понеделник, 26 декември 2011 г.

Пух( каво)

Вятърът бе лек и закачлив. Бе се събудил в онова ведро и  духовито… хаха ..настроение и бързо се хвърли към селцето.
Обиколи площада, все още безлюден и се мушна между клонките на зелените листенца на смокините и им удари по една целувка, те се изчервиха и му помахаха .
Мина  през опънатото пране и се заигра с един чорап, който му изглеждаше малко грозен и реши да го бутне на земята. На щипката й бе дотежало цяла нощ да виси на тоя тел като обесник и с охота му се отдаде.
Вятърът бе красавеца в тези места. Обичаха го мъжете, понеже подхващаше ролките на дамите и женствените им крака и колене излизаха на показ. Обичаха го и децата, гонеха се с него. Дамите не го обичаха много, понеже все трябваше да си оправят косите, но в горещите летни дни лягаха разкопчани под него и се оставяха на хладните му ръце да ги гали.
После той мина към склона и се заспуска надолу към морето. Мина и погали зелените коси на водораслите и поназъбените черупки на мидите, изглади камъчетата и те се претърколиха като акробати в цирк. Една малка лодка се заклати из морето и вятърът реши да я остави на мира и не мина натам. Слънцето го гледаше топло и нежно и го приласкаваше в жарките си длани.
„Животът е прекрасен”- помисли си той и точно когато реши да мине към цветята и да си набере по малко от това нова видя близо до брега едно бяло давещо се пухче от глухарче.
- Помоооощ, ще се удавя- викаше, почти набълбукано с вода пухчето.
Вятърът харесваше пухкави неща и се пусна ниско да види каква е тая врява.
-         Какво правиш тук само?
-         Ми ти ме духна от дома и ме довлече тук, а аз не умея да плувам- изстена то.
Вятърът погледна в отчаяните му помътнели очи и нежно го поде нагоре и го вдигна леко и го прегърна. Вятърът обичаше да се грижи. Беше един грижовник…
Подухна пухкавите ми ресни и го задържа на люлка под слънчевите лъчи да изсъхне.
Пухчето го гледаше с любов и признателност, а Вятърът усети едно такава …май като нежност и състрадание към това загубило се пухче и реши да го вземе със себе си.
Заведе го да видят цветята, да усетят аромата на медените пити на пчелите, да видят малките на лястовиците, да си поиграят на пързалка горе в планината и когато слънцето започна да гаси една по една крушките си и да потъва зад баира, той го гушна и го люля под жълтия фар на луната. Бяха застанали точно над лунната пътека на морето и вятърът разказваше за русалките, които излизат да пеят понякога, за звездите и онези чудни неща, които бе видял на другата суша. И пухчето слушаше и все повече сърчицето му грееше е една така странна топлинка. Не можа да заспи, вкопчено в раздърпания ръкав на Вятъра.
Унесе се в копнения за утрешния ден.
И утрото дойде, с росата, натежала по стръковете на детелините, с морните първи крачки на хората, цветята и листата се опъваха в прозявка и полека – лека почваха да клюкарстват.
Вятърът погледна пухчето и си каза: „Какво да го правя? Искам да си ида, да си побушувам някъде, искам да се заиграя със светкавиците и с гръмотевиците, искам да се кача на върха, а то ще умре там.”
И го пусна леко надолу върху едно обло камъче и тъкмо да си тръгне, пухчето отвори весели чисти очи и попита:
- Къде ще идем днес?
- Никъде, аз тръгвам, оставям те тук. Камъчетата ще се погрижат за теб.
- Но, но, но…аз те обичам, не ме оставай само.
- И аз те обичам, но е време да се разделим. Моят живот е опасен за теб.
 -Искам да съм с теб, да бъда с теб в тези твои опасности. Вземи ме , моля- приплака то.
- Не, стига вече игри!- каза Вятъра и се обърна рязко и излетя нагоре.
Цял ден пухчето плака върху камъчето, цял ден страда за своята единствена любов, пухчетата му почнаха да падат и да се цепят както се цепи човешко сърце.
Вятърът побеснял рина из гората, огън дърветата, събра всички облаци и сърдит на себе си крещеше
-         Аз съм глупак!
-         Глуааак! Отвърна му ехото.
-         Ще се върна при моето пухче, нека само да блъсна тез облаци и спирам и си отивам при него.
И така и направи.
Всичко се закроти и той внимателно слезе надолу, към брега. Луната го гледаше безмълвно.
-         Къде е пухчето ми? – попита той камъчето.
-         Пухчето ти го отнесе една висока вълна. Ти вдигна вълните, ти изсипа дъжда, ти го остави тук, ние го пазехме, но то бе така омаляло от мъка, че когато вълната дойде, то й каза: „Моля те вземи ме, искам да чуя как пеят русалките.”
Луната го гледаше остро и сърпът й се заби в сърцето му. Той скочи в морето, обърна водата, изрови пясъка по дъното, разбута всички риби и обърна корабите, наводни цялата земя и удави земята в сълзите си.
Така стават цунамитата- от любов към едно глухарче и от стихията на любовта на едно глухарче.





Няма коментари:

Публикуване на коментар