Искам да сляза

Понякога ми се иска да укротя нещото в мен, което винаги роптае и недоволства. После си казвам: нека си е там, та да не умра от скука. Преди се мъчех да променя света, сега не. Не ми пука. Да правят каквото щат. Аз не съм част от техния живот и те не са част от моя. Само дето от осем сутринта натам всеки вик, който излиза от устата ми е „Спрете тва кълбо бее,  искам да сляза.”

Четири следобед – тъмно. Лежа полузавита и се опитвам да се събера за утре. Утре- то си е едно утре, когато пак ще стана с лееека температура, ще бягам, ще ида да побачкам малко черна работа, че Коледа иде, ще бухам и храча кой знае какво, ще се усмихвам гутен морген, грус гот,  да ви го набутам в устенцата, ще си взема вестник Августин от старата бездомна жена на спирката и ще се чудя защо Господ се усмихва на някои, а на мен ми се смее. После се сетих за една случка в Кипър и се развеселих и скапах, изпаднах така да се определя в агресивна нирвана.

Та първия път когато шефа ме пусна да помагам с предястията (май към края на първата ми седмица там), влиза баща му- Ахилеас и вика на гръцки (ама аз го разбирам , разбираш ли).

-         Знае ли да бели краставици?

-         Знае бе. Тя е умна. Тая ни е най- умната- вика Джордж.

-         Те умните не ги учат да белят краставици в училището- нарежда Ахилеас.

-         Аре бе, остави я, знае какво прави, не е нужно да й казваш по сто пъти, тая помни.

-         Бе помни ама гледай как държи краставицата.

-         Е как да я държи? Краставица е хванала, да не е фанала пишка?

Тук се намесвам аз;

-         Абе, кирия Ахилеас, ти знаеш ли кое копче е за топлата вода?- питам аз на кристален техен майчин.

-         Знам, знам, ама ти много вода хабиш на тез чинии. Икономично трябва. По малко.

-         За водата те питам, че нещо понасмърдяваш яко на пот, не икономисвай чак

толкоз- казвам на английски, само шефа ме разбира и аз чакам да ме нахока или в краен случай уволни дето ям баща му. Джордж обаче като прихна да се смее и вика на баща си

-         Бягай си измий мишниците, бе маляка, че миришеш на пот!

Дъртия дигна ръка и точно в тоя миг  Пако, сервитьора, минава и усеща ударна вълна в деликатните си кокаинови ноздри и почва да реди гиздави сръбски псувни. Е, те вече ги бяха научили (на тва му викам аз глобализация) и всички почнахме да се смеем, барабар с Ахилеас, който беше горд, че е станал най- накрая обект на нечие внимание. Беше една весела вечер, нищо, че имахме 76 души в ресторанта.

Или пък когато една сутрин мета в ресторанта. Беше ад от предния ден, че се бяха изсипали над 105 души и влиза Джордж и от вратата ама много ядосан, беше понеделник, а в понеделник винаги идваха доставчиците да им плаща. До обяд само чекове пишеше и псуваше и му идеше дето все ми викаше “One day I’ll fly away, away”. Обаче сега идва със заслика до мен, грабва метлата и вика:

-         Така се държи, така се мете, хубаво в крайчетата. Вие в България нямате ли

метли? Не ви ли учат как да метете? - и ми бутна метлата обратно. Да ми каже на МЕН, дето му излизвах хотела от горе до долу втора година и му прасках поне още една звезда. Аз се разревах тихо и си мислех точно как да му го върна, ама рева такова с яд и тихо, да не се излагам. Той обаче имаше очи и на задника, не знам как ме е усетил, беше влязъл да подостри молива да прави сметките. Минаха 10 минути и той ме вика, ма едно малко мазно такова. Отивам аз, бриша си преди тва сополите и заставам и го гледам точно в окото, че и в двете. Той сведе поглед и казва:

-         Не съм искал да те обидя, нито държавата ти, още по – малко теб. У вас е

студено и имате килими, за това реших, че може би не се налага да метете толкова често.

-         Знам, Джордж, вие тук имате пясък и в задниците, за това и ръцете ви не излизат

от там. И все пак си гадно копеле понякога.

-         Ох, мана му, мана му, ако знаех, че си с такава грамадна уста и че не спира да

мели мъдрости, никога нямаше да те взема. Проклет да е деня, в който дойде тука.

Млъкнахме двамата, седим и мълчим и по едно време той вика:

-         Дай днес аз да ти направя фрапенцето, дарлинг. Ти си запали една цигарка и почини малко. И съм ви оставил един цял Бенофи пай.

-         Да считам ли че така ми се извиняваш?

-         Да, аз съм мъж и никога не се извинявам с думи.

Повдигнах се на пръсти и го целунах по бузата.

И Коледата, миналата, когато под всички елхи в хотела имаше оставено пакетче, на което пишеше Анджела. Даже Пако, който по принцип е грамаден идиот беше оставил Монополито за нея и знам, че беше платил 51 евро за него, защото “Джорджина, нямам деца, не обичам деца, обаче искам точно това дете да е винаги усмихнато. Бога му, искам.” Ахилеас бе напълни две грамадни торби с какво се сетиш сладко и шоколади и едно парче българска луканка даже и ги беше оставил пред вратата. Усетих, че са от него, понеже винаги ни купуваше Милка с ягода и кисело мляко, та сега бе утроил дозата. Нико и Ирини бяха купили яке и пуловер и бяха под елхата в антрето. Джордж нямал явно време да мине да купи нещо (а и не беше никак нужно, все пак Коледата я карахме там и ядохме за негова сметка)  и викна лапето и й обяснява на гръцки:

- Анджелина, балерина, Дядо ти Коледа мина и ми каза снощи на ухо- дай на детето пари бе тъпак, нека си купи какво му е на сърцето- и извади 50 евро и й ги даде.

 Това бе една от най- щастливите ми Коледи. Не зарад подаръците, не заради 50 то евро, които си изработих тоя ден с 200 души в ресторанта, а заради това, че се бяха сетили и се бяха сетили с любов.

 Ей, такива работи се сещам сега и ми се струва толкова нечовешко и неестествено да се смея пак или да плача пак или да водя обикновен, просташки дори, но все пак разговор сред хора, които ми мислят доброто. За разлика: сега съм сред хора, които се усмихват добре, никога не викат или повишават тон и винаги пърдят с финес, като така явно им е излетяла и душата.

На видеото тоя с голямото шкембе и тениска (потна вероятно) на барбеюто е Ахилеас, а Джордж е в бяла риза и черен панталон и се мота край масата нещо. Пак не се е сресал. Хах