понеделник, 26 декември 2011 г.

А ти вярваш ли в Дядо Коледа

Болеше ме зверски стомах и ме глождеше кофти предчувствие. Оставих детето полу- разплакано в училище, понеже бе поискала химикал назаем и я бяха нарекли глупачка. Бях силно вкисната и настроението ми ядеше язвата, която пък ядеше мен. Получих силна паническа криза в трамвая и тъкмо вече да си помисля, че ще е един от онези дни и го видях. Тоест чух го. Виждам го всеки ден. Черен като въглен, не много едър, веднага разбираш, че идва от континент, където е много горещо,  с червената опърпана шапка с камбанките и днес си беше сложил и бели слънчеви очила. Пееше мощно и весело и танцуваше някъв вуду данс. Момчето стоеше там, на най оживената метро станция във Виена всеки ден по девет десет часа, докато си продаде вестника. Продава Августин. Всеки ден когато минавам ми се усмихва и ми се покланя, аз му се усмихвам, но днес спрях.
-         Добро утро мила госпожице!
-         Говориш ли английски?
-         Е, да. Ама не като тебе- и се ухили, като според мен усмивката му се събираше някъде на врата.
-         Кажи ми за тоя вестник; купувам го от една стара жена на моята спирка.
-         Ми...продаваме го, за да се съберат пари за бездомните и за бедните.
-         Ти бездомен ли си?
-         Не, аз работя. Ако продам една бройка, 1, 25 са за мен, 1, 25 за офиса. От там ги разпределят за бедните.
-         Винаги изглеждаш толкова щастлив...
-         Аз съм щастлив. Някои искат да карат самолети, други мечтаят за пари и къщи , трети за слава, а аз имам покрив, имам храна и съм в това красиво място.
-         От колко време си тук?
-         От десет години. Бях на 17 като дойдох. Нямах една стотинка, нямах и дом, нямах нищо. Сега имам толкова много. Имам работа, което е най- важното за мен.
-         Защо ти харесва тук?
-         Не е гладно, уредено е, има добри хора от други страни, които ги е грижа.
-         Кой купува повече вестника ти?
-         Бедните.
-         А богатите?
-         Те не се возят с трамвай или с метро- засмя се той, като кършете в рап ритъм. После ме попита:
-         Ти от кога си тук?
-         От май, но май май няма да остана.
-         Не ти ли харесва?
-         Не, не е за това. Не ми е свободно- усмихнах се аз на свой ред.
-         Иди там, където ти е сърцето. Моето сърце е тук, момичето ми ми го взе. Ще имаме бебе. Успявам да я нахраня, това е важното. И имаме една стая. Топло ни е.
-         Вярваш ли в Дядо Коледа?
-         Аз съм Дядо Коледа. Давам усмивка на всеки, но за първи път говоря с някой. Хората минават и заминават, но теб ще те запомня. Ти си различна. Изглеждаш нежна и много сурова.
-         Не съм сурова, просто съм уморена. А тепърва започва денят. Уморих се да гледам навсякъде беди, катастрофи, зло, бедност, болести, хора седнали на улиците с по пластмасова чашка в ръка са просия. А е уредено казваш.
-         Ние можем да им помогнем
-         Вярваш го предполагам. Наивен си.
-         Може би, но ми е по- добре да мисля, че това което правя, го правя за някой като мен. Аз съм прост човек, не съм като теб, ти изглеждаш умна. Изкарвам по 25 евро на ден, но винаги купувам за ядене на едно момиче с едно черно куче.
-         Знам я, наркоманка е, нали?
-         Да, спи понякога тук с кучето, кучето я пази. Тя дава половината ядене на кучето.
-         Ще си купя един вестник- и извадих парите.
-         О, мила госпожице, не е нужно да правите това, беше ми толкова приятно да поговорим
-         Нека, но запази вестника, и без това не го чета, на немски е.

Той се наведе и ми целуна ръка и запя „Youll look wonderful tonight”  и подскачаше и ми махаше докато се скрих до ескалатора,  а хората ме гледаха...някак ми бе минал стомахът.
И когато час по късно по време на генералната репетиция за тържеството утре в детската градина шефката ми сграбчи Лара и я задърпа с ярост към масата да си вземе ушите, с които ставаше магаренце в пиеската и когато погледнах уплашените й насълзени очи и когато ме гледаше безпомощно като топяща се снежинка, дишаща последните си мигове светлина, аз тихичко й казах „Ти си красива, Лара, ти ще си най красивото магаренце на света и ще бъдеш прекрасна принцеса, по- прекрасна от всички.”  Лара се усмихна с ръка на устата да прикрие нечовешката... човечност на мама си и тати си. Всеки ден като я гледам и като гледам брат й ми иде да си купя пистолет, честно и да ида да видя те мама и тати. Утре ще ги видя де и бог да ми е на помощ да си затворя устата ....ако е възможно.
Всичко трябваше да е забавно за децата, за родителите, за всички; беше празник, а последните седмици се беше превърнало в светата инквизиция и тогава се сетих за него и за огромното сърце, което светеше на лицето му и за насълзените очи на детето ми.
В това време Морис отчаяно се мъчеше да хване ритъма с барабанчето. Беше се напишкал, щото толкоз много викове го бяха шашардисали. Мили мами и татковци, ак знаете само колко сълзи са изплакали тези деца, за да ви направят тържеството...ако имахте най- малка представа какво правят институциите с тях...щяхте да си ги учите на четмо и писмо у дома или да хванете за някой пустинен остров да ги спасите. От човечността на човеците.

Та този негър, който наричаше себе си глупак бе избрал своя начин да оцелява. Колкото и да се усмихваше на отминаващите хора, все пак...той живееше в собствения си илюзиорен свят, където бе тясно, но топло. И усмихнато.
На връщане от работа минах пусках едно евро в купичката на мъжа без крака и той ми каза Алес гутес, синьорита, пуснах едно и в чашката на сръбкинята, която бе седнала направо на студената земя и я валеше ту сняг ту дъжд, минах и оставих чифт ръкавици на старата жена на моята спирка, прибрах детето и се свих в под моя покрив, където весело зазвуча първата песничка от Сам в къщи.
Човек може да е щастлив когато успее да изсуши една сълза.
Ми мери кристмас, весела коледа... и така.

3 коментара:

  1. Хей, здрaвей мила! Чудесно си се настанила тук, хареса ми.
    Дядо Коледа си остава истина само за децата..а ние май пораснахме вече

    ОтговорИзтриване
  2. Не, не сме :) Аз поне гледам да се държа още :)

    ОтговорИзтриване