Морис и Лара

Морис е красиво, синеоко, русичко детенце, бебче още на годинка и осем месеца. Ходи на детска градина от тази пролет, бил е на годинка и два месеца и разбора се е в малката група за дечица до три. Ще ми кажеш сега, че едно дете под две години е доста несамостоятелно и че за него трябват специални грижи и внимание. Е да, ама не.

В малката ни група има десет дечица. Мислите, че на тази възраст не могат да се хранят сами? Грешка, тези деца са гладували със седмици и са се научили, че лъжицата се хваща бързо, докато яденето е на масата. Никой не те чака да се учиш.

Мислиш, че едно дете на година и половина не може да си избърше дупето само? Само си мислиш. Седи и бърше, и само се закопчава, слага десния пантоф на левия крак и смело пердаши през деня, с потекли сополки, които неумело облизва, докато се научи да ги бърше само.

Морис е дене от чист австрийски произход, за разлика от многото деца от смесени бракове и различни религии, които имаме. Той има и сестричка, Лара, която е на четири почти и е в голямата група. Двете деца са без зъби. В смисъл наистина без зъби. На Лара й е правена операция с пълна упойка да се извадят всичките й зъби без четирите кучешки. На Морис са му махнали само четирите предни горни. До ден днешен родителите им ги слагат да заспиват с шишето с какао и обилна захар и така с някой и друг зъб и една-  две убити усмивки, ама като казвам убити, в смисъл чак погребани, тези родители са си купили вечерно спокойствие пред телевизора. Кой знае и там каква семейна драма има...

Лара никога не се усмихва, тя не се и храни, понеже няма как да отхапе черния хляб (бял хляб за децата в градините и училищата е забранен като крайно нездравословен, ама аз съм им ебала правилата и моята е със сандвич с бял хляб, от който си хапват доста деца, лишени от такъв). Лара не може да отхапе и парчето ябълка. Тя не обича да пее с другите деца. Играе си сама и когато се опитвам да я прилаская ме гледа с очи на уплашено сърне. Лара изпълнява всички заповеди в детската градина. Тя е кротка, не бяга. Лара е моята коледна елха в моето коледно тържество. Самотната елхичка, за която нямало дом, но дошло едно добро дете и я завело у дома си. Не бих направила такава пиеска за Коледа, ама ме достраша да кажа на директорката, че е грозно да има и дете със сатър, което да реже елхичката. Е, то аз смених сценария де. Ама на коледното тържество ще лъсне.

Морис, братчето на Лара, е най- тихото дете в градината. Той не може да говори. Знае само една дума „Мама” и дори трамваите и колите и топката за него са мами. И аз съм мама. Аз съм мамата, за която Морис се държи на разходка всяка сряда. Мислиш, че децата не излизат на температура под минус 5 градуса? Излизат и още как и се въргалят по побелялата от слана трева и сядат по мокрите от дъжда люлки. Стават все по калени, все по кашлящи и все по- хремави.

Морис не носи вече памерс. Той слага кльощавото си дупе на грамадната тоалетна и почти пада вътре, набира се на немощните си мускулчета да се крепи,  естествено не се изпишква, понеже му се кряска бясно „Бързо!” Морис пишка веднага щом го лъхне студения въздух. И се мокри. И ботушките си мокри.

И после го вкарват обратно с блъсък вътре и Морис започва сам да събува мокрите си дрешки седнал на земята. Не, не е студено. При нас е топло и уютно. Плаче и хълца и не може и плези език и пак не може и пак хълца и пак плаче и носът му тече. Навеждам се да му помогна. Казва ми се любезно, но строго- Не, те сами трябва, как иначе ще се научи, че е направил беля??? Как иначе ще разбере, че всеки път като се напишка навън го чака това???  И докато другите деца бягат и играят на двора , Морис седи на плочките, опитва се да се събуе и в един миг се отказва. Трудно му е да си разкопчае ципа. Да се научи!!! Влизам уж да пия вода и тайно му помагам. И той ме гледа с онези грамадни сини очи, удавен в най- чистата печал и казва заеквайки „Мама” и ме стиска за ръка. Търсят ме. Оставям го.

Едва успял да се облече и нахлузи някак обувките излиза навън, все така хлипащ, все така самотен. Един оловен войник, почти паднал в битката с чорапогащника, който мамата му не е видяла колко е скъсан и май изваден от купа с мръсното пране. И храбрият войник грабва кофичка и тръгва към пясъка с лопатка и някой го блъска на земята и той пада и се напишква пак.

Следва същата процедура, само че сега Морис седи на пода докато всички се върнат от разходка, защото Морис е вдигнал бяло знаме и се е предал. Не го интересува нищо, никой, седи заслушан в собствения си стон и когато отивам тайно да го видя, клякам до него, избърсва му нослето, избърсвам му очичките и казвам „Give me a smile, babe! You can do it, it’s so easy!” Морис хлипайки отваря уста и казва „Easy!” и хваща пръстите на ръката ми и сочи с нея към напиканите си панталонки.

Искаш да знаеш как се страда? Искаш да знаеш какво е болка? Не, не са мелодрамите на сапунения ти живот,  не са сълзите ти по някой фуста или по някой балък, не пораженията, които сам си си причинил. Болката е в непобедимите напишкани панталонки, мръсния ти чорапогащник  и чувството за вина, насадено ти от бебе, че си престъпник, наказан  в карцера, без да знаеш къде е твоята вина.

И когато пораснеш един ден, мой малък Морис, ще разбереш, че не само ти си си изцапал гащичките. Като се почне от мама ти, та през тате ти и неговата мама, та през децата, които са научени да ти се смеят и подиграват, та през учителките ти, които чакат да си вържеш сам връзките и да набуташ някак успешно петте си малки пръстчета в ръкавичката ( а са измислени такива с по един палец, ама де акъл да мисли), та ще видиш, мой малък Морис, че всички са се осрали до ушите и че всички са виновни за твоята печал, защото ги сърбят задниците от неизмиване и си го изкарват на теб. Ще видиш, че твоята голяма битка трябва да е не с чорапогащника и обувките с връзки, а с тези, които са ги измислили. И твоята най- голяма битка ще е да се изправиш един ден пред мама си и тате си и да им изблъскаш един тупаник да им избиеш и на тях зъбките да видят какво е, че сестра ти ще ходите със зъбните протези и красивата й усмивка няма да грее като коледно дърво.

Тръгвах от работа по обяд днес и се забутах уж нещо из банята. Морис все още седеше на пода и все така активно бездействаше, хлипаше и никой на света не можеше да му помогне. Очите му течаха, а едното му пръстче плахо и с ужас сочеше мокрото панталонче. “Mamma, easy….”

Излязох, повърнах, купих си цигари, седнах и плаках на една пейка. Сега, когато затворя очи виждам онези сини, гълъби, понесли цялата печал на света и се моля наистина да я има оная моя Ледена Кралица, наистина да го има онова прекрасно място, за което си мечтаех преди година и където Лара и Морис ще бъдат усмихнати, смели и сълзите в очите им ще ги изпие топлото слънце на обичта.

Извод:

Има родители, които не обичат децата си. Факт.

Има институции, които се опитват да компенсират грешките им. Факт.

Неуспешно. Факт.

И един приятел ми каза днес: „Не можеш да обичаш всички нещастни деца, няма да ти стигне силата.” Мога. Факт.

Майкъл Джаксън тук не е за гавра. Напротив.