази задача от тази гледна точка. Винаги съм мислила, че човек може да измине дванадесет мили за четири часа, но Сам вероятно е прав: човекът може да не е толкова бодър след първия час. Може да е започнал да се изморява, да влачи крака от умора.
Албърт Билгълоу вдигна ръка:
Баща ми познаваше един човек, който се опита да мине дванадесет мили и умря от сърдечен удар докато вървеше – каза Албърт.
Мили Боже! – възкликна учителката. – Предполагам, че и такива неща се случват.
За четири часа могат да се случат какви ли не неща – каза Сам. – Може да му излезе мазол на крака, може да види диви ягоди или други плодове край пътя и да се спре да похапне. Това би го забавило дори и да няма мазол и дори да не се е изморил.
Така е наистина – съгласи се учителката. – Е, деца, мисля че научихме доста нови неща за аритметиката тази сутрин благодарение на Сам Бийвър. А сега една задача за момичетата в  класа. Ако хранете бебе с бебешко шише и му давате по сто милиграма на хранене, колко мляко ще изпие бебето за две хранения?
Линда Стапълс вдигна ръка:
Около 190 – каза тя.
Как така? Защо няма да са двеста? – попита учителката.
Защото бебето разлива по малко всеки път – каза Линда. – Стича се по крайчетата на устата му и после се стича чак по дрехите на майка му.
Сега вече целият клас се смееше гръмогласно и часът по аритметика отиде по дяволите. Но всеки научи, че трябва да си много внимателен, когато боравиш с цифри.

Няма коментари:

Публикуване на коментар