вторник, 31 януари 2012 г.

Да бъде или...?

Първо сложи един голям объл и плосък камък, широк около двадесетина сантиметра. После тръгна по брега и започна да събира малки и големи и да ги трупа в единия край. Седна и опъна крака, така че вълните се разбиваха до коленете й и започна да подрежда камъните един над друг, бавно и грижовно слагаше първо големите, изгради солидна основа, после по- малките и така накрая сложи последното, най мъничкото, а то едва се крепеше на върха.
Пресегна се и пъхна сламката в устата си и без да гледа дори към грамадната чаша с кафе отпи няколко пъти жадно. Беше горещ ден, но водата бе все още хладна и морето както винаги по това време на годината леко бурно. Вълните се засилваха от някъде навътре. Някои оживяваха до брега и се блъскаха игриво в опънатите й нозе и в грамадната бяла кула от камъни до нея.
Беше тихо, по това време нямаше много хора, а на брега нямаше никой. Някъде зад тунела към брега се чуваше силен гърлен смях, имаше насядали хора на кафенето. Но тук бе спокойно. Водата под голямата скала бе ингдигово синя, никъде не бе срещала този цвят след това, нито преди това.
Беше глупаво да слага целия си живот в ръцете на една чиста случайност. Беше си казала, че ако вълните съборят повече от половината камъчета през следващия половин час, трябваше да тръгне, ако обаче кулата успееше да устои повече от половин час, щеше да остане.
Първо се търкулна горното камъче и веднага след това второто. И третото. Оставаха още осем. Гледаш и се чудиш дори тогава дали искаш ли не искаш. Понякога най- трудно е да решиш защо да слушаш силния аргумент на разума. По гърба й мина сянка. Обърна рязко глава назад и видя мъж. Имаше дълга, леко спластена коса, малко чип нос и много сини очи. Можеше да каже, че е на двадесет, можеше и да бе на четиридесет. Беше слаб или по- скоро дрехите му бяха станали някак големи, бос и като да бе взел душ преди около месец. Дънките му бяха изсухлени и явно бе газил във водата без да си дава труд да ги навие. Предположи, че е някой от десетките, които зимата заварваше тук и оставаха без работа и дом и просто чакаше да дойде пролетта.
Погледна краката си и видя, че и нейните бяха така, дори не беше слагала лак от месеци. И опърпаната й черна тениска, която й носеше късмет винаги и пооръфаното кепе и якето с петно от бяла боя. Даде си сметка, че изглежда като него- заварена.
-    Голяма напитка имаш- каза усмихнато той и очите му станаха почти прозрачни.
-    Аха.
-    Странно е да видя някой тук по това време.
-    И аз бих могла да кажа същото.
Една вълна се блъсна в куличката и поредното камъче падна. Тя се уплаши. Улови се, че започва да гледа все по- напрегнато към морето и да го моли да спре. Той се наведе и вдигна падналото камъче и понечи да го сложи отгоре. Тя изпищя истерично.
-    НЕ. Остави го.
Той я погледна и погледът му позеленя.
-    И какво? Чакаш морето да събори кулата или да не я събори?
-    Не знам наистина- каза сконфузено тя и някак заприказва. Говореше и плачеше
и се смееше и вълна след вълна удряха кулата й. Спря да я гледа. Мъжът от заведението дойде да прибере чашата и ги попита дали искат нещо. Тя го помоли да донесе още едно голямо кафе с много лед и мляко. И две сламки. И продължи да говори все по- пораженчески и унило.
Той бе седнал до нея и мяташе камъчета в морето. Кулата бе паднала. Слънцето бе меко на гърба й и морето стана златно.
После спря, неловко се извини и каза:
-    Ми това е. И сега предполагам ще вляза да се изкъпя.
И загази с дрехите и черната опърпана тениска и дори с оръфаната шапка във водата. Доплува до индиговата скала и застана там с гръб към брега. Заплака. По водата светеха слънчеви целувки. Обърна се и той не беше там.
- Така е, винаги отегчавам хората до смърт с глупостите си. И заплува покрай скалата и излезе от другия край. Заведението отсреща се пълнеше с хора, дошли да пийнат по нещо след работа. Паркингът бе пълен. Щеше да хване лесно на стоп. Излезе и тръсна глава и западаха последните златни капки. Луната вече се виждаше, обла и все още бяла. Скоро щеше да е кървава и щеше да обагри морето с кървави целувки.
Карай де, няма значение. Тръгна да си вземе якето и го видя там, седнал, където го остави. Обърна се и се усмихна и очите му бяха пак сини.
-    Изкрънках по един сандвич.
-    Май не съм гладна- каза тя и видя кулата. Беше си съвсем здрава, цяла и дори дребното камъче не се поклащаше вече. Морето се бе успокоило.
-    Не можеш да изтръгнеш сърцето си, да го проснеш на брега и да очакваш една
стихия да го унищожи или запази. Не можеш и да го оставиш на нощта да му е студено, да го превърнеш в стръв за рибите, да го подариш на слънцето да го изгори. Но винаги можеш да го чуеш кога как бие.
Тя се опъна назад, легна с ръце под главата и когато се събуди, той я бе завил с     якето й, бе сложил и неговото върху нея, погледа я и попита:
-    Студено ли ти е?
-    Не, колко е часът?
-    Има ли вече значение?
-    Предполагам не- Погледна кулата, беше цяла, жълтееше под луната, дръпна якетата и му направи място. Беше хладна нощ. Той се сгуши до нея и преди да заспи я попита:
-    Ще ми покажеш ли утре наоколо
-    Да, ако престанеш да дебнеш пустите камъни да не падат.
По небето се плъзваха самолети, а тя дори не ги чу. Чу как бие сърцето й. С облекчение.

Няма коментари:

Публикуване на коментар